Васил Колевски

Прочетох с интерес разказите на Иван Христов от книгата „Кръстен знак” /ИК „Светулка”, 2003 г./. Те ме заинтригуваха още повече и с това, че в тях става дума за село Добралък, за хората от това село. То се намира на 16 километра от моето родно село, селото на Хайтов - Яврово.

Добралък и Яврово са до голяма степен села - близнаци, пръкнали се навремето от едно гнездо, от село Герово, което се намира по средата на тия села.

Разположено сред хубави ниви и ливади на припечно място, Герово е било прощъфтяващо селище.

Но легендата разказва, че на голям празник или сватба то е било нападнато от кърджалийски хайти и бастисано.

Оцелелите геровци избягали и се заселват в Яврово и Добралък.

Патриархът на българската литература нарича онова жестоко време „Под игото”, както озаглавява и най-хубавия си български роман. Днес някои политици наричат това време „турско присъствие”. . .

Първите разкази от книгата на Христов са посветени именно на това време - „Манол Макрелата”, „Вълчанова люлка”, „Кръстен знак”, „Църквата”.

Не е трудно да се види, че учители на автора, както за тези разкази, така и за цялата книга са били преди всичко писатели като Йордан Йовков и Николай Хайтов.

Ето думите на умиращия Милуш от разказа със същото име: „Севдо, то се е видяло, че скоро ще ми се кратят дните… Ама ми се иска да умра с отворени очи. Извикай утре Ташовия син Никола да натовари чановете на две мулета и отиде при Ташо. Нека му каже да навърже чановете и прекара стадото през Голо бърдо. Искам още веднъж да чуя песента на чанове…” - като каза това, той отпусна главата си, загледа се в огъня и дълго нищо не продума”.

Разказите на Иван Христов са в известен смисъл една хроника на историята на село Добралък, за хората от това село.

Но нали България се състои именно от такива селища. Така, че неговата история е частица от голямата история на Родината ни.

Два разказа - „Равносметка” и „Черният гост”, повдигат завесата и ни показват епизоди от онова „проклето” време, за което медиите упрекват народа, че изпитва носталгия по него…

Христов не идеализира това време, но в лицето на Герджиков от „Равносметка” той показва един от ония безименни хора, които изградиха България.

А от „Черният гост” вее такава родопска ведрина, такъв хумор, че не може човек да не се усмихва, като го чете.

Авторът, като студент още, поканва през онова време едно от многото черни деца на Африка, които тогава учеха в България, набираха знания и опит да помагат на своя народ да се измъкне от колониалната изостаналост.

Тогава можехме да си позволим лукс - да каним за дни, за седмици гости.

И аз съм канил - и българи, и чужденци - в родното ми село, а сега се боим някой да не ни посети , защото ще се чудим какво да го гостим.

Та това черно чудо на Африка смайва добралъжени, които го гледат с умиление.

Не по-малко омаян от добродушния прием е и самия африканец. Разказът е една демонстрация на етническа толерантност, която българският народ винаги е проявявал, а сега Доган иска да си я препише като своя заслуга.

Поздравявам учителя Иван Христов за „Кръстен знак” и от сърце му пожелавам нови успехи!

2004 г.