ПРИКАЗКА
Снегът плете бледи призрачни цветове на мъртва гирлянда над глухия самотен прозорец.
Навън нощта разтърсва в танци копринен саван и тъжна музика от вик на безприютни птици, трепти над белия снежен валс.
На масата самотни и унили листове на златно кръвна хризантема бавно отронват листи над старинния албум.
И когато леки багри от пещта започват шеметна игра по пода, в синия здрач на стаята възкръсва спомена за тебе…
Отново те виждам. Тъжно кадифения ти поглед гони меката игра на огъня и златно червена хризантема светлее в тъмните ти къдри.
В сребърни звуци се прелива малката приказка:
- Живяли едно време…
По-нататък аз не я зная.
Огънят пак развява багри по пода, пак здрач и мълчание бдят в стаята и навън. И нейде багрени твоите нежни слова на приказката се чертаят в уютната игра на огъня:
- Живяли едно време…
В бледия здрач замечтан мекия ти поглед гали студения сив и задрямал полет на снежинките и бавно като тъжната лития над твоя гроб, гласът ти реди:
- Живяли едно време…
Пусто е в стаята. Тъмее. И бавно се стелят сетни листи от златно-червена хризантема над старинния албум и бавно шъпнат:
- Живяли едно време…
——————————
сп. „Теменуги”, г. 1, кн. 6 и 7, 1923 г.
