УМИРАЩО СЕЛО ПРЕЗ МАЙ
УМИРАЩО СЕЛО ПРЕЗ МАЙ
Отвсякъде, отвсякъде трева!
Зидът, облян от нея, става нисък,
рушевините, видими едва,
изчезват под зеления й плисък!
Тече на тласъци като река
и сякаш сенки, сред зеленината
прегърбени, с мотичка във ръка
стариците се борят със тревата.
Такава тишина! Такъв покой!
И бисерни се люшват дъждовете.
Природата във тоя влажен зной
със белозъба жизнерадост свети,
но в буйството й гибелта гори,
горчива драма има в красотата:
от здрач до здрач, във своя сън дори
стариците се борят със тревата.
Жесток двубой! Навсякъде е тя!
Пълзи, расте, чардаците обвива.
Зелена плесен! И цветя дори
не шарят тая напаст мълчалива…
Тя през гробове, в черепи расте,
пътеките с пълзящ килим замята,
а скубят те, не се изправят те -
стариците се борят със тревата.
Потъват празни къщи, пълни с мрак,
а те секат тревичка по тревичка.
Безсмислено! - С неумолим листак
тревата най-накрая скрива всичко.
И кукумявки кряскат през нощта,
ала отново пак на сутрината
без стон - такава е им участта! -
стариците се борят със тревата.
Те знаят: в края тя ще победи,
че скърцат във гредите дървояди,
че плочести пътеки отпреди
два века чезнат под стъблата млади…
Единоборство със известен край!
Но тяхната обреченост е свята:
без смях на ни едно дете, през май
стариците се борят със тревата.
Боженци
АПРИЛ
Птица стрелната в синьото свети
и бучат пощурели ручеи,
и трептят дървеса - букети.
Нещо хубаво ще се случи.
Какво има там, зад завоя?
А зад хълмите синьосини?
А в шепата твоя?
Няма хубавото
да ни отмине.
Много пъти съм вече мамен,
но да вярвах не се отучих.
Зная аз,
аз не съм каменен:
нещо хубаво ще се случи.
Просто пее в сърцето ми птица:
с нещо бременна е земята.
Всеки лист е зелена плесница
на студа и на мъглата.
Има, знам, не една преграда,
ала радост зад всяка сияе -
аз съм вярвящ, знаещ за ада,
но допускащ единствено рая…
Вий недейте ме гледа стреснато -
и сърцето ви ще се отключи!
Ще се случи нещо чудесно.
Просто длъжно е да се случи.
УБИТИЯТ ЗАРАДИ СИНОР
Ръцете му са пълни с пръст.
Очите му са пълни с пръст.
Устата му е пълна с пръст.
Той беше гладен за земя.
Сега е сит.
ОГЪН КРАЙ РЕКАТА
Към края на нощта небето се разведри,
полъхна остър хлад и сините звезди
във речните води посипаха се едри
съвсем като зърна във есенни бразди.
Поникна само хлад и пепелта студена
разръшках леко аз с изстинала главня,
нахвърлях сух клечак и шума изсушена
и седнах отстрани да срещна сам деня.
То беше странен час. Със бавност неусетна
просторът мълчалив от изток побеля
и полусветлина загадъчна наметна
студения безкрай на сивите поля.
Аз чаках мълчалив сърцето да запомни
и тоя странен миг, и тая светлина,
и розовия дъх, просторите огромни
внезапно съживил, и птичата вълна…
И светлата звезда, останала последна
над сепнати поля и есенни гори,
да срещне своя лъч със слънцето и бледна
тогаз да се стопи, тогаз да догори…
И синкава мъгла забулваше реката,
и пърпаше мотор по скрит в мъглата път,
и цяла в звук и цвят изгряваше земята,
и мъдър и могъщ настъпваше денят…
