Асен Златаров

Най-хубавият епитет, който мога да кажа за живота и делото на Антон Страшимирова, е: гражданин. И аз мисля тая квалификация в нейната чиста първичност - такава, каквато беше когато революцията за Правата на Човека и Гражданина я носеше с чест и гордост.

Да бъдеш гражданин е рядък жребий за нашето време на безличие и сметка. Защото, ако си белязан с тоя жребий, трябва да се простиш с изгодите на лесните домогвания и блажени прозявки; трябва да се обречеш щото малцина да те разберат и мнозина да ти заповядват, трябва да понесеш кръста на немотия и горда самота, защото ще си неудобен често и за приятелите си.

Тоя, който заслужава тая скъпа титла гражданин, трябва да я купи с цената на траен подвиг и смелостта на отрешения за жертва и служба.

От живите наши духовни водачи и избраници Антон Страшимиров е на първа линия сред неколцината само, които нашето време може да посочи като знаме и пример.

Лесно е да бъдеш герой на игрословия и чудатости във времена на граждански мир и спокойни дни.

Но колко калена воля за добро; колко обич към тия, които страдат, колко себеотрицания са потребни да вдигнеш глас на трибун, да отбележиш мигове на човечност и съвест тогава, когато тъмни сили издевателствуват над народа, когато злото се шири и властвува, крепено от високопоставени обществени злодеи, когато зад святи пароли се прикриват жестокостта и цинизма, когато езиците са занемели и уплахата е принизила до животно човека.

Тогава да бъдеш гражданин е подвиг, и в такива времена поличава дареният с нравствено превъзходство.

Антон Страшимиров е от тия, които от обич към човека не може да понесе гледката на човешките страдания.

И неговият глас на възмущение е проеквал в такива дни, за да сепне и жигоса; 1907 и 1924 години са най-ярките страници от живота на неговата гражданска стойност.

О, разбира се, че тия, които не познават цената на подвига, намират време, за да хвърлят камък по отдалите се на отрешена обществена служба и да жигосат със сарказъм неговото дело. Така мнозина са постъпвали и с Антон Страшимирова. Но какво важи всичко това? Нима неговото дело на писател и неговият живот не са най-добрата пледоария за името му?

И днес кой ще посмее да го подцени?

И после: той има най-хубавата награда, която човек може да пожелае: обичта и уважението на мислеща и трудова България, която в книгите му вижда същия гражданин, какъвто го познава и от дните на своята неволя, когато той е бил закрилник на гонените и изобличител на престъпните и жестоките.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 4, бр. 129, 15 ноември 1931 г.