ЧУДОВИЩЕТО
Невероятните ловни подвизи на мижу Осман чет нямаха. Кой от кой по-юначен и в същото време смешен до просълзяване. Толкоз много се прочу из Рупчос, че явеше ли се някъде глутница, мечка стръвница или някакво друго страшилище, все него търсеха.
А той - нали беше хем адамлия, хем и хаирлия - на никого хатър не чупеше и ходеше да помага.
Че беше ловджия и половина, дума да няма - беше, ама като на всеки челяк и на него му се случваше чат-пат да изпусне.
Когато обаче го споходеше слука, над огнището му увисваше почерняло от сажди медено котле, в който кротко къкреше надхитреният дивеч.
Ама за жалост бакърът, както му викаше мижу Осман, не винаги беше пълен…
Случи се тъй, че откак оная пуста мечка му настъпи чифтето, сполуката го избягваше. Не, не бе заради пушката. Мижу Осман тъй изправи масурите й, че станаха по-прави и от кавал. А пък да знаеш какъв пукот й докара. Гръмнеше ли, тръпки те побиваха!
Боботеше по-силно и от московски топ по време на Кримската война. Чуеше се през девет дерета в десето. Никой в селото не можеше да обърка гласището му. Не знам как, ама и глухите усещаха кога неговия топ си отваря устата…
Абе от друго довтасаха мижу Османовите несполуки. Тая мечка тъй уплаши кучетата им с бай Начо, че те все до тях си клечаха, а пък когато се наканеха да гонят, едва-едва подтичваха подир дивеча и гък не викаха, като че ли бяха онемели.
Затуй животните идваха и офейкваха, преди ловджиите да са вдигнали пушките. И тъй се изниза зимата, а двамата още не бяха се облажвали с диво…
Ама, както се знае още от старо време, най-хубавото на лошото е, че все някога свършва. Тъй и техния проклет късмет един ден свърши…
Веднъж двамата заеха пусии на Ръстопът и пуснаха кучетата. И не щеш ли, гончето на бай Начо се разлая…
- Не хвана дикиш куршумът на ходжата! - прошепна мижу Осман, когато видя, че и неговия Гърмидол се юрна подир бай Начовото гонче, ама все едно нямаше език в устата.
Не след дълго обаче, сърцето на друговереца тъй се разигра, че аха да изхвръкне от пазвата му. И как няма да изхвръкне, когато гончето на бай Начо подкара животното право срещу него.
Вдигна пушката и задебна. Подир малко един заек заподскача пред мушката му. „Тряяяс!”, изрева се мижу Османовия топ, и дългоухият се прекатури през глава, подир което падна възнак и утихна.
- Ехе-хе-хе-ееей! - закрещя от радост мижу Осман и тръгна да го вземе.
Като го наближи и видя колко голям е, рече слисан:
- Машалла! - сетне го хвана за ушите и закрачи към бай Начо, ама заекът бе хем източен, хем и тежък, та вместо да го носи, взе да го влачи.
- Аферим, мижу Османе! - на свой ред възкликна бай Начо, щом видя дивеча, подир което добави: - Много голям е! Не сме трепали такъв…
- Не сме, бай Начо! - отвърна му друговерецът, сетне хвърли плячката в краката му.
В тоя миг стана чудо невиждано. Щом усети земята, заекът рипна и пред смаяните погледи на ловците изчезна в гората.
- Видя ли к’во стана??? - невярващ промълви мижу Осман, сетне като дойде на себе си, едвам сдържащ яда си, рече: - От бакъра ми избяга бе, бай Начо!
- Ами избяга ти, как няма да избяга. Що не го мушна в торбата?
- Че как да го мушна бе, бай Начо? Не видя ли колко грамаден беше? Цяло чудовище! - отвърна му мижу Осман, сетне най-неочаквано прихна да се смее: - Ха-ха-ха!
- Прав си… Ха-ха-ха! - заприглася му и бай Начо.
Щом двамата ортаци се насмяха, захванаха да търсят заека. Какво търсиха, какво не търсиха, ама от него нямаше и помен.
- Само си го зашеметил, мижу Османе. Даже не си го драснал! - каза тежката си дума накрая бай Начо.
- Тъй е, аркадаш! - съгласи се и мижу Осман, подир което тежко въздъхна.
Но и двамата грешаха…
Подир два дена - когато пак се вестнаха тука - на петнайсетина крачки встрани от поляната, дето се смяха, намериха чудовището в средата на една хвойна.
Ама вече бе почнало да мирише…
