Иванка Павлова

***

Едно щурче ми свири всяка вечер
и аз прехласната го слушам.
Завиждам си за рицарската серенада
на моя малък храбър ухажор.
На края на града, далеч от суетата
на вечно бързащите хора,
общувам с мравки и пчели.
Отсреща Витоша се извисява -
ту в достолепна зимна белота,
ту в пищен изблик на зелено.
Тя мъдро ми напомня, че е неизменен
на времето отмереният ход.
Съжителства с копривата тревата,
над розите жълтее тежък грозд,
а птиците нападат с врява
ухаещите зрели круши.
Тук, в този градско-селски рай,
се уча на езика на земята.
Дори в пукнатините на бетона
са избуяли диви теменужки.
Чрез тях откривам простия закон:
неизтребим и вечен е животът -
бръмчащ, чирикащ, ароматен свят,
на който временно и аз съм обитател.

МОЛИТВА

Будя се нощем -
стихове пиша.
Жива съм още
и още дишам.
Мрачните мисли
се просветляват.
Все още искам,
все още давам.
Жилава, твърда,
а уж тръстика,
гневна и мъдра,
и разнолика.
Боже, води ме.
Диря пътека -
и поносима,
но не и лека.
Не искам празни
дни безполезни.
Дано опазя
духа си звезден
от земни страсти,
от тъмни мисли.
Всичко прекрасно
да ми е близко.
На истината
да се надявам.
Още да искам,
още да давам…

НОСТАЛГИЯ

На паркинга - стар и очукан трабант.
Каква изненада, че още го има!
Един малко тъжен, но горд Росинант -
и той сред жребците в суровата зима.
И нещо ме хваща за гърлото, в миг
възкръсват в душата ми спомени мили
за пътища прашни, за свят разнолик,
за срещи, раздели, за плажове, вили,
на лудата младост за светлите дни,
за блянове звездни, за планове смешни…
Трабанта ми друга кола замени,
но първа любов той безспорно ми беше.

МИГ

Баща прегръща малкия си син.
Ръцете му са грубовато нежни.
Над русата главица се навежда
като Мадона, а е исполин.

Детето гледа с поглед доверчив.
Държи съкровището си бащата
и вярва: няма нищо на земята
да го направи толкова щастлив.

НЕДЕЛЯ ВЕЧЕР

Имам син, вече твърде голям.
Нямам внуци, а имам саксии,
много книги, прочетени с плам,
и не много - по-нови, а тия,
наредени отсреща, сама
съм създала с кръвта на сърцето.
Но сега част от тях у дома
ще останат ненужни, дордето
някой ден, в някой час, някой луд
своя пулс в редовете усети.
Плъзва бавно в душата ми студ.
До среднощ телевизорът свети.
Фейсбук - моят спасителен бряг,
ми предлага приятелства нови,
чужди стихове, музика - бяг
от тревожните мисли-отрова.
Само нощ, само нощ ме дели
от часа да съм истински жива,
да съм някому нужна. Нали,
само давайки, аз съм щастлива?

***

И се превърнах сякаш в нощна птица.
На своя остров пребогат
събирам пак с възторжени зеници
нектар от всеки земен цвят.

В ръцете си калинка нежна вземам.
Съзирам грозновата твар,
която бих презряла преди време,
а тя за някого е дар.

И в най-големия си враг откривам
неподозирани страни.
И ставам по-добра, по-милостива -
и дума може да рани.

Прочитам най-случайно чужда книга,
но скромната й красота
до небесата сякаш ме въздига,
лекува всяка суета.

Невероятно точно е нарекъл
„тръстика мислеща” Паскал
творението божие - човека.
Бог само нему реч е дал.

***

Цъфнала роза. Прилича
на балерина изящна,
макар че боса не тича
вечер на сцената прашна.
Нейната майска премяна
пръска магия всевластна.
В утринни сълзи обляна,
тя като блян е прекрасна.
Царствената й главица
в очакване е замряла
за поздрав нежен на птица,
за слънчевата отмала.
Дълго я гледам и вдишвам
нейното нежно ухание.
Захвърлям всичко излишно,
забравям всяко страдание.

ЗАГУБАТА

Увяхва бялата ми орхидея
и ме боли за всеки паднал цвят.
Напъпила е другата до нея
и скоро в моя ароматен свят
лилавата кралица ще разпери
изящните си едри цветове.
Утеха в загубата ще намеря.
Законът е такъв от векове:
отива си едно, но идва друго.
Животът ни дарява с красота,
но неговата истинска заслуга
е тази, че ни среща с мъдростта.

СЛАВЕЙ

Като среща с любим
чакам пролет при нас
песнопоецът мил
да се върне отново.
И опива слуха
нежнотрелият глас.
Тих любовен копнеж
буди страстният повик.
Подир цветния ден
засияват звезди.
Спят треви и води.
Спи човекът. Тогава,
в плен на сладки мечти,
с пълни с нега гърди,
този мъничък маг
песента си запява.
И се случи веднъж -
много близо дори -
да дочуя как друг
на зова му отвръща.
Как звуча до зори
този лунен дует
в поднебесния храм
над смълчаните къщи!
Пак е пролет. Април.
Чакам скъпият гост
в моя краен квартал
отдалеч да се върне.
Уж е скромен певец,
а живота ни прост
в празник много красив
може той да превърне.

ЗАКЪСНЯЛА БЛАГОДАРНОСТ

Жената - божият посредник
на чудото, наречено живот,
изплаща Евиния грях.
Нощ е. Будувам. Призори
на този ден съм се родила.
Опитвам се да си представя
какво е изживяла тази,
която е приела кръста
и благослова да е моя майка.
Съзнавам, че това е подвиг.
И аз съм майка, но не мога
дори чрез мисълта си само
да извървя трънливата пътека
на обичта и на страха, която
е следвала смирено, търпеливо
жената, надарила ме с живот.
Дали в отвъдното ще стигнат
горчивите ми разсъждения
и упреците безутешни?
Пропуснала съм цяла вечност
от мигове за благодарност.
Забързани и потопени
във всекидневни залисии,
как безвъзвратно си оставаме
далечни и неопознали се
дори с най-близкия човек…
След час, след два ще се разсъмне
и аз ще се родя отново
за кой ли път да осъзная,
че на жената в този свят
е отредена висша мисия.

***

Душата е като дете -
не подлежи на дресировка.
Незабелязано расте.
В измамната си опаковка
смирена уж, ще вдигне бунт,
а гневна уж, ще се покае.
Кога е следващият рунд,
остава само да гадаеш.
Закони скрити има тя,
а мислиш, че я направляваш -
градина с тръни и цветя,
вулкан от слънце и от лава.
И изненадан, ден след ден
се мъчиш да я опознаеш,
наказан и благословен
да бродиш в ада, но и в рая.

МИСТИЧНО УСЕЩАНЕ

Понякога изрича някой нещо
случайно уж, но то ще те гнети
като присъда до живот и ти
ще чувстваш болка в раната гореща.

Това съвсем не са случайни думи.
Те вложени са в нечии уста
навярно като лек за слепота
и като пранги, спъващи безумие.

Безкрайно трудно е да излекуваш
горчилката, обиден си дори.
За този странен дар благодари.
Така към зрелостта си ще пътуваш.

ДОСТОЙНО ЗА ЗАВИСТ

Говоря си с орхидеите -
сякаш същества разумни.
Празничен правят деня ми те.
Казвам им ласкави думи.
Докосвам нежно листата им -
любовта ми в тях прелива.
В моя хол е дошло лятото
след зима немилостива.
Все още са обещание
пъпките неразцъфтели.
В многоцветното сияние
ще лумнат цветове бели.
Мъничка е градината ми,
но дори Семирамида,
ако край нея бе минала,
щяла е да ми завиди.

ХИРОМАНТИЯ

На дланите ми -
карти на съдбата:
предначертаното -
на лявата ръка,
и случващото се -
на дясната.
Незрим художник
в изящна плетеница
е нарисувал
графиката на живота ми -
невероятен начин
да разкаже
историята
на преживяното и бъдното.
Опитвам се да разгадая
какъв е замисълът
на Твореца.
Защо? Кога? Какво?
Поредица въпроси.
Догадки само.
Отговори нямам.
И все пак ми е любопитно
да странствам
в тайнствените йероглифи
и да си казвам: „Може би…”.

ПЕПЕЛ

Така далечно, избледняло
е нечие присъствие в живота ти,
че заприличва на прочетено
или на гледано във филм.
А някога е бил човекът
почти реална част от тебе -
от тялото ти, от душата ти,
от най-красивата мечта.
Сега е само празно име -
и все едно дали го има:
превърнал се е вече в пепел
от огъня угаснал той.

СБОГУВАНЕ

Прибирам в скрина летните обувки.
Теша несбъдналите се мечти.
Забравям за солените целувки
на морските вълни. Навън свисти,
студен и гневен, есенният вятър.
Загребва с шепи пъстрите листа.
Застила всичко с тях - бакър и злато.
Почиват върху жиците ята
и техните безкрайни броеници
напомнят, че към юг на дълъг път
ще се отправят скоро. Сбогом, птици!
Сърце, смири се! С плаща си снегът
ще скрие всяка рана на земята
и ще превърне в графика света.
До пролетта! До следващото лято!
До нова омагьосваща мечта!

ЧИФТ ПЪСТРИ ВЕСЕЛИ ЧОРАПИ

Студена беше миналата нощ.
С измръзнали нозе и с разтревожена душа
будувах дълго, но се сетих изведнъж
за чифта пъстри весели чорапи,
които бе изплела с толкова любов
една, починала наскоро, моя братовчедка.
Обух ги. Споменът избърса
сълзите от разплаканите ми очи.
Като невидима прегръдка
сънят ме утеши и съм заспала.
Сега, усмихната и благодарна,
благоговейно ги прибирам и си пожелавам
за всяко изпитание в живота
такъв чифт пъстри весели чорапи.

***

Аз нямам лебедова шия.
Не съм мечтаната жена.
Край ничий ствол стъбла не вия.
Не светя с чужда светлина.
Понякога с магия скрита
облъчвам някой странен мъж -
не за екстаз и долче вита,
а като дългочакан дъжд
да напоя душата жадна
до най-дълбокия й пласт,
но много скоро, безпощадно
отрекла кратката си власт,
подобно птица пак се рея
в недостижими небеса.
Така се уча да живея
без малките си чудеса.

***

Изграждаме портрета си
с постъпки, с думи,
даже с жестове.
И той е дълготраен,
а не подозираме,
че нещо толкова отдавнашно,
което ни изглежда незначително,
ще бъде етикет на същността ни
във спомените на човек,
съзнателно или неволно
дълбоко наранен от нас.

***

Два остри камъка брашно не мелят.
Искри хвърчат при всеки сблъсък нов.
Жаравата на брачната постеля
изпепелява крехката любов.
По свой път скоро всеки ще поеме,
със случилото ще се примири,
а биха се изгладили след време
най-острите им ръбове дори,
ако - макар уж толкова различни -
останеха съпруга и съпруг.
Две същества, които се обичат,
от мечовете изковават плуг.