Виолета Бончева

(за Мила Колева)

Най-забележителното във външността на Мила Колева бяха нейните тънки, мъхести мустаци, освен че имаше и снажна фигура. Живееше в бяла двуетажна къща в нашия квартал, в чийто двор бе разперила зелени ветрила асмата, а под нея имаше беседка.

Там, през лятото, се събираха първите приятели на семейството, за да се черпят и веселят, да се разговорят за живота, и да попеят в късните нощни часове, когато виното ги омагьосваше. Тя също се веселеше с компанията, но от време - навреме прекъсваше шумните разговори със строгия си глас и бърз говор.

Целият град познаваше Мила Колева, защото всички ходеха на кино, а тя късаше контролите на централното - „Дъга”. Имаше още четири кина в града, но най-хубавите филми прожектираха в него.

Опашката за билети стигаше понякога до тротоара, а понякога се виеше до вратата на съседната книжарница . Познаваше ни нас, децата от близките малки улички, които се пресичаха с нейната и когато минавахме покрай нея, подавайки й билетите си, тя ни поглеждаше строго и казваше: „Само да сте посмели да чоплите семки…” . Ние мълчаливо кимахме с глава - обещание, че няма да се случи.

По време на филма Мила Колева се появяваше внезапно, светваше с батерията, оглеждаше редовете. Никога не се притесняваше да направи забележка на всеослушание: „Ти не разбра ли, че с тая дъвка в устата смущаваш зрителите, ей, момче, внимавай!”. И мляскането преставаше на мига, защото след забележката следваше изгонване от салона.

Понякога картечният й говор се взривяваше внезапно отляво или отдясно на главната пътека, но най-често се чуваше откъм по-предните редове, където билетите бяха най-евтини и там обикновено сядаха ученици.

„Седни като човек, прибери си краката, ако тъй седиш на чина си в училище - някой ден ще завършиш без диплома!” - възмущаваше се Мила Колева на някой акселерат, чиито нозе се простираха до стола на предния ред.

„Пусни ръката на момичето, бе, защо го притесняваш!” - сепваше с режещия си глас Мила Колева някои влюбени, а ние едва сподавяхме смеха си и не му давахме воля само за това, защото със сигурност щеше да последва остра забележка и публично отстраняване от прожекцията.

След края на филма, когато страничното осветление ни връщаше в реалността и бавно се отправяхме с потока от зрители към изхода, Мила Колева, облечена в черна сатенена манта, с приложени към нея копринени бели ревери, застанала встрани, обхождаше със строг поглед зрителите.

Истината е, че никога не я видях усмихната, но маската на строгостта така или иначе най-добре й стоеше, защото прилягаше максимално на респектиращата й външност и на картечния й говор.

Имаше случаи, когато внезапно, на висок глас съобщаваше: „Янко Илиев да излезе веднага на изхода, чака го Славка Христова!” . Ако веднага не се надигнеше някой, който да се кани да се отправя към вратата, Мила Колева повторно питаше: „Има ли тук някой Янко Илиев? …Янко да излиза, защото го чака отвън Славка Христова!”.

Следваха допълнителни реплики на по-нисък глас, като например: „Аааа, хората едно кино не могат спокойно да изгледат от тия, дето им вървят в петите…”.

Веднъж се случихме на една прожекция с Кирил Станев, който целият град познаваше и го наричаха Киро Лудия. Той беше едър и кротък човек, но си говореше сам и на висок глас по улицата - не винаги, разбира се, но често се случваше да спре някого и да започне да се изповядва или да псува целия държавен съвет, без да се притеснява от някой преминаващ милиционер…

Та, тогава гледахме филма „Шербургските чадъри”. По едно време той се изправи и каза: „Днес си купих чадър, внос от Германия. Попитах продавачката дали чадърът е от Германската демократична република или от Германската федерална република. Казаха ми, че е от геферето и аз ги попитах: че като е от геферето - да не са хванали господ за шлифера?”

Избухна неудържим смях, през който като ястреб долетя гласът на Мила Колева, както и самата тя: „Киро, напусни салона, за да не те изплющя с новия ти чадър от геферето!” Киро, с чадър под мишница и с ръце в джобовете, тръгна към изхода с думите: „Ще се видим на следващата прожекция, от осемнайсет часа, госпожо Мила Колева, Киро Лудия винаги има с трийсет стотинки повече в джоба си, точно за цената на билет по средата на главната пътека…”

По време на кинопрегледа и птиче не можеше да прехвръкне през централния вход, да отваря и да затваря вратите и да смущава зрителите. В краткия промеждутък до главния филм хората бързаха да се ориентират за местата си и да ги заемат.

В по-късни времена изнесоха на малък екран кинопрегледа в коридора, за да го проследят и закъснелите.

„Вълчицата” беше най-посещавания български филм, спомням си, от ученици и свободни младежи. Гледах го и аз три пъти, дори удължиха прожекциите с още една седмица, което се случваше рядко.

След една от тях, Мила Колева, облегната на любимата си колона за изпроводяк на зрителите, изсъска, когато минавахме покрай нея: „Гледайте, гледайте, че да не станете същите хулиганки като тия, какъв резил!”.

Любимите ни актьори бяха Делон, Белмондо, София Лорен, Мастрояни, Луи дьо Фюнес и кой ли още не… Та, по времето, когато за трета поредна седмица в програмата на „Дъга” остана филмът с Делон „Черното лале”, се разчу, че от затвора, който тогава беше в края на града, е избягал опасен престъпник.

По онези времена такива неща се случваха рядко или по-точно такава информация не стигаше до обикновените граждани, защото те си имаха своите обикновени задължения и обикновен живот. Но тогава милицията се беше вдигнала на крак да го търси, имаше блокади, обиски…

Прожекцията на „Черното лале” беше първата вечерна. Спомням си, че с моите приятелки Анито и Стефка бяхме правостоящи, когато по диагонала на салона към нас долетя гласът на Мила Колева: „Милиция!”

Връхлетя дежурният старши, лампите светнаха и всички погледи се отправиха към левия ъгъл до прожекционните кабини, където един брадясал тип беше вдигнал ръцете си нагоре, притиснат от греблото за миене на пода, в ръцете на Мила Колева.

Е, оказа се съвсем обикновен бродяга накрая, но споменът за тази история и Мила Колева - днес звучат почти необикновено…