ВЕЧЕРНА СКРЪБ
Вечерни спомени нахлуват в душата ми със тайна скръб, -
и като светли сенки плуват наоколо ми и ме мамят
със образите си далечни - погребани в бездънна глъб,
с които страдах и се радвах на висоти и мрачни ями.
Скръбта по ранното ми детство, възторжно-горестно, било,
когато щастието сякаш, че беше много, много близко,
зове несмъкно и полага ръце на болното чело…
А навсегда на заник гасне на кървавото слънце диска.
И някой спира и ме пита: ти, който беше надарен
със святостта на самотата, сред суетата изначална,
защо напускаш рано пътя - низ който тръгна озарен -
и се преливаш, сянка плаха, със плахата тъма печална?…
Но мен ми е безкрайно болно и ангела на кротостта
с мълчание ме осенява и аз не мога да му кажа,
че моя ден изгря без утро и ето пада вечерта…
И аз съм морен от живота и от гонитба на миражи…
Една вълна ме странно плиска и около ми екне шум
и разговори на далечни и все пак родно близки хора; -
това е вечерния прилив, смесил по вечния си друм
усмивките на монахини на проститутките с позора…
Защо вървя със него тръпен? Къде ме носи той - не знам. -
Но ту безкрайно близък нему, ту безгранично пък далечен -
аз непрекъснато се питам: къде, слепец, отиваш там;
и твоя земен дял натам ли, на земна жертва е обречен?…
И някаква жена ме гледа, със поглед властно устремен,
аз ясно виждам как потръпват две рамена от страст томими…
А там, на заник мре безследно, без дело, миналия ден,
и от безстрастния свод надвиснал, безстрастната луна ми кима.
——————————
сп. „Хора”, г. 1, кн. 7-8, 1923 г.
