Йордан Стратиев

1.
В параклиса свети. Вечерня звъни.
Пристъпват проклети, печални жени.

Пред мене, край мене - горят кандила,
и мъртва измяна разгръща крила.

А кървави свещи чертаят беда,
и сенки зловещи пълзят край зида.

Прегръща ме здрачът. Пристъпват жени.
В параклиса плачат. Вечерня звъни.

2.
Аз пак се връщам, тъмен и отвърнат,
под покрива на старите липи -
и мойте жалби тихо ще посърнат,
и тих покой в нощта ще ме приспи.
Тук някога се свечери над мене,
благослови ме майчина ръка -
но аз не взех цветята осълзени,
и синя вечер в път ме приласка.

Днес вечерта над мен спокойно гасне,
отдавна всичко всекиму простих -
но жалбите ми парят безучастни
и аз напразно чакам благ и тих:
по пруста мръкнат сенки безутешни,
бръшлян обгръща старите врати -
и няма кой на двора да ме срещне,
и няма, няма кой да ми прости.

3.
Над белите покриви месец изгря,
в прозорците вечер кандила запали,
и сребърна приказка нишки простря
из мрака над мъртвите градски квартали.

Отдавнашни стъпки по двора личат,
отдавна забрава притвори вратите -
студените стълби пред прага мълчат
и стелят се сенки - студени, изпити.

В стъклата се сплитат, горят светлини,
над стрехите сребърен дим се издига:
вечерна камбана вечерня звъни -
аз плача над твойта забравена книга.

4.
По брезите вали дъжд от златни петна.
Падат сини мъгли. Тишина. Тишина.

- Забрави. Забрави. Радостта е назад.
Непорочен мой брат - забрави, забрави.

Помня; нощ отзвъни. Вечерта се разстла.
Ти прошепна: Ела! И отпусна ресни.

А под звездния път, тръпне в лунна слана,
блясна цъфнала гръд, като бяла луна.

Аз пристъпих смутен. Аз се сведох над теб.
И вечерният креп ни обгърна смирен.

- Забрави. Забрави. О, печална гора,
моя родна сестра - забрави, забрави.

По брезите вали дъжд от лунни петна.
Падат сини мъгли. Тишина. Тишина.

——————————

сб. „Водолей”, 1920