ГРЕХОВНА СЕВДА
Да имаш севда понякога е по-лошо отколкото да нямаш… До ей тая простичка истина стигаш, когато подир една камара патила най-накрая се видиш в кьорсокак! Нататък каквото и да правиш, накъдето и да подхванеш, горчилката е все в пазвата ти… И теглиш ли чертата с калема, чак тогава ти става ясно, че севдата е робия… Драговолна робия! А едничкото, което те прави малко от малко куражлия, е надеждата, че на всяка робия дните са преброени. И затуй насетне все се питаш дали твоите ще стигнат да ? видиш края…
Тая най-обикновена човешка преживелица, дето захвана ей там долу на Бачковския манастир, почна с небивал мерак. И макар че двамината не спряха да се галят додето побелеят, накрая станаха пишман! Че как няма да станат, когато тая пуста севда им докара само болка и кахъри…
Сигурно защото бе зачената в грях…
Лятото на 1838-а бе хептен сухо и берекетът наново щеше да е нищо и никакъв. Ала султанското даждие (1) никога не се губеше, та и раята за трета година поред щеше да бъде хем гладна, хем и борчлия. Затуй християните се емнаха по църкви и манастири да се молят.
Както и други хора от Шейтанкьой (2), и бащата на Сия се запъти една събота на ранина към Бачковския манастир. И дъжд му трябваше на бай Илия, но зарад друго тръгна той към древната обител. Чувал бе от стари люде, че водата, дето блика на Клувията, е лековита дотолкоз, че цери какви ли не болести. Кьоравите проглеждали, глухите прочували, а сакатите зарязвали патериците и сам-самички хващали пътя към къщите си…
За да хване дикиш церенето обаче, трябва да преспиш една вечер на аязмото. И додето дремеш, е редно да изсушиш барем три пъти осветена от поп кърпа, която твой близък мокри на извора и превързва болното ти място. И сабахлен, като се наканите да си вървите, гледаш, че болежката полека-лека си тръгва от тебе…
Тъй му бяха казали на завалията, затуй като видя, че никакъв илач не може да изцери болната му щерка, я качи на едно комшийско муле, а те с жена му Велика, на която всички викаха Лика, тръгнаха подире им пешком.
Сия се разболя преди месец по време на коситба на Ечеменище. Както си свиваше свитъците сено, все едно змия се сви във пазвата й - изведнъж се свлече на ливадата и се хвана за гърдите. Оттогава какво ли не правиха и струваха с Лика, какви ли не билки и церове пи осемнайсетгодишната им хубавелка, ама нищичко не помагаше…
И от ден на ден вехнеше като настъпена китка. Кръшната й снага се стопи наполовина, ненагледното й лице стана по-бяло и от платно, а под възтънко изписаните й гарваново-черни вежди едвам-едвам синееха две тъжни и празни кладенчета…
Затуй и бай Илия тръгна от Господа помощ да дири…
Някъде по обед изтормозените хорица стигнаха Светата обител и силом намериха място да вържат умореното животно. Що талиги и какви ли не добичета имаше край манастирската порта - мулета, магарета, катъри, а чат-пат и някое изпосталяло конче.
Сума ти народ се бе изсипал… И как няма да се изсипе, когато отгоре на всичко днес беше и манастирският празник - Успение на Пресвета Богородица.
Вярно, че на 15-и август винаги се стичаха много богомолци, ама тая година имаше хептен. И напук на зора повечето бяха надошли - както се полага в тия случаи - с празнични дрехи! Е, тук-там се мяркаха и люде с поовехтели, но се виждаше, че са прани и чисти.
Сия идваше на манастира за първи път. И нейното гиздило не бе кой знае какво, че сиромашията се криеше зад всяко кьоше, ама момата като е хубавелка, и в дрипи да я премениш, все едно в злато си я нагиздил. И макар отдалече да й личеше, че е болнава - та срещаше съчувствие навред - от време на време върху лицето й се запираха и зажаднели ергенски погледи. Ама девойката бе в треска, и да искаше, нямаше как да ги види.
- Първо да запалим по една свещица, а след това ще се качим на аязмото! - каза баща й, подир което с жена му подхванаха Сия от двете страни и закрачиха навътре към манастирската черква.
В двора на манастира обаче имаше толкоз народ, че пиле не можеше да прехвръкне, камо ли да идат до олтара. Затуй като се мъчиха сахат-два да влязат и на дъщеря му взе да прилошава, бай Илия отсече:
- Да почнем с аязмото, а утре сабахлен ще минем през черквата.
- Абе, Личо, днеска е празник, не утре! - обади се Лика.
- К’во като е днес, не видиш ли Сия? - ядоса се не на шега мъжът й, сетне притури по-меко: - Господ види, че не може да влезем…
Жена му заоправя смутена забрадката си.
- Тъй е, да вървим - рече тя, сетне прегърна Сия през кръста и се запровира обратно през навалицата.
С триста зора се добраха до мулето, наново качиха момата на самара и поеха към Клувията. На аязмото людете също бяха бол, ама не чак колкото на манастира. Затуй лесно намериха местенце, застлаха шарена черга, а отгоре й - чист месал, и се курдисаха да похапнат. Лика извади от торбата лучец, сланинка и хлебец и като се прекръсти, рече:
- Да лапнем, к’вото е дал Господ - после отчупи три комата и ги тури пред всеки.
Сия само поклати глава, подир което легна на чергата и затвори очи. Родителите й въздъхнаха безмълвно и силом взеха да преглъщат. Хапнаха, колкото хапнаха, накрая Лика сключи длани пред гърди, сетне зашептя:
- Благодарим ти, Христе Боже наш, че ни насити с твоите земни блага. Не ни лишавай и от небесните си… - и миг преди да свърши молитвата си, млъкна, защото някакъв черноок монах, бе вперил очите си в Сия и не помръдваше наникъде.
Бая време се изниза, додето калугерът разбере, че го гледат. Когато излезе от тая омая, се запъти право към бай Илия, който изправен малко встрани, свиваше цигара.
- Дядо Матей рече, че на вечернята людете няма да са калабалък, ако рачите, слезте в манастира - рече му той и погледна към щерка му, която унесена от болестта си, нито го виждаше, нито го чуваше. - От какво е болна, бачо?
- Кой знае? Ей тука е боли… - опря мазолеста длан на гърдите си бай Илия, подир което въздъхна тежко-тежко и притури: - Какви ли не илачи е пила? Нищо не помага! Затуй сме дошли на аязмото…
- То цери всякакви болести. И вам ще помогне! - каза монахът и се прекръсти, после тръгна между людете на поляната.
- Чул те Господ! - тихо отвърна притесненият баща и зачатка с огнивото да запали цигарата, сетне засмука жадно и се загледа след калугера.
Щом изпълни заръката на игумена, Теодосий вдигна за последно очи към Сия, подир което заслиза надолу към манастира. „Господи, помилуй! Господи, помилуй!”, почна да мълви объркан той, замаян от самодивската й хубост, и заотброява под расото си възлите на молитвена броеница.
Теньо дойде на манастира, когато бе на десет години. Доведоха го добри люде от карловските села, смилили се над клетото сираче - останало хем без покрив, хем без близък човек. Нарочно го докараха на Бачковския манастир, да не стане зян от душманите, които първо затриха от засада баща му - комитата Вълчан, а сетне бастисаха и челядта му. Додето траеше касапницата, поп Койчо сколаса да скрие момчето в черквата, подир което го прати скришом на манастира.
Тъй оцелелият Теньо стана послушник по неволя. Когато обаче се изнизаха десет години насетне, се замонаши на своя глава. Старият игумен - царство му небесно - първо му опрости греховете, сетне го подстрига, подир което му даде монашеското име Теодосий, щото канонът задължаваше да почва като кръщелното.
Додето слизаше към манастира и мълвеше молитва след молитва, двайсет и петгодишния калугер си представи как се отрече от греховния живот и даде обет за вярност на Христа.
Спомни си топлата априлска утрин, когато двама белобради монаси го съпроводиха до прага на главната манастирска черква „Св. Богородица”, дето той свали горните си дрехи. Тогава Пахомий - неговият духовен отец в последните десет лета, го наметна с черно наметало, подир което го поведе навътре в храма. Пред аналоя (3), на който имаше евангелие, кръст и ножица, го чакаше Ананий - тогавашният игумен на манастира. Щом стигна до него, йеромонахът го заразпитва за какво иска да се обрече на Христа. Накрая като се увери в искреността му, го попита:
- Брате, даваш ли дума да вардиш монашеско послушание вовеки?
- Давам! - врече се доброволецът, без даже да се замисли.
Тогаз игуменът му рече:
- Возми ножици и подажд ми я!
Теньо взе ножицата и я подаде на игумена, сетне му целуна ръка. Тая работа се повтори три пъти, додето накрая Ананий постави ножицата отгоре върху евангелието, прекръсти се, после я взе наново и почна да му изрязва кръст на косата, като пееше:
- Брат наш постригает власи своея во имя Отца и Сина и Светаго Духа.
Когато свърши, игуменът обяви новото му име, подир което му подаде расо, цървули и кожена броеница. Сетне го благослови и го остави в храма да се моли през цялата нощ. На другия ден той го отведе в монашеското крило на манастира, отвори една врата и му рече:
- Брате, оттук насетне тая килия ще е твой молитвен дом и място за послушание пред Бога! - подир което наново го благослови и си тръгна…
Затуй и сега - пет лета откакто даде обета - смутеният Теодосий побърза да се усамоти в килията си, дето тутакси коленичи и почна да се моли. Колко време се моли, той си знае, но по някое време чу устата си да хортува молитвата за изцеление от болест… Ама бе безсилен да я спре…
Подир няколко сахата, когато манастирското клепало заподканя за вечернята, чак тогава калугерът се възправи и отиде до долапа. Взе кенарената кърпа, която сабахлен купи от някакъв станимашки праматарин (4), и тръгна за службата. Като влезе в храма, я тури на масата за освещаване, сетне отиде до събратята си и скришом заоглежда миряните. Ала момата, дето го хвърли в смут, я нямаше…
Колкото слънцето скъсяваше пътя си до отсрещния баир и полека-лека денят отстъпваше царството си на нощта, човешкото гъмжило край аязмото се смаляваше. Когато най-сетне мракът завладя изцяло притихналата долина, край скалите до лечебния извор бяха налягали кой където свари двайсетина болни - деца и възрастни - придружени от свои близки: майки, баби, жени. На трийсетина крачки встрани от тях цигарените въгленчета в ръцете на мъжете нервно шареха из тъмнината, а те - наметнати кой с ямурлук, кой с някаква друга дреха - на групи от по двама-трима, шепнешком споделяха дертовете си.
Бай Илия също изплака патилата си на някакви люде, ама скри, че Сия му бе една-едничка… С Лика я чакаха цели девет години, додето накрая проплака на Блатище по време на вършитба. Каква небивала драгост ги споходи тогаз? Как се радваха като деца…
- Бачо… - сепна го някакъв глас, додето крачеше към извора, и една сянка изникна пред него: - Рекох си, че може да нямате опята кърпа, та…
- А, ти ли си? - позна го бай Илия.
- Аз съм, бачо… - отвърна монахът, сетне протегна ръка към него. - Дядо Матей я опя…
Нашенецът взе кърпата и я заоглежда.
- Сабахлен в суматохата забравихме нашата, та сме турили един месал… Сполай ти… - благодари му зарадван бай Илия, подир което неловко спря.
- Теодосий ми викат - помогна му онзи.
- Сполай ти, отче Теодосий! Улисахме се сабахлен с жената и кърпата си остана…
- Случва се, бачо - отвърна му калугерът, сетне притури: - Не дойдохте на вечернята, затуй рекох да намина насам…
- Добре си сторил. Хубав челяк си ти - Божи. Да си жив и здрав!
- И твоята къща да е жива и здрава, бачо! - рече монахът и се накани да се връща. - Е, аз да вървя надолу…
- Чакай да изпием по един тютюн, ама първо да дам кърпата… - кимна Илия към мястото, дето лежаха Сия и жена му, сетне тръгна към тях.
И на Теодосий му се дощя да зърне момата, ама го досрамя да последва баща й, затуй остана да чака. Да, ама като поседя малко, не се стърпя и тръгна към аязмото…
Сия - все едно умряла - лежеше на една черга до извора, а Лика - току-що наквасила опятата от игумена кърпа - тъкмо я слагаше на гърдите й. В това време клепките на болната неочаквано помръднаха, сетне бърните й се поотвориха и като че ли се опитаха да кажат нещо…
Видял това, калугерът се обърна смутено, подир което закрачи припряно към поляната. След малко при него дойде бащата.
- Турихме й кърпата, дано се изцери…
- Ще се изцери, бачо, ще видиш! - уверено рече монахът, след което се прекръсти три пъти и добави: - Господ помага на всеки, който вярва в него. Нищо на тоя свят не става без неговата благословия!
- Тъй е, тъй е… - тутакси се съгласи бай Илия, сетне извади от пояса пунгията с тютюна и предложи: - Свий си сега една шейтанкьовска катраньовица.
- Ха-ха-ха! - засмя се калугерът. - Още не съм го научил тоя занаят, бачо.
- Хубаво си сторил, Теодосий! Чунким има файда от него, ама като го подхванеш на млади години…
Илия взе да свива цигара, после защрака с огнивото.
- Инак, като ти слушам приказката, май не си тукашен, а? - попита той
- Не съм, бачо. От карловските села съм… Тя, моята хич не е за разправяне… - отвърна Теодосий, но най-неочаквано и за себе си взе да разказва одисеята си.
Додето монахът нижеше патилата си, на места гласът му тъй потреперваше и изтъняваше, че аха да се прекърши. Тогава страдалецът се поспираше, сетне като въздъхваше дълбоко, продължаваше наново.
- Много си патил, батьовото… - със свито сърце продума бай Илия накрая. - И твоята хич не е лесна, никой си нямаш…
- Господ си имам, бачо! - блеснаха в тъмното очите на калугера.
- Всеки го има, батьовото, ама нали покрай него трябва да има и някакви близки люде долу на земята. А ти… Чакай, ами поп Койчо? - сети се нашенецът.
Теодосий се смълча, подир което сведе надолу глава и силом продума:
- Като роднина ми беше, бачо… Ама от случайни люде научих, че преди месец е издъхнал в съня си… Царство му небесно! - после зашептя някаква молитва и взе да се кръсти.
Като чу това, Илия дотолкоз се обърка, че въобще не разбра кога калугерът се поокопити и рече:
- Е, аз да вървя, бачо, че окъснях - подир което се изгуби в тъмното.
- Сполай ти, батьовото! - викна подире му бай Илия, когато излезе от вцепенението, и на свой ред се закръсти, забравил собствената си горчилка.
Затова и през цялата нощ насетне в главата му беше все калугерът… Сабахлен рано станаха, минаха през манастирската черква, запалиха свещи и дълго-дълго се молиха пред иконата на Света Богородица, турена на гиздав дървен трон вдясно от входа на храма. Когато свършиха, Сия - живнала мъничко след снощното церене, незнайно защо заоглежда монасите, шетащи по вътре.
По едно време очите й се спряха на Теодосий и не щеш ли, лицето й като че ли взе да се прояснява… Колко време се гледаха, какво си казаха, те си знаят…
- Да вървим! - рече майка й - нищо не разбрала, и я хвана през кръста, а бащата - зърнал калугера едва сега, се запровира между людете да се сбогува.
Двете излязоха от черквата и Сия неочаквано поизправи изнемощялата си снага и запристъпя някак по-леко, а Лика невярващо я загледа, сетне мълком се замоли…
След малко от храма се показа Илия, който, като видя как върви болната му щерка, се закова на място, подир което вдигна овлажнели очи и взе да се кръсти…
Щом се съвзе, забърза към манастирската порта, дето неговите люде го чакаха до завързаното муле.
- Да вървим, че бая път ни чака! - рече им благо той и повдигна Сия на самара, сетне подаде повода на Лика и побутна добичето. - Айде, Ласа!
Като минаха покрай монашеските килии, Сия се загледа в тесните им прозорчета, подир което вдигна колебливо ръка пред гърдите си и скришом помаха…
Бай Илия, зает със свои си мисли, нищо не видя, но и да бе видял - нямаше да му стане криво, защото монахът му легна на сърцето още вчера.
Щом захванаха нагоре по боаза, той поизостана за нещо и не след дълго гласът му заехтя с все сила:
Седнал ми е боляр Никола
с девет снъхи вино да пие,
вино да пие, бяла ракия.
Всичките снъхи диван седяха,
диван седяха, деца държаха.
Само най-голямата Тодора
диван седи, дете не държи,
ами си едри сълзи пролива.
Боляр Никола я кротко теши:
- Немой плачи, снъхо Тодорке,
я ш’ти отлея от злато дете,
от злато дете, от сребро люлка.
Тодорка му тихо отвръща:
- Проклето да е от злато дете,
от злато дете, от сребро люлка!
В люлка го слагаш, не заплаква,
нянка му даваш, не засуква,
дума му думаш, не продумва.
Когато го чу да подкарва любимата си песен, Лика начаса разбра, че мъжът й също беше видял как Сиините бунарчета са захванали малко по малко да се задънват, и заподсмърча от радост…
- Оти плачеш, мамо? - неочаквано се обади Сия от самара.
- Не плача, дъще, просто ей тъй… от радост… - отвърна й Лика, сетне като обърса очите си с края на забрадката, на свой ред попита: - Ти как си? Видиш ми се малко по инак… А?
- Бива, мамо, бива. Откак Теодосий ми донесе кърпата, някак ми е по-леко, по-хубаво…
- Кой Теодосий? - опули се насреща й Лика.
- Как кой? Ами калугерът… Кой друг?
- Него Теодосий ли го викат? Ами той снощи не е идвал до нас.
- Как да не е идвал? - искрено се учуди Сия.
- Ами само е дал на татко ти кърпата, нищо не му е викал… - почна майка й, подир което прехапа устни, разбрала, че Сия бе сънувала…
- Как да не е викал? Нали, като ми даде кърпата, каза: „Вземи, тя ще те изцери!”, сетне ми каза, че цял ден се е молил за мене - рече дъщеря й, но премълча, че младият калугер й се врече…
Като наближиха Шейтанкьой и чуха бълбукането на белокаменната чешмица на Мисерлиците, на Сия й се прииска да яде. А когато се откри тяхната къща, тя рипна от мулето и сам-самичка отвори портата…
Насетне не мина месец и изнемощялата й снага се понапълни и възправи все едно топола, въз която белоснежното личице грееше като сутрешно слънце.
Като видя тая божия работа, Илия веднага намисли да даде курбан. Додето се чудеше кой ден да го направи, най-неочаквано една сутрин в селото се яви Теодосий. И понеже бе с монашески дрехи, хората до един го взимаха за пътуващ калугер, тръгнал да събира помощи за Бачковския манастир, та почнаха да му носят едно-друго. Когато научи, че на мегдана има таксидиот (5), Илия начаса реши наместо курбан да хариже едно от двете си ярета на манастира. И без много да му мисли, влезе в обора, избра по-голямото и го метна на врата. Тъкмо се показа отвън на портата и не щеш ли, отдолу се зададе Теодосий.
- Ха, ти ли си бил, батьовото? - зарадва се Илия и пусна задните крака на ярето да се ръкува. - А, добре дошъл!
- Добре заварил! - здрависа се новодошлият и взе да се усмихва някак притеснено.
- Тъкмо идвах да го дам за манастира… - рече нашенецът и понадигна животното на раменете си.
- За друго съм дошъл… - подхвана калугерът и незнайно защо целият почервеня. - Аз веке не съм…
- Ха! Що рекоха тогава, че таксидиотин някакъв помощи сбирал? - прекъсна го бай Илия, без да види червенината му, сетне побърза да попита: - Или има друг манастирски челяк долу, а?
- Няма, сам съм…
- Хубава работа! - рече нашенецът, подир което пусна ярето вътре в двора, поотри ръцете си една в друга и попита: - Е, казвай, какво те води насам?
- Ами… - запристъпя от крак на крак Теодосий и хептен се обърка.
Като видя притеснението му, бай Илия мигом се дръпна от портата и го покани:
- Да влезем вътре, да не стоим на пътя! - сетне свойски го прихвана през лакът и го поведе.
Щом влязоха в двора, перденцето на единия от двата прозореца на втория кат помръдна едва-едва, а Сия - съгледала Теодосий - приседна прималяла от вълнение. И как няма да приседне горката, когато знаеше за какво е дошъл… Още вчера, като я срещна на чешмичката на Мисерлиците, й каза…
- Е как си, що си? - заразпитва го баща й.
- Махнах се от манастира… - чу гласа на монаха тя и сърцето й тъй силно задумка, че аха да изскочи от пазвата.
„Почна се…”, рече си момата и загубила ума и дума, въобще не разбра кога Теодосий каза, че я иска за невеста.
- А Сия знае ли, че я рачиш? - попита го на свой ред бай Илия.
- Знае, как да не знае…
Дочула гълчавата в двора, от обора на първия кат на къщата се подаде Лика и като видя калугера, весело възкликна:
- Ей, доживяхме да се видим…
- Дошъл е да иска Сия за жена - пресрещна я гласът на мъжа й.
- Как тъй дошъл? - стресна се жената. - Че бива ли калугер да се жени?
- Искам го, тате! - подаде се и Сия, поруменяла от горе до долу.
- Че бива, що да не бива! - тутакси отсече Илия, видял озареното лице на дъщеря си.
И се случи тъй, че от тоя ден насетне младите заживяха наедно в другата стаичка на къщата.
Въпреки че си знаеше хала, а и сиромашията му се виждаше чак от Павелско, когато Сия се ожени за Теньо - както почнаха да му викат нататък - напук на дереджето си бай Илия им вдигна сватба. Е, не беше кой знае каква, но всичко си мина според реда - попът ги венча, сетне хапнаха, пийнаха, поиграха.
Подир сватбата в каменната къщица, наново се възцари смеха. Да, ама не беше за дълго…
Както си е редно, Сия стана трудна и коремът й наедря, но месец преди да го износи, нероденото спря да рита…
На другата година младата невеста забременя наново и тоя път го роди живо, ама детето не можа да изкара и неделя…
На третата година всички си отдъхнаха. Велика - както кръстиха малката омайница - бе хем здраво, хем и весело момиченце, което отпървом те позаглеждаше дяволито, подир което почваше да ти гука тъй сладко, че ти спираше дъха…
И всичко вървеше по мед и масло, додето един ден не отидоха да жънат на Раховица. Щом стигнаха, вързаха люлка за бебето на малкия орех до хармана и взеха сърповете. Нивата им не беше голяма, ама тая година имаше толкоз хубав берекет, че по едно време бай Илия не се сдържа и извиси глас:
Велико, Велико,
овчарска прилико.
Пладнувай, Велико,
пладнина е дошла.
Лика - сякаш чакала баш тая жетварска песен - тутакси побърза да му отвърне:
Овчарьо, стадарьо,
Велика познава,
га пладнина дойде:
слънцено преваля,
сърпън сенке хвърля,
нивана поляга.
Сия се наслушваше към люлката и от време на време поглеждаше Теньо, който се наслаждаваше и на песента, и на тая небивала радост, обзела старите. Баща й наново подхвана:
Велико, Велико,
ай да са поварим (6)
двамина да жънем!
Ако ма превариш -
стадо ще ми вземеш,
ако те преваря -
нива ще ти взема.
Сетне гласовете на двамата екнаха вкупом:
Велика превари
и му взе стадото.
Овчар й се моли:
Подир което бай Илия се изправи в цял ръст и като се обърна към жена си, завърши:
Велико, Велико,
ти ми взе стадото,
вземи ма и мене,
стадо да ти паса.
- Ехе-хе-хей! - пръв отприщи радостта си Теньо, когато песента свърши, и гласът му заехтя из околните дерета.
Бай Илия и Лика се спогледаха усмихнати, сетне взеха да се смеят, подир което захванаха друга песен. И тъй в смях, шеги и песни слънцето преполови пътя си и наближи време за пладнина. Тогава Сия тръгна към ореха да понагледа бебето, че откакто го остави сабахлен не бе проплаквало ни веднъж. Щом наближи люлката и видя навилата се на кълбо пепелянка върху гърдите му, закрещя колкото глас има:
- Неееееее! - сетне отчаяно замаха с ръце…
Другите жетвари се спуснаха да й помагат и на часа убиха змията, но никой от тях не можеше вече да помогне на малката й омайница…
Подир тая неочаквана беда Сия и Теньо хептен посърнаха. Въпреки че й идеше да се припява с глас, Лика се опита да им даде кураж:
- Има време да се сдобиете с рожбица, млади и зелени сте!
Че бяха млади и зелени - бяха, ама насетне се изнизаха цели десет години, а бебето все не идваше и не идваше. „Бич Божи е!”, неведнъж и дваж мина през главата на Теньо…
Затуй, когато през 1851-а прочутият устабашия (7) хаджи Георги Станчовски събра дюлгери и захвана да гради селската черква, Теньо въобще не се чуди, ами запретна ръкави и цяло лято мъкна камъни, бърка кал, дяла греди, без да поиска и грош.
Не щеш ли, подир тая богоугодна работа стана истинско чудо. Още на следващата Коледа им се роди момченце. Малката им къщица грейна цялата. Каква радост ги споходи тогава!
„Редно е да носи името Христово!”, рече си в началото бащата на Сия, ама когато младите му казаха, че ще го кръстят на него, нямаше сили да откаже… И беше най-щастлив от всички. Идеше му да литне. С каквото и да се захванеше, все на песен го избиваше.
Ама съвсем скоро песента му секна…
И как няма да секне, когато стана ясно, че макар Илийчовите очи да бяха по-чисти и ясни от Сиините кладенци, нищичко не виждаха…
Щом детето проходи, накъдето и да тръгнеше, все в нещо ще се бутне или спъне. И въпреки че му трепереха денем и нощем, когато навърши три години за малко да падне в огнището…
- Абе водете го на аязмото! - рече тогава дядо му. - Може и нему Господ да помогне…
На следващата заран Теньо взе едно комшийско магаре, качи Сия и детето и заслизаха към манастира.
„Заради мене не види”, взе да се кори бай Илия, когато младите се скриха из дефилето на Голяма ряка.
Да си кажем правичката обаче, нямаше челяк от къщата му, който да не се вини за Илийчовата болест. Даже и Лика си връзваше кусур. Улисана с дъщеря си, въобще не можа да се усети, че щом почнаха болките й срещу Коледа, кандилото бе угаснало, та го запали чак като проплака Илийчо… На Сия пък й се струваше, че кабахатът (8) е изцяло неин, щото по време на постите си взе парченце сирене, без да се усети… Ама най-много от всички се тормозеше бившия калугер. И как няма да се тормози завалията, когато не уварди монашеското послушание…
Затуй щом прекрачиха манастирската порта, той влезе в черквата, подви колене пред иконостаса и цял час прекара в молитви. След това тримата се качиха на аязмото, хапнаха туй-онуй и кротко се настаниха до извора, където нямаше жив човек. От пътя ли беше, от друго ли, Теньо не можа да разбере кога дрямката го надви.
Както се бе унесъл, му се яви някакъв белобрад старец, който въпреки че се усмихваше благо, му рече:
- Детето ти ще се изцери, само ако се върнеш в килията! - подир което изчезна неусетно, тъй както се и появи.
Завалията тутакси ококори очи и се заоглежда насам-натам, но от старецът нямаше и следа. Аязмото кротко си шуртеше в тишината, разкъсвана от време на време от щурците, подхванали вечерната си песен. Макар съвсем скоро Теньо да разбра, че е сънувал, студена пот обля цялото му тяло…
След малко се съвзе, разправи всичко на Сия, а като свърши, рече твърдо:
- Не бива да страда заради бащини грехове… - сетне свали ямурлука, зави спящото дете, подир което го целуна по очите и взе да се кръсти.
Накрая прегърна жена си и заслиза надолу към своята Голгота… А горката невеста невярващо заклати глава, после вдигнала очи нагоре, отрони:
- Защо бе, Господи? - и захлипа мълчешката…
Въпреки че през цялата нощ не мигна, когато сабахлен слънцето бавно-бавно изпълзя над скалите на Клувията, тя бе унесена в дрямка.
- Колко си хубава, мамо? - събуди я Илийчовият глас, а пухкавите му ръчички загалиха бузите й…
Още преди да отвори очи, сълзите й тръгнаха с всичка сила. Сетне - пощуряла от радост - почна да го целува където свари…
- Защо плачеш? Нали съм веке изцерен! - учуди се детето.
- Изцерен си, мама, изцерен… - запрегръща го наново Сия. - Аз ей тъй си плача - от хубаво…
- А къде е татко?
Сякаш нож промуши сърцето на женицата…
- Ами… в манастира… - подхвана тя, но тоя път плачът я задави съвсем.
- Стига бе, мамо… - заподсмърча и детето.
Сия силом се овладя, сетне решила да му каже истината по-късно, рече:
- Татко ти има някаква манастирска работа да свърши… - после добави: - Айде ние да си вървим, че сума път имаме…
- Ами татко? Кога ще си дойде?
Горката майчица първо изхълца, сетне нарочно взе да качва багажа на магарето белким скрие сълзите си, а накрая едвам-едвам промълви:
- Като се оправи… - подир което хвана детето за ръка и тръгнаха надолу.
Когато заслизаха, прогледналият Илийчо - упоен от околната шарения - почна да върти главичката си ту наляво, ту надясно и любопитен заразпитва майка си кое какво е…
Щом стигнаха манастира, Сия се заозърта към монашеските прозорчета белким съзре за последно доскорошния си мъж.
Да, ама женицата не знаеше, че още нощеска го затвориха в старата черква, дето трябваше три дни и три нощи поред прошка от Бога да иска…
И стана тъй, че тримата се разделиха, а нито Илийчо видя баща си, нито пък завалията разбра, че отрочето му е прогледнало…
Чак есенес случайни люде му донесоха добрата вест. Калугерът се спусна да ги прегръща, подир което забърза към килията си, където мигом подви колене и със сълзи на очи подхвана:
- Сполай ти, Господи…
Мина време. Илийчо порасна и колкото пъти се сещаше за деня, в който прогледна, все викаше:
- Що бе, тате? - а сините му очинки плувваха в сълзи…
Не един и два пъти моли дядо си да го отведе на манастира, ама той не даваше и дума да се каже за ходене, щото му се струваше, че съзре ли баща си на часа ще ослепее наново. Затуй детето запомни само топлия му глас, с който вечер му разказваше приказки за змейове и самодиви…
Не по-малко се тормозеше и Сия, ама нарочно не го показваше, да щади Илийчо, който през ден-два все на плач го избиваше…
И тъй се нижеха годините. Теодосий се мъчеше в килията, те - в Шейтанкьой, а надежда от никъде не дохождаше…
Не щеш ли, една сутрин игуменът на манастира извика монаха при себе си и му рече:
- Брате, оттук насетне Господ ти отрежда друго място, дето да му служиш… - почна той и се накани да разкаже какво му заръча, когато му се яви по време на сутрешната молитва, ала не можа да свърши, защото клетникът обели очи и се строполи в несвяст, още като чу, че ще го местят другаде…
Подир неделя дойде време за жънене. Нашите люде взеха сърповете и отидоха на Блатище. Нивата, цяла отрупана с берекет, пълнеше и окото, и душата, ама нито на бай Илия, нито на жена му беше до песни, та работеха мълчешком. Додето наближи пладнина, се чуваше само съскането на сърповете. Когато слънцето преполови пътя си, дядото рече на десетгодишния си внук:
- Що не идеш да напълниш прясна водица, че да се седнем да лапнем, а?
Без да продума, момчето взе бъкела и заприпка нататък към извора. Тъкмо се скри, когато в маранята се разнесе топъл мъжки глас:
Велико, Велико,
овчарска прилико.
Пладнувай, Велико,
пладнина е дошла…
Бай Илия и Лика приседнаха онемели, сащисани от странния певец, пръкнал се все едно изпод земята. Още като чу първите му думи, сърцето на Сия тъй се разигра, че за малко да изскочи от пазвата й, а тя - сякаш не вярваше на ушите си - бавно възправи снага. Колко време се гледаха един-друг - само Господ знае! Вече се тъкмеше да иде да го срещне, когато Илийчо - върнал се от извора без и капчица вода да наточи - хукна с все сила към посивелия свещеник:
- Татеееее…
———————————
1. даждие (остар.) - данък, налог
2. Шейтанкьой - букв. Дяволско село, днешното с. Косово, Пловдивско
3. аналой (нгр.) - висока масичка за изправяне на църковни книги
4. праматарин (нгр.) - търговец на манифактурна стока
5. таксидиот (гр.) - пътуващ калугер, който събира помощи за манастир
6. поварим (диал.) - надпреварваме
7. устабашия (тур.) - пръв майстор
8. кабахат (диал.) - вина
