ЦЪРВУЛИТЕ
Още докато се качваше на влака, блъскан от навалицата, дядо Милан чу ненадейно нейде зад гърба си познат глас:
- Тате, тате! Почакай!
Старият човек обърна машинално глава назад и съгледа в напиращото гъмжило сина си Милко, който му махаше запъхтян с ръка:
- Тате, не си отивай! Върни се! - викаше той, пламнал като жарава от напрежение.
Бащата се поспря, подвоуми се за миг, ала нищо не му отвърна, сякаш нещо беше заседнало в гърлото му и не можеше дума да отрони. А хората, помъкнали всевъзможни багажи и деца, се тълпяха припряно пред вратите на вагоните - оставаха броени минути до тръгване на влака. Дядо Милан се беше вече предал на властта на хорския бързей, който беше неумолим и го натъпка в тесния коридор на един от вагоните. Сториха му място в едно от съседните купета, ала сдържа ли го, из главата му шестваше, незаглъхващ, все оня напорист глас отвън. Стана му жал за чедото му, припнало по петите му. Изведнъж стана и се изсуна вън в коридора, дето все още не секваше потокът на преминаващите пътници. С големи усилия успя да се добере до прозореца и разля напрегнат поглед над гъмжащото по перона множество. Макар и в напреднала вече възраст, очите му бяха верни като на сокол, те скоро уловиха отново къдрокосата глава на сина му.
- Тате, моля ти се! - догони го пресипналият глас на младия човек от перона.- Не прави така! Слез, моля те!
Бащата го гледаше замислен, главата му беше като зашеметена, в нея се беше вселил някакъв смут, който не го оставяше на мира. Устните му потреперваха леко подръпвани от нестихващо вътрешно безпокойство. Тягостните мисли, забулили като ледена мъгла сърцето му, като че ли се стапяха в тяхното натрапчиво безмълвие, дума не продумваха.
- Тате, къде си тръгнал? Поне на Нова година трябва да сме заедно! - не преставаше да го увещава синът, почувствал се днес едва ли не между чук и наковалня.
- Милко! - открехна мъчително устни човекът от прозореца. - Прости ми, ама не е за оставане у вас. Нали чу какво се хортува. Нека барем ти да си добре с децата, па мен ме зарежи.Тя моята се е веке видяла… - успя да изрече и очите му тутакси се замъглиха.
- Ама, тате, недей така да правиш! Е, колата е тука, ела! - сочеше му разтревожен Милко назад към паркираните автомобили до гарата. - Остави я нея, знаеш я каква е.
Дядо Милан стоеше окаменял на мястото си, гърдите му пареха от мъка, която непрестанно го гнетеше. В тоя момент вагонът се размърда и плавно потегли. Синът се почувства безпомощен да пропъди нанесената обида на своя баща, лицето му помръкна, явно сковано от чувство за вина.
- Не се кахъри за това, Милко! - нададе старецът, усетил болката на чедото си. - Глей ти да си добре, то нашто се е веке минало…
Влакът неусетно ускори ход, а там на перона една ръка дълго махаше, тя сякаш молеше прошка от чевека, застанал до прозореця. Последният все още не беше на себе си, той беше вторачил омъчнени очи в стъклото и не ги откъртваше от него, но можеше ли вече нещо да види. Някъде далече остана надеждата му, погълната от студенината и бездушието на града. Постоя още малко като замаян навън и чак сега му текна за мястого му в купето. Вътре го посрещнаха оживлението и бодрото изражение на спътниците му. Насреща му се бяха увлекли във весели приказки младо семейство с две деца. Погледа му привлякоха веднага малките.
- Добър ден, дечица! - обърна се той първом към тях, обгръщайки ги с нежния си поглед. - Накъдя се наканихте?
- На село, при баба и дядо! - отвърнаха му почти хорово малчуганите.
- Добра Нова година ще изкарате. Да ви са живи и здрави, да ви посрещат все така! - им рече дядото и усети как нещо го жегна отвътре, като си помисли за своите внучета. Как му се зарадваха, като го видяха. И пари за сурвакане им беше приготвил, подаръци. Толкова много ги обича. С какво нетърпение само очакваше тоя празник. Тая пуста самотия му беше дотегнала на село. Откакто бабата му се помина, нощ не му се минава. Денем е по-друго - до магазина, с тоя се спре - размени някой и друг лаф, с друг се заприкаже. Па и все още е здрав и читав, поработва по малко, прехваща по някой лев, че на пенсия само може ли да чака. А когато Милко му заръча да им погостува за Нова година, му светна пред очите. Пък и младите чудо време не бяха идвали. По-рано, докато беше жива баба Миланица, по-често ги навестяваха. От прасенце, кокошчици, яйчица - все нещо ще откарат. Колата не обичаше да се връща празна. Ама сега и стока не се чува така лесно на село.
Беше се отпуснал уморено на облегалката и поглеждаше смълчан сегиз-тогиз към децата. Мислите му неволно го връщаха натрапчиво към преживяното в днешния ден. Пред очите му оживяха двете му внучета - Иринка и Борко, които се втурнаха към него като малки агънца, щом го зърнаха на вратата.
- Дядо, дядо! - запрегръщаха го ненаситно те. - Какво ни носиш, дядо? - запитаха го от упор малките, знаеха, че той винаги ще намери с какво да ги зарадва. Очичките им живнаха, като видяха сладките шоколади и сочните банани. Ето го и таткото, усмихнат, той бърза да стисне сърдечно десницата на госта. Само майката я няма, тя, както обикновено се случва, се прави на много заета или пък, че не е чула още за новопристигналия, за да го разцелува.
- А, дойде ли? - запита го тя, свъсила вежди.
- Ами що да чина, нали ми бяхте заръчали и аз довтасах. Донесох една дамаджанка от мискета, да се почерпим като на празник… На големия петел, дето плашеше дечурлигата, и на него видях сметката. Дано ви се услади, със зеленце и е много вкусен. Някой и друг орех, яйца. Нали знаете, че селска къща е като брашнен чувал. Колкото и да го тупаш, все пуска нещо.
Докато гостът разказваше за своя товар, снахата се заоблачи още повече и изведнъж се запъти към спалнята, като кимна на своя съпруг да я последва. Малките хич и не обърнаха внимание на това и продължаваха да се жабуркат с донесените лакомства. Дядото бе седнал на дивана в хола да се поотмори и разглеждаше новия брой на в. „Демокрация”, проснат на масата пред него. Погледът му падна на едно от заглавията: „Комунистите пречат на селяните да си вземат отново земята.” Прочете го, па се зачуди, думайки като на себе си: „Абе, тия хора уж са учени, ама имат ли акъл в чотурите си? Кой ти мисли веке за земя? Младите потърсиха лекия живот по градищата, па ние веке не оставаме… Така замеделие не се прави!” - отсече той и току наостри слух. Стори му се, че откъм спалнята май му замириса на кавга. Позаслуша се и улови:
- Ти бе, защо го доведе тук? - чу се през стената гласът на снахата. - Само той ми липсваше сега! Нали сме поканили приятели, за какво ни е той?
- Ама, Жени! - опитваше се да я успокои мъжът й. - И той е човек, бива ли да го оставяме сега сам на село? Няма другаде къде да отиде, човешко е.
Гостът се почувства изведнъж като на тръни. Изтръпна ударен като от електрически ток, остри иглици запъплиха по гърба му. За миг се посъвзе и пак погледна към спалнята, отдето продължаваха да се сипят хапливите изблици на гостоприемната домакиня.
- Не го искам тука, чуваш ли?
- Не си права! - напразно се опитваше да я разубеди синът му.
- Разбери, не мога да го понасям! Цървулите му щом видя и ми се вдига кръвното.
- Какво толкова ти вадят очите цървулите? Човек от село! С какво да ходи?
- Мирише, та се не трае! Ако ти е толкова мил, избирай! Или - или!
- Ти май не си с всичкия си!
- А-а-а! Така ли? Вие сте най-хубави, а ние с образованието сме за боклукчийския сандък, нали?
Градусът на напрежението в спалнята не спадаше. Бащата стана като попарен от дивана и тръгна право към антрето, дето си беше оставил цървулите, но преди да се обуе, се обади на сина си:
- Милко, аз си отивам, белким миряса къщата без моите цървули. Изпразнете ми само торбите.
- Тате, стой тука, никъде няма да ходиш! - изправи се отпреде му синът му, смутен от поведението на жена си.
- Хайде, довиждане! Само мирлък да е!… - тръшна бащата вратата, лицето му пламтеше от недоумение.
- Ама как така? - спусна се подире му синът, кипнал от болка и негодувание.
- Дядо, дядо, бе? - чу крехките гласчета на невръстните си внучета, очите му мигновено се наляха.
Седеше в купето, все така вглъбен в себе си, сърцето му се свиваше болезнено и не му даваше покой. Толкова горчилка беше изпил тоя ден. Навън се смрачаваше вече, но не по-малко мрак се стелеше неудържим в душата му. Колелетата на влака потракваха ритмично, езикът им, дързък и неуморим, се блъскаше язвително нейде дълбоко в сърцето му. На какво да се радва вече? На село ще го посрещне на прага отново самотията му, която поглъщаше немилостиво сетните му сили и дни.
