Марин Кадиев

Колкото и да се говори и пише за писателя Стефан Чирпанлиев, трудно е да си го представи човек, защото имаше нестандартно присъствие.

Среден на ръст, с набита и плещеста фигура на борец, беше много подвижен и динамичен, винаги забързан и дори задъхан, и в непрекъсната творческа напрегнатост, но усмихнат, с топъл поглед и жаден да слуша и да споделя което знае и което го вълнува.

Имаше богат житейски опит и художествен ентусиазъм да подкрепя и да вдъхновява начеващите творци, да бъде редактор и съставител на книги, да поема много обществени ангажименти.

Въпреки неговите полюсни образования - беше завършил строително инженерство и българска филология и специализирал театрознание във ВИТИЗ, беше разнородна творческа личност - белетрист, публицист, критик, поет, пишеше за деца, някаква търсаческа мисъл осеняше лицето му; търсеше непознати автори и приятелства, изследваше непознати или малко известни исторически фигури, беше интересно да се общува с него.

В поезията Стефан Чирпанлиев имаше интересни попадения и инвенции, но съзнаваше, че не там е неговата художествена сила.

Неговите детски творби носеха художествено познание и имаха силна възпитателна насоченост.

Определено смяташе, че българското героично минало е неоценим пример за подражание на всички поколения.

Но най-голямото негово творческо пристрастие беше писателят Захари Стоянов - негов родственик, и беше ревнив към тази тема.

Не обичаше да се пишат измислици за автора на знаменитите „3аписки по българските въстания” и търсеше истините за него в архиви и документи, искаше да види автентичното в неговия образ.

Детската му книга „Медвенският размирник” по увлекателен начин доказва тези негови сполучливи художествени търсения.

Аз съм писал за Стефан Чирпанлиев и съм го представял няколко пъти в Ямбол, в Пловдив, в София. Паметна за мене е срещата в Клуба на журналистите в столицата, където му направих творчески портрет, но всичко се центрира около Захари Стоянов.

Там присъства и най-добрият захаристояновист д-р Ташо Ташев, с когото Чирпанлиев не се долюбваше.

Но Ташев се изказа положително за Стефан, каза добри думи за него и Стефан се трогна и определено промени отношението си към Ташев.

И това беше много показателно, че истинският творец винаги може да еволюира и да се променя към по-добро.

Тогава съм записал следното от словото на Чирпанлиев: „Че е повик на кръвта, може и така да е, предвид на това, че съм племенник на Захари Стоянов, но не това е важното. Често ходя в неговото родно село Медвен, където е къщата на баба Стефана и дядо Стойно; там се зареждам с някаква невероятна енергия, там се пречиствам, там като че ли се освобождавам от катранените наслоения на днешното лошо време. Дано извикам от чуките или се окъпя в кристалните води на Синия вир. Може би така е правил и „дядо” Захари, може би…”.

В Пловдив през 90-те години ямболският писател Стоян Вълев започна да издава сп. „Дами и господа” с широк тематичен обхват - изкуство, култура, политика, наука.

Списанието беше с хубава полиграфия и публикувах интервю в него със Стефан Чирпанлиев. Като го видя, ахна: „Гледай, гледай! Това списание е българският „Нюзуик”. Разкошна история. Публикувани са мои съждения, където на други места ги отхвърлиха”. Такъв си беше Стефан - възторжен и приветлив, а списанието след година фалира.

Доведох академик Ефрем Каранфилов на среща с ямболските писатели в КДК. И Чирпанлиев се изказа много аргументирано за книгата на академика „Най-българското време”, посветена на Захари Стоянов.

Сподели, че е най-доброто написано за автора на Записките. После в хотелската стая дойде с нас и донесе свой ръкопис-монография „Захари Стоянов - научна биография”.

Помоли академика да му напише рецензия, тъй като това е негова кандидатска дисертация.

След тая молба излезе, а Ефрем след дълго мълчание, явно мислеше, промълви: „Аз съм бил рецензент на десетки научни работници, които днес са доценти и професори. Ще напиша нещо и за Стефан, усетих, че е почтен човек и добросъвестен изследовател”.

И му написа рецензия от десетина страници, а Чирпанлиев стана доктор на филологическите науки след такава авторитетна преценка на академика.

Значимостта на Стефан Чирпанлиев е най-вече в неговата проза - разкази, повести и един роман. Особено впечатляват неговите разкази и новели, в които се долавя едно многообразие от човешки характери с богата гама от човешки преживявания.

Писателят умело заплита много човешки съдби в обикновения делник, създава правдиви образи на наши съвременници с нравствено излъчване.

Героите му живеят органично в неделима връзка с бита и природата, от която са неделима част. Без да идеализира отминалия патриархален свят, Чирпанлиев адмирира патриархално-рационалното, което е крепяло и сега крепи българския дух.

Писателят не стеснява своя художествен поглед до конкретните форми на живота, а прониква зад тях, търси психологическите измерения на човешката личност, изправена в житейски колизии да доказва себе си.

Стефан Чирпанлиев е емблематична фигура за ямболския духовен свят. Като председател на ямболските писатели и на Клуба на дейците на културата в града той изяви необикновена активност и съзнателност като общественик с изключително чувство за социална отговорност и допринесе в значителна степен за духовността на този регион.

А като писател е намирал най-достъпния езиков израз, за да ни приобщи към своята нравствена тревога и да ни призове за повече човечност и доброта.

Той никога не се е увличал от третостепенната чужда литература, с която е пълен нашият книжен пазар. Казваше, че „и тая мътна вода ще изтече”.

А на въпроса ми какво е неговото верую беше категоричен: „Да бъда верен на себе си. Епиграф на творчеството ми са мислите на Аристотел: „Книгата е хубава, ако авторът казва всичко, което трябва, само това, което трябва, и така, както трябва”. А като прибавим и крилатите дума на Захари Стоянов: „Святата истина ми беше знамето!”, какво повече…”.