Лео Коен

Възторзите на синята привечер
разливат пъстри светила
и през стоцветната мъгла
чертаят се празнични речи.

Преплитат се ръце за сбогом
посред парфюмен океан,
де всичко е лучи и блян,
примесени в сърдечен огън.

И модри ветрила пилеят
смехът на ласкави жени -
и сплитат сън, що в миг сени
страхът от странни полюлеи.

И тътне звън от кастанети
на нечий късен карнавал,
а татък звездния бокал
раздипля сребърни тапети.

——————————

сп. „Crescendo”, бр. 2, 1922 г.