Петър Тонков

Случва се така, че едно име се налага с няколко публикации, запомня се с няколко ярки стихотворения, а когато се представи цялостно със самостоятелна книга, оставаме разочаровани - разбираме, че силите на младия поет засега са стигнали само за няколко впечатляващи творби.

Цялостната изява носи своите рискове - тя е огледало и за художествените , и за моралните способности на поета. Ивайло Балабанов не губи от този риск.

Неговата цялостна изява в първата му стихосбирка „Да се загледаш във звезда” /Издателство „Народна младеж”, С., 1979/, ни убеждава, че имаме работа с творец, изстрадал и заплатил своите вълнения, творец с ясно съзнание както за собствените си възможности и натюрел, така и за жизнената и обществена цел на поетичните усилия.

Най-общо казано, Ивайло Балабанов се придържа към една отколешна традиция, реалистичната, прогресивната традиция в българската литература - да пресъздава поезията на реалния живот, като поезия, разбира се, не означава непременно красота.

Става въпрос за защитеното още от знаменития руски литературен критик Висарион Белински схващане за поезията като истина и вълнение за реалната действителност.

Очевидно Балабанов счита, че животът е достатъчно богат и интересен, за да търси вдъхновение в сферите на абстрактното.

За него всяко бягство от житейската сложност и конфликтност е предателство спрямо хората, спрямо живота. Знае се, че истините, които ни заобикалят, не винаги са приятни и еднолинейни, както се знае също, че истинският поет никога не е бягал от тях.

Впрочем тук не става дума само за възглед върху смисъла и целта на изкуството, нещата опират и до непосредствения жизнен опит на твореца, до неговата човешка съдба.

Едно от достойнствата на книгата „Да се загледаш във звезда” на Ивайло Балабанов е наличието в нея на собствена, изживяна и изстрадана биография.

Това е нелеката биография на младия съвременник, тръгнал от социалните низини, познал ранния труд и стигнал по непосредствен, а не умозрителен път до сериозните социални истини.

Понякога критиката обвинява някои млади автори в недостатъчна социална отзивчивост, в прекалена литературност и универсалност на вълненията им, в подценяване идейно-естетическото съдържание на конкретната реална действителност.

При едно по-внимателно вглеждане в подобни явления ще стигнем до простата истина, че не можеш да пишеш успешно за това, което ти е чуждо като съдба, че не може да се иска дълбоко социално съдържание в творчеството на писатели, които нямат достатъчно непосредствен социален опит.

Затова можем уверено да твърдим, че само поет, отрано свързан с народния живот, може така конкретно реалистично и ярко поетично да изобрази картината на убийствения /за радост преминаващ вече в историята/ физически труд:

„По вълчите пътища,
събудила камъните, като пяна
се препъваше майката и зъзнеше
в тютюневата роса.
В каменливата пръст
се изтриха ноктите й, мана хвана
хубавата й, като нощен дъжд, коса.”
/„Пари”/

Непосредственият житейски, социален опит е в основата и на земната, но поетична образност, на наситения с характерност и сила детайл:

„Когато трябваше
с пила да стържем
острите си селски думи -
гранитните им връхчета да махнем, ни болеше.
….
Болеше ни,
когато въглищарят биеше
с юмрук в очите бялото си конче
и псуваше с вонящ на градска плодова акцент;
че не с бакър,
а с чашки пиехме
на тясното балконче
и песните ни бяха
кисели като оцет.”
/„Селяни в града”/

Веднага трябва да кажем, че тук не става дума за някакво закъсняло „народничество”, за плач по патриархалното минало и въздишки по птичи небеса. Сантименталността е чужда на Балабанов.

Той не поетизира миналото, за него то не е ненакърнен оазис на чистота и сила. Малко са стихотворенията като цитираното „Селяни в града”, където пряко е намерила израз болката на поета от прекаления урбанизъм, заплашил селската /и не само селската!/ чувствителност.

Но дори в това донякъде тезисно /което не означава слабо!/ стихотворение няма да открием баналното противопоставяне на селото и гада, а тъкмо болка по напразно загубени морални ценности. И една съвременна етична и гражданска позиция.

Балабанов е всмукал дълбоко здравата етичност на трудовите хора, тя е станала и негова лична художествена етика. През призмата й той преценява настоящето. За него отзивчивостта, трудолюбието, честността и прямотата са изконни добродетели, необходими на днешния ден. И на утрешния.

Когато прекалената урбанизация на бита се съчетае с позабравяне на здравата изконна народна етика, се получава нравствен вакуум, който е в основат на редица отрицателни явления като отчуждението, равнодушието и бездушието, еснафството.

Творби като „Обвинение”, „Пари назаем”, „Полемика” са израз на поетовия гняв от прииждащата бездуховност. Затова той утвърждава търсенето, одисеевското начало, риска, пътуването, чувствителността към красотата, съчувствие към всичко живо:

„Аз търся коренче на бяло цвете,
на ален полски мак, на житен стрък
и моят дъжд - живот в небето свети
като стрела, изпусната от лък.”
/„Същност”/

Стихотворението „Одисей” е сполучлива защита тъкмо на вечно търсещия неспокоен дух на човека, за когото най-голяма заплаха са сирените на уюта, успокоението, дори любовното щастие.

Последователен и верен на органичната си същност, поетът е склонен да опоетизира дори „кварталната кръчма” с трудовите хора в нея, извоювали си право на малка независимост.

За по-елементарно поетическо мислене говорят и творби като „Следа” - очевидно книгата обединява различни творчески етапи от развитието на автора. Обликът на книгата обаче се определя от преобладаващите стихотворения с по-проблемно и сложно мислене.

Тук на първо място ще ни впечатлят „директни” творби като „Съседи”. Става въпрос за един стремеж към директно внушение на неподправената социална истина, за една заразяваща емоционалност, извираща от вътрешния драматизъм, от гнева и непримиримостта с нравственото зло.

В нравствения си максимилизъм и директността тази позиция напомня поетиката на Янаки Петров: „Живеем, без да се виним, и туй е страшно и нелепо.”

Проблемът за вината, пронизващ стиховете на редица съвременни поети, намира оригинално нравствено-психологическо претворение в лириката на Балабанов:

„Душата ви, ако не беше още слаба,
във нещо щеше да ви обвини.
Тя щеше да поиска водопадите
и сухата земя на този век.
Боли ли го поне един от слабите,
че даром го наричаме човек?”

В съзнанието на поета всяко търсене на тясно личните преживявания, на субективните истини, всяко отклонение на погледа от реалната действителност, от социалните истини, всяка зареяност по измислена романтика ще бъде ненужно и непростимо бягство, един вид творческо предателство.

Впрочем тази позиция в „синтетичен” вид е защитена прекрасно в стихотворението, дало заглавие на книгата:

„Да стигна с моята вода
при жадните, но тъй се случва,
че се загледам във звезда
и стомната… Ах, тя се счупва.”

Очевидно поетът не остава при познатите емпирични истини. Въплъщавайки в стиховете си правдата за реалната действителност, той изразява най-добре и своята лирическа субективност, своята личност, неразлъчна от социалното, от духовната същност на съвременника.

Показателно е стихотворението „Пари” - с разкриването на силната истина по неповторим индивидуален начин, с чистия гняв на поета, с честната социална позиция.

В това и други стихотворения ни впечатлява и образното мислене на Балабанов. Какво е характерно за неговата метафористика - здравата й реалистична, земна, народна основа, смелата й асоциативност, идваща „отвътре”, нетърсена изкуствено, лишена от херметична отвлеченост.

В същото време това е и една модерна символна и експресивна образност: в нея напират силни „варварски” сокове - „През деня ела”, „Старци в кафенето”, „Пари”. Не бива да отминем и някои крайности като склонност към използването на един маниер в образните конструкции или прекалената употреба на метафори…

Една от благодатните насоки в книгата е подчертано лирическата - творби като „Огън”, „Зимна вечер”, „Купуване на цигулка”, „Череши”, „Убитият вълк” са между най-хубавото в сборника.

Те са защита на един съвременен лиризъм, наситен с проблемен размисъл, чужд на импресивността и песенната разнежненост.

В тях пак е запазена присъщата на Балабанов „разговорна” интонация, народностната лексика, но в тяхната неподправена лирическа атмосфера пак ни вълнува тревогата за времето:

„И колко дни ще е дълъг твоят зелен живот?
Дали във синьо, или в барутно небе ще узрееш?
Благославям те, мое малко и нежно дърво!
От люлки дано да се пречупиш! Дано остарееш!
/„Посаждане на дръвче”/

Не на последно място трябва да изтъкнем и оптимистичното светоусещане на поета. И социалните му стихотворения, и гневните сатири, и лирическите импресии са изпълнени с родолюбие и любов към живота, към трудовите хора.

Ивайло Балабанов утвърждава народните добродетели и воюва с отрицателните явления.

Неговият гняв е хуманен и нужен като социална позиция. Той е намерил вярна идейно-естетическа защита в безспорно талантливата му дебютна книга.