Димитър Кенанов

„Хасковски поет” - така се самоопределя Иван Николов (1937-1991) - именит певец на българския Юг и предан ценител и преводач на рускоезична поезия от съветската епоха. Марина Цветаева, Ана/Анна Ахматова, Юна/Юнна Мориц, Борис Пастернак, Николай Заболоцки, Ярослав Смеляков и колко още имена на съветски поети, с които Иван Николов общува като читател и преводач. С тях той разговаря и с проникновени стихотворения („Етажерка. Стихове”, 1970; „Руски поети. Лирика”, 1971).

От книгата „Требник. Приписки с върха на перото” (1989) заемам заглавния цитат от двустишие за Ана Ахматова. Забeлежете - колко вярно е преосмисленa сричката-междуметие „ах” от името - изкуството на поета е да удивлява читателя, не просто да разкрива, а да съпреживява („да ахнеш”) вътрешния свят на човека, на Природата, Вселената:

Благ мехлем върху рана, ключ от тайни врати:
Първо трябва да ахнеш - и тогава чети!

Иван Николов е характеролог на явлението „руски поети” с ключовите думи „ръбати”, „работяги, фантасти, солдати”, „билинно”, „непокой”, „гласове от молитва и клетва”, „удивителен знак” („Послеслов към книгата „Етажерка”):

Мойте руски поети!
Ръбати -
с ръб на сабя, на сърп и коса…
Работяги. Фантасти. Солдати.
Пръст - на спусък, очи - в небеса.

По традиция - руска и свята,
те вбелязват в годините знак.
И билинно звучат имената:
Блок, Ахматова. Пастернак.

В дълъг труд - от сеитба до жътва -
дълг един ги крепи: непокой!
Гласове от молитва и клетва:
Заболоцки. Светлов. Луговской.

Удивлявам се. И ги питам:
Колко труд ми остава до вас?
А какво е зад рима и ритъм:
свобода? Прометеевска страст?

Как се ходи в трънлива пътека
с извисена до облак глава?
Как се вае от глина човека
само с прости слова-сечива?

И Светлов ще ми каже накрая,
скрил насмешка в очите си пак:
Въпросителната - това е
състарен удивителен знак!

Преводът е приобщаване към другия, съприединяване към него чрез „кръводаряване” от себе си. Затова Иван-Николови интонации се стрелкат в претворените стихове.

Ето самопризнанието в страничката за Юна Мориц („Еднокръвно родство”): „Ако е вярно, че преводът, както обичат да казват, бил кръводаряване, приемам за свои най-близки родственици по права линия всички автори, на които съм прелял поне по една ампула от собствената си кръв”.

Поетът „винаги има сетиво в повече”, както е при Юна Мориц: „Пока я суп варила//душа моя парила!”.

Тъкмо това сетиво помага на Иван Николов да си отговори защо толкова много се радва на Морицовото двустишие („А над Бетани ночь черна//как рот поющего грузина!”): „Ай, да му се види макар, бил съм в това Бетани, знам как пеят грузинците! Липсвало ми е седмото сетиво, за да схвана откъде идва всяка песен: от дълбокото! <…> А душата кръжи и кръжи… За супата ще мислим по-нататък!”

Тъкмо Грузия го довежда до два „черни обелиска”, до прескръбния мотив „неразделни” в реквиемния стон-въпрос на неотиващата си любов от любимата на Александър С. Грибоедов: „Кажи, защо те надживях?” („Плач”):

Мтацминда:
стръмни стъпала
почти в небето, лази ниска
мъгла в клисурите…
Ела
под двата черни обелиска!

Ела - в печално осъзната
и все пак сладка тишина -
да помълчим…
И в тишината
да чуеш поплак на жена.

Под камъни и суха глина
тя е отдавна вече прах,
но още моли и заклина:
- Кажи, защо те надживях?

Това е болката, която
не умъртвява може би,
но тлее кърваво и свято
в трагическите ни съдби.

И не напразно, не случайно
ще си призная този грях,
че искам да въздъхнеш тайно: -
Кажи, защо те надживях?

Руският поет Инокентий Аненски „поддържа” и мотивира споменния рисунък за беглите срещи с Атанас Далчев („В памет на Атанас Далчев”):

Кимахме си бегло…
А кога ли
първата ни среща е била?
Виждам:
хитро пламъче се пали
в старомодните му очила.

За товара тежък, който носи,
не помислих никога, уви!
Вслушан в свои някакви въпроси,
ето го: разсеяно върви.

Вечно с книги някакви в ръцете,
бързаше да ми напомни сам:
- Обещах ви Аненски…
Минете
някой ден към нас да ви го дам!

Щур съм бил и безразсъден, Боже!
От случайни грижи заслепен,
все не можех нещо да отложа,
да улуча този някой ден.

И с тъга, която нагорчава,
мисля за живота и смъртта…
Не прочетох Аненски тогава.
Вече няма да го прочета!

…Разгръщам книгата на Иннокентий Анненский „Лирика” (Ленинград, 1979), където думата „трилистник” стои в ред стихови заглавия. А Иван Николов има книга „Трилистник” (1990) с три горестни поеми за Христо Банковски, Григор Ленков, Андрей Германов. Сигурно, все пак, Аненски е четен…

Иван-Николовите стихотворения за Анна Ахматова и Марина Цветаева не могат да бъдат разбрани без познаване на тяхната поезия и на тяхната житейска участ. След Октомври 1917 г. настъпва непреодолимо разделение в Русия - мнозина решават да напуснат страната си. Марина Цветаева е част от пълноводната емигрантска река, но не издържа на Запад и се завръща…

Ана Ахматова обаче не напуска родната си земя и Петербург/Ленинград (изключение - евакуацията по време хитлеристката блокада на града край Нева). Друго различие е житейската възраст, отредена за двете велики жени, по своему владетелки на руското слово.
В стихотворението за Ана Ахматова е преоткрита поетиката на жеста, речеви и/или поведенски и „предричащата” мисия на изречените думи в завършека на „…А там мой мраморный двойник” („Холодный, белый подожди, //Я тоже мраморную стану”):

Зова те чужди глас. Но той не срещна
ответния ти глас. И занемя.
А ти избра единствената, грешна,
единствено обикната земя.

Живей сега библейската си възраст
с обърнати към спомена очи.
И оня сладък царскоселски въздух
в неповторима строфа заключи.

Зад четири обикновени реда -
отблясък на куршумена вода.
Контур на бряг. И месечина бледа.
И привкус на победа и беда.

Как стине от поема във поема
на стиховете бронзовата сплав!
И как последния ти стих приема
трагичния размер на епитаф!

Печален камък с кратко име: Анна
Ахматова.
И руски мил покой…
Постой, почакай, мили мой -
аз също мраморна ще стана!

Не само словосъчетанието „царскоселски въздух” ни отвежда към цикъла стихове „На Ахматова” от Марина Цветаева, но и анжамбанът „Ана” в превода на Иван Николов:

О, най-прекрасна от музите! Ти -
на плача муза, родена от нощите бели!
Над Рус твоя черен вихър свисти
и раняват ни вопли - стрели полудели.

И ние потръпваме глухо; и стон -
стохиляден - те заклева: Ана
Ахматова! Име - дошла изпокон
въздишка и тънеща в глъб неогряна.
<…>
Бездна и мъгла! Сълзи горят
върху мойта буза.
Назовавам те за първи път.
Царскоселска Муза.

Марина Цветаева, Избрана лирика.
Подбрал и превел: Иван Николов, С., 1972, 60-61.

Възхвала на „писалищния плот” е преведеният Цветаев цикъл „Писмена маса”. Ключовото съчетание е стожер на първото стихотворение за Марина Цветаева. Великолепна стихова стилистика, която мълви за неспокойния вътрешен свят на Красотата и преданата Отдаденост на пътуването към мистиката на тълпящите се аритмично именуващи и глаголещи думи-острия:

Капе есенна къпина,
съхне тънък брезов лист…
Аз съм кръстена Марина:
три въздишки! март и риск!

Страсти, странности, обиди
аз погребвах неведнъж -
над чужбински керемиди
плака звънък руски дъжд.

Нелюдимо и печално
по старинен обичай
ще изпия ритуално
кръгла чаша димен чай.

Бръчки, болници - това са
брънки в друга летопис:
славя Писмената маса -
мойта най-висока вис!

Миг и вечност - неизбежно
все над листа съм била:
вдявах дълго и прилежно
лъч - в ухото на игла.

Вие - с хляба, вие - с ножа!
Чукам в сити часове -
цял живот ще ви тревожа
с дяволчета-стихове.

И последната гримаса
ще ни свари някой ден:
вас - над Обедната маса,
а над Писмената - мен!

Само един поплак на обич не е бил достатъчен за Иван Николов - второто стихотворение се онасловява само: „Марина”. От изповедалнята на скандинавския здрач и заснежени прозорец, от „чуждата камина” се изплаква обич към Марина и живота, към изкуството - нашия палач//и нашето възмездие, Марина”.

Да, „благослови изкуството, Марина” и мълчанието-съзерцание - „приведени над своята родина// с размерите на недописан лист!”:

И сняг в прозореца, и скандинавски здрач,
и шепа съчки в чуждата камина…
Благослови изкуството, Марина,
с което се усмихваме през плач!

Изкуството е нашия палач
и нашето възмездие, Марина.

През милост Божа и жестокост Божа
аз знам какво отхвърли и прие…
Но там, където се нащърбва ножа,
и думата е също острие.

Защото под библейските звезди,
Марина, между шепот и молитва
животът благосклонно ни следи
и с болка здравината ни изпитва.

Кога и как ли в пътя каменист
ще помълчим за сетен път, Марина…

Приведени над своята родина
с размерите на недописан лист!