Интервю на Лияна Фероли

Най-подходящият гост на народностния празник на духа “Доброслов” 2009 в село Добрич бе Матей Шопкин. Поетът, който искаше неговите песенни думи още в онези така наречени априлски времена да стигнат до обикновените хора. Заедно с думите на другите като него. Крехките, ранимите, но обречени да плевят бурените и да превръщат пустините в оазиси. И то по единствено възможния начин. Като останат верни на корена си, на името си, на своето начало.
А съдбовното начало на Матей Шопкин започва “там някъде – под стряхата на една къща в село Долна Липница, сред браздите на Дунавската равнина, под баладичните небеса на Търновград”. Там някъде “сред тръпките изконни на черноземните предели”, сред “руйните пшеници”, далече от “всяка дива вяра”, но пък близо до “говора на развигора и плавните ята от птици, понесли на криле простора”.
Как може тогава да не възпееш тази земя – небесен корен на истината и на искрометните стремежи? Помамен от този властен повик, Матей Шопкин го е правил неуморно от първата си книга “Двадесета пролет”, когато е бил на двадесет години, до последната си “Съдба и песен” с избрани стихотворения. А между тях има още 46 – и то все в същия дух.
Затова Николай Хайтов казва за него, че е най-родолюбивият български поет след Вазов.

- Родолюбец ли е думата, г-н Шопкин, която най-добре изразява Вашата същност?

- Да. Любовта към България е основното нещо, което казвам с моята поезия. Но онази съкровената, проверената през времето.

- Как се проверява тази любов, освен чрез словото?

- Чрез действията, чрез това какво правиш, как работиш, колко струваш, какво говориш. Така, както сега аз говоря пред вас с трепет и развълнуван глас за любовта си към родината. Не случайно най-великият наш поет Христо Ботев казва, че най-голямата добродетел на българина е любовта към отечеството му. И той подписа тези думи с кръвта си.

- Как се подписват днес подобни думи? И особено тези на поета?

- Сега времената се промениха и поетите пребивават в пространството някак си като фантоми, невидимо, защото няма интерес към поезията.

- Кога тя става потребност?

- Този интерес се диктува от времето.

- Но в Русия, казвате, се чете поезия дори в метрото, въпреки че времето ни е едно.

- Това е така, защото руснаците имат по-широки сърца и души, а също и по-благородни помисли и пориви. От първото ми посещение там през 1963 г. до днес си оставам все така възхитен от тях. За разлика от нас, руснаците имат също и по-силна памет за историята, за ценностите си, защото умеят да ги уважават и ценят. И то не само своите. Ето, например, миналата година за моята 70-годишнина публикуваха 4 мои книги в превод на поета и приятеля на страната ни Всеволод Кузнецов. Не са забравили, че преди доста години написах една книга с мои стихове за Русия.

- Никой не е пророк в собствения си град, макар че това не важи за Вас.

- Аз не се оплаквам. Дори напротив. 70-годишният ми юбилей беше отбелязан подобаващо. Ето, неотдавна представиха с голямо уважение и почит последната ми книга “Съдба и песен” в Сливен. Залата в КДК беше препълнена, а поетесата-учителка Валентина Димитрова ме представи така, както от 15 години никой не го е правил. Радва ме това, че хората на перото все повече развиват своите ценностни критерии.

- Тук, на “Доброслов”, също Ви посрещнаха с голяма и незалязваща любов.

- Бях много радостен и трогнат от възможността да присъствам на този празник. До тогава не знаех, че съществува това чудесно, подредено и спретнато селце Добрич. Моето село Долна Липница, Великотърновско, изобщо не може да се сравни с него.

- В българската топонимия винаги има и долна, и горна махала. Защото между различните полюси има напрежение, а така и движение, развитие. И при Вашите две Липници ли е така?

- Да. Още повече, че в Горна Липница е роден големият наш публицист и журналист Серафим Северняк, а пък аз съм от Долна Липница. И за да решим поетичния спор между двете села, измислих, че аз съм от горната махала на Долна Липница, а Серафим е от долната махала на Горна Липница. По този начин свързахме в едно долното и горното.

- И така сте станали истински херметици. А те знаят, че “каквото е горе, това е и долу”. Дано имаме повече творци като Вас, които свързват, а не разделят иначе неразделимото.