СКИТНИК МЕЖДУ ЗВЕЗДИТЕ
Песни за деца и възрастни
Из „Понтийска елегия” (1989)
БРИГАДИРИ
Сипеи ронливи, пръст кафява
и от сини планини стена:
векове над тоя край забравен
тегне тишина.
Птиците, дори и те намират
друго място, дето да се спрат.
Тука само ветрове се спират
и орли кръжат.
Но сега, възторжени и дръзки,
като буен пролетен порой,
ние идем тук, за да разпръснем
сънния покой.
И под наште кирки ще отстъпе
твърдата гранитена скала,
и вода ще плисне, ще окъпе
жадните поля;
и фиданки ще обкичат с перли
подир време клонките си тук,
и ще пеят птиците, намерили
своя Юг.
И ще крачи в тез места човекът,
скрил в сърцето мисли и мечти…
…Беден край, кажи от колко века
чакаше ни ти?
1959
***
Вярно ли е, че е нужна
и смъртта?
Синеоките тракийци
в древността
смятали за светъл празник
всяка смърт,
вярвайки, че рай ги чака,
щом умрат.
Вярно ли е, че лъвът
не обича кръв?
Смешно е да си представиш
тревопасен лъв.
Вярно ли е, че все трябва
да умреш,
за да си безсмъртен
или мъртва вещ?
Вярно ли е, че не може
без смъртта?
Най-добре е да попитаме
старостта.
1960
СКИТНИК МЕЖДУ ЗВЕЗДИТЕ
Хиляди ери била си сама,
хиляди ери аз зреех.
Днес ти тежиш от гробове, земя,
днес ти тежиш от идеи.
Силна бе твоята власт върху мен,
страшно бе твойто притегляне.
Аз се откъсвам и днес, устремен,
в синия космос потеглям.
Где ще се спра? Ще намеря ли брод
сред метеорите гъсти?
Ще си откъсна ли някъде плод?
Ще ме погалят ли пръсти?
Все едно - нищо да няма, аз пак
в нови лъчи ще се къпя,
ще озарявам космичния мрак,
върху звездите ще стъпя…
И затуй моята, земната плът
няма във теб да изтлее.
Аз ще умра като скитник - на път,
между звездите зареян.
ЕДИН ЗИДАР ЧЕТЕ
Седя в трамвая и си мисля
за нещо уморен,
а хората се качват, слизат,
гълчат около мен.
И прав до моята седалка,
с каскет, опръскан с вар,
захласнато в една тетрадка
чете един зидар…
Не стига времето, а трябва
в крак с него да вървим,
та отвоюваната правда
докрай да отстоим.
Затуй очи сега зидарят
в тетрадката е впил,
затуй и никога навярно
не ще си той отспи…
Не стига времето - и колко
е хубаво това!
Да превъзмогнеш всяка болка,
да не склониш глава,
и все да търсиш, да откриваш,
да смогваш тук и там,
и да не казваш в трудни мигове
не мога и не знам…
Такива мисли в надпревара
се блъскаха във мен
и за да не стои зидарят,
аз станах, удивен.
Той седна, в погледа му светна
усмивка на дете…
По-тихо, хора, не шумете -
един зидар чете!
1960
