Петър Тонков

Симеон Стоянов се включва в онази група български поети, която е обединена както от съдбовната си свързаност с равнината, с Тракия, така и по някои близки емоционално-образни отлики.

Въпреки цялата условност на това обособяване, има нещо съкровено общо в поезията на творци като Христо Кацаров, Янко Димов, Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Симеон Стоянов и други.

Мотивът за равнината, земята Тракия, преклонението пред селските труженици, емоционалното сливане с природата, свежата чувствителност, земната образност - тези черти, индивидуално пречупени според творческата нагласа, срещаме у всеки от тях.

И в лириката на Симеон Стоянов ще срещнем любимите и познати образи на равнината, луната, трудолюбивите, жилави селяни и селянки, дъхавите ниви и поля; спомените от преминалото сред неволи, но и сред първична чистота и красота детство; мотивите за плодородието, силната и земната, природосъобразна етичност.

Една спонтанна изповед, една романтична, но красива увереност, че „изворите не пресъхват” са въплътени в стиховете от първата книга на Симеон Стоянов „Изворите не пресъхват” /1965/. В нея поетът издирва непреходните народностни ценности, търси връзката на миналото с настоящето, понякога простодушно декларира обичта си:

„Прости ми, Тракийо, че аз
не съм доказал верността си,
но щом настъпи тоя час,
ще я докажа със кръвта си.”

Успех за тази книга е гражданско-патриотичното внушение на редица творби, което изтласква на второстепенен план някои познати настроения.

В своите „извори” той поетически убедително включва и онаследяването на гражданско-революционните добродетели на народа.

В стихотворенията „Синове” и „Силните” е защитена приемствеността на поколенията:

„Не засъхва, жива е кръвта,
бликнала от бащините вени.
Не заглъхва бащиният глас.
Бащините думи не умират.
Силните
до сетния си час
бащината истина ще дирят.”

Първата книга на Симеон Стоянов „Изворите не пресъхват” се явява израз, макар и понякога декларативен, на една гражданско-естетическа позиция.

Тя внушава разбирането за поезията като продължение на житейско-гражданското поведение на твореца, като отражение на собствената биография. Затова тя е непосредствена поезия - със своите достойнства и слабости.

Втората му стихосбирка „Сок на доброто” /1974/, появила се 9 години след първата, наистина представлява нов момент в творческото развитие на поета. Преди всичко прави впечатление нарасналият професионализъм /в хубавия смисъл/ на поета.

Поетическият поглед на Стоянов вече е по-вглъбен, по-рефлексивен, импулсите не се раждат така спонтанно, при първия досег с реалността.

Налице е едно изградено художествено съзнание, което осмисля многообразието на явленията и се стреми да ги обхване в една собствена представа за битието.

Поетът не се задоволява с клетвените декларации и простодушните емоционални пориви, той има самочувствие да заяви:

„И става приказно чудесен
светът от мене сътворен.”

Ето тази субективност, това насищане на света със себе си е най-ценното качество на тази книга на Симеон Стоянов. Разбира се, това му се удава не винаги и не в еднаква стенен.

Всъщност книгата „Сок на доброто” е продължение на някои основни мотиви от „Изворите не пресъхват.” Авторът е стеснил съзнателно тематичния си кръгозор за сметка на едно задълбочаване в изконните „извори” на човешкото съществуване.

Той дири първоначалата на битието във връзката на човека с естествената му среда, в отношенията му с природата, земята, труда.

В повечето стихотворения се опоетизира природата, плодородието на земята, променливата хубост на различните сезони - „Лято”, „Неделя”, „Плод”, „Ден през юли”, „31 август”, „Септември”, „Март”, „Май”.

В тези стихотворения преобладава съзерцанието на природното чудо. В тях няма да срещнем социални и психологически конфликти, драматични изживявания. Една жизнерадостна безметежност струи от тяхната сетивна пластика:

„На лятото най-хубавата възраст.
От плод дърветата се чупят
и гроздето последен сок събира.
Жужи пчела във ароматния
и сладък въздух
и ври от неспокойна риба вирът”
/„31 август”/

Спокойно може да наречем тази лирика импресивна, безпроблемна. В нея липсва драматизмът на нравствените търсения, притъпен е, ако не отсъства напълно, обществено-политическият патос.

Но трябва да бъдем внимателни, когато оценяваме категорично предметно-пейзажната поезия. У нас тя има своите традиции в творчеството на Кирил Христов, Николай Ракитин, Пенчо Славейков, Николай Лилиев и продължители днес в лицето на Иван Давидков, Петър Алипиев, Петър Караангов, някои цикли на Янко Димов, Стойчо Стойчев и др.

Тази лирика съдържа и своите идейни внушения, и своите актуални акценти. У Стоянов например ще открием бунт против технизацията на душевността:

„Хляб на моята дъбова маса.
Дума тежка и мъжка -
хляб!
Още ти в този век на пластмаса
имаш мирис и имаш цвят!”

В стихотворението „Разрив” Стоянов защитава емоционалната същност на човека и се обявява за свят „от нерви, от бетон, от чувства”.

Още в интересното стихотворение „Петли” /от „Изворите на пресъхват”/ авторът изказва съмнение във всемогъществото на века на „електронни мозъци”:

„Но може ли да замени най-съвършеното изкуство -
да сътвори петли, които пеят с чувство”.

Но тези идейно-емоционални отношения не определят облика на тази книга. Преобладават, както вече изтъкнах, творбите с обективно, сетивно-образно изображение на картини от природата в различните й превъплъщения.

Редица стихотворения носят имена на месеци и сезони - като правило топли, жизнерадостни, плодоносни.

Авторът в тях дава израз на тънката си сетивна чувствителност и наблюдателност, на способността си са въплъти в предметно-образно слово различни съзерцания и импресии. Обикновено съзерцанието е свързано с някакъв размисъл за единението на човека с природата.

В стихотворението „Май” опоетизирането на добрите сокове на живота е свързано с осъзнаване на нравственото въздействие на природната красота: „И мене ми се струва, че можем да сме лоши!”.

В „Ден през юли” природата е възприета като стимул и източник за творчество: „Ще опра аз гръб на земята да попия звук и багра”. За съжаление понякога поетът остава само при простото безпроблемно съзерцание и настроение.

Че пасивното съзерцание не определя неговата творческа природа, доказват такива силни развълнувани интимно-граждански творби като „Възпоминание за последния ден на детството”, „Разрив”, „ХХ век” - в тях присъства страстната субективност на една творческа личност, ангажирана с проблемите на своето време.

Книгата „Сок на доброто” на Симеон Стоянов се характеризира и с някои търсения в областта на формата и пластическите средства. Особено се налага стремежът към богата звукова оркестрация на стиха.

В това отношение Стоянов е близък до някои постижения на Янко Димов в последните му книги. В основата на този стремеж стои желанието да се предаде сетивното богатство на природата.

В стихотворения като „31 август”, „Жеравна”, „Сбогуване с миналото” сполучливо са използвани изразни средства като асонанси, алитерации, звукопис и др. Те отговарят на идейно-емоционалната атмосфера на творбите.

Хубавото във втората книга на С. Стоянов категорично преобладава. Тя е сериозна крачка в професионалното му развитие с оглед на задълбочаването на усилията в осмисляне на битието, както и с оглед на стиловото и пластическо обогатяване.

В стихотворението „Плод” четем: „Пращи от сокове дървото. Сок на доброто. Сок на злото.”

Това може да се отнесе и към творчеството на Симеон Стоянов. В него има различни сокове - добри и лоши, силни и слаби.

Иска ми се да вярваме, че изворите на по-слабите сокове вече са пресъхнали. За да се отприщят с пълна сила живителните, истинските…

1974