Петър Тонков

Точно и силно е заглавието на историческата повест на Иван Енчев - „Кървав пелин”! /Издателство на Отечествения фронт, С., 1988/.

Символният образ на това типично българско лековито цвете преминава в книгата многократно и многозначително, за да побере цялата горчивина и трагичност на описваните, невероятни по ужаса и суровостта си събития.

Но може би най-дълбокият и своеобразно оптимистичен въпреки трагедията смисъл е заключен в думите на баба Яна, пазителка на живота, на неизтребимата българщина и жилавостта на духа: „То в горчилката е сладостта му, я! Пелинът е като живота. Колкото по ти горчи, по-мил ти е!”

Тази народностна гледна точка на обикновения участник и очевидец на страшните събития е възприел и авторът на книгата.

Може да се каже, той привидно не прави литература, няма особени художествени претенции. В съзнанието му фактите и чудовищните небивалици на действителността са толкова ярки и потресаващи, че сякаш е достатъчно само честно и вярно да ги пресъздадеш, да ги оставиш да говорят сами. А ужасът е наистина невъобразим!

Защото тук не става въпрос за жертвите на една война, била тя и несправедлива, нито за потушаване на бунтове и въстания, нито дори за наказателни и назидателни акции - тук става въпрос за безсмислена и непредизвикана жестокост, за развихряне на най-долни зверски страсти у примитивния и фанатизиран човек, за садизъм и издевателство над беззащитно мирно население, над жени, старци, деца и невъоръжени или символично въоръжени мъже, става въпрос за истински геноцид.

В литературата ни е почти неизвестна досега съдбата на българското население в цял район на Западна Тракия след втората Балканска /или Междусъюзническа/ война през лятото и есента на 1913 година.

Върху това население се стоварва с цялата си свирепост на отмъщението за победите на родното оръжие в Балканската война, за рухването на османските имперски илюзии.

Отмъщението е още по-безсмислено, тъй като населението не представлява военна сила, нито заплаха - то просто иска да живее в българско. Но вместо законно изселване - геноцид, в който участват с еднаква стръв и редовни турски войници, и башибозук, и всякакви банди и орди.

Жестокостите са наистина неописуеми и за тяхното възсъздаване се иска яко и неръждаемо перо, защото то трябва да бъде потопено почти буквално в кръв.

Но документалната историческа хроника изисква и много предварителна подготовка и работа, добросъвестно проучване на всички налични факти и документи, на цялостната атмосфера на времето и региона.

Иван Енчев е свършил добре тази работа. После - необходима е и композиция, и отсяване на нужното от ненужното. В голяма степен авторът се е справил и с тази задача. Той е изградил повестта си на една хронология на събитията по време и място.

Както вече отбелязах, той се е превъплътил на „участник” или „очевидец” на станалото, който фиксира привидно хладнокръвно събитията. Освен това разказът му обраства и с чутото и видяното, разказвано от други свидетели на събитията.

Трябва да кажем, че той в общи линии е постигнал внушението за неподправения суров дъх на автентичната реалност, която е по-въздействена от всяка измислица и романтична извисеност.

Пък и смисълът на ставащото е предимно в неговата неотвратима суровост и безпощадност. В трагедията няма книжна романтика, нито „величие” - тук гинат хора, гине народ, изтребван систематически. Гине безвъзвратно и нелепо. И никой не може да му помогне.

Малките чети на воеводите Руси Славов и Димитър Маджаров са слаба надежда срещу редовни войници и неизчислимия башибозук. Остава сляпото лутане и почти невъзможното бягство, остава единствено сигурна смъртта.

Вярно, понякога Енчев се увлича по натурализъм при описване на зверствата без естетическо осмисляне.

Колкото и непретенциозно да описва събитията, те по своя характер са епични и потресаващи и повествованието непринудено добива дъха на трагична епическа мащабност.

Материалът е организиран в два епилога и десет глави, които се застъпват и наслагват като кръгове на един действителен, а не литературен ад. И що се отнася до вярното възсъздаване на историческата истина, авторът е успял.

Той е реализирал основната си задача - да се помни и знае съдбата и трагедията на част от нашите сънародници. В това отношение произведението му носи идейно-патриотичен и нравствен заряд.

В чисто художествено отношение обаче можем да предявим и редица претенции към автора. Следвайки жанра на документалната хроника, осъществена през погледа на „простия” очевидец на събитията, той действително е постигнал почти документално внушение.

Но в същото време се е увлякъл в стремежа си към изчерпателност и редица събития и факти стоят „непресети”, фиксирани „от натура”, неосмислени и често с повторяемост или сходство на детайли или ситуации.

Натрупват се без мяра, буквално на всяка страница, ужаси, масови кланета и безчинства, като „количественото” въздействие взема връх над художествения ефект.

Така може да се банализира и най-потресаващото, а литературната непретенциозност да избие на клиширана наивност: „Големи страхотии били”, „Лоши слухове се носеха по цяла Тракия, лоши…”, „Били ужасни страхотии навсякъде!”…

Превъплътил се в непосредствения очевидец на събитията, авторът неотстъпно използва и неговата говорима народностна реч. Ето пример - „вътрешен монолог” на войводата Руси Славов: „Той си имаше право да се мисли по-горен войвода от Маджаров, макар да беше с една година по-млад от него, защото бе врял и кипял в какви ли не боеве…”

Авторът черпи с пълни шепи от народната реч, което придава живост и свежест на езика му, но понякога го отвежда до увлечение по наивни стилизации: „Пък и сърцата им - не ти е работа! Ще се пръснат като гранати!”, „Тя, обичта, е сляпа”, „сърцето й се обръщаше в трепетна премала”, „мислите му продължаваха да се въртят все около девойката като пчелички край току-що разцъфтяла детелина”…

Къде все пак е авторът, художникът в тази повест? Той е преди всичко в организацията и композицията /не безупречна, разбира се/ на огромния материал.

Той е и в чисто художествената фикция, каквато е основната интрига около главните герои Яна, Андрей, Адем ефенди и баба Яна.

Трябва да отбележим, че макар и най-често маркирани на фона на развиващата се епичност, документалност и спонтанна „кинематографичност” героите все пак оживяват в характерните и съдбовни моменти на изявите си.

Най-жизнен е образът на Яна, съчетал органично пленителна женственост, морална сила и момичешко предизвикателство.

Добър атестат за художник са например сцените на първата среща на Яна и Адем ефенди на пазара, пораждането на любовта между Яна и Андрей, очертаването на вътрешната „мъжка” драма на Андрей след издевателството над него, психологическите перипетии и превращения на Адем в отношението му към Яна.

Иван Енчев в замисъла си се е докоснал до сложни и драматични психологически и нравствени стойности.

Но трябва да кажем, че образите не са лишени съвсем от схематизъм и немотивираност в някои моменти.

Те носят сериозен вътрешен заряд, но за съжаление остават неразгърнати в цялостната им художествена пълнокръвност и органика, тъй като така или иначе са повлечени от „фактурата” на обективното, на събитията, сред които всъщност е било много трудно ако не и невъзможно да изявиш и защитиш индивидуалността си.

Със своите привлекателни страни, въпреки известна недообработеност и непретенциозност, повестта „Кървав пелин” като цяло притежава качествата на историко-литературен документ с идейно и емоционално въздействие.

1988