РУМЕНА
Коледен разказ
Това, което ще разправя тук, се случи през 1916 година навръх Коледа на позициите ни под Червената стена. Добре се бяхме наредили из окопите и землянките в планината.
Валеше много сняг и задръстваше всичко. Но тоя снег трупаше земята и в противниковите позиции. Беше наистина студено, но студено беше и на африканците, които често се пращаха срещу нас, за да ни изгонят от земята ни.
Бъдни вечер прекарахме спокойно. Неприятелят не пожела да ни безпокои през светата нощ. Но рано на Коледа едно необикновено раздвижване отвъд показваше, че тоя ден ще си имаме повече работа.
В щаба на нашата дружина служеше като куриер един стар македонски планински вълк, четникът Радул, който добре си вършеше работата. Радул беше крайно послушен и внимателен. Обичаше да носи старата си четнишка униформа, като вместо с кебе, затуляше я с войнишка шинела. Ние си го викахме простичко: Радул комитата.
Преди два деня Радул получи отпуска. Беше родом от полските села на запад от Битоля, та отиде за Бъдни вечер при децата си. Тая сутрин трябваше да се прибере на позициите, но кой знае защо още го нямаше.
Едва към три часът го видяхме да се задава откъм заслона, но чудно нещо - не беше сам. Със себе си водеше една на около тридесет и пет години едра и здрава селянка, добре стегната в бели навуща.
В лявата си ръка тя държеше мъжка рожба, на възраст година и половина, а в десницата си здраво стискаше карабина. Картината ни смая. Радул видя учудването ни и побърза да ни осветли:
- Това е жена ми Румена, с най-малкия син. Яви ми се малко работа в село. Ще отсъствам някой ден, та я доведох да ме замести. Тя по-добре от мене ще свърши работата.
Ние още повече се учудихме. А от щаба му казаха:
- Радуле, хич редно ли е да мъчиш жена си? Иди и си гледай работата. Заведи и жена си да си гледа къщата и децата.
- А-а-а, не може! - отсече Радул комитата. - Когато се служи на Царя, вярно трябва да се служи.
Радул се приготви за път и отиде да се сбогува с жена си. Но в това време планината се разтърси от оръдейна пукотевица. Неприятелят отсреща почваше престрелка. Ние своевременно му отговорихме и скоро се завърза упорито сражение, което се развихри по целия фронт.
Румена, която се беше притаила до вратата на една землянка, пламтеше в огън. Тя погледна въпросително мъжа си, а той, сякаш разбрал мимическия й въпрос, твърдо отговори:
- Разбира се, Румено. Когато тук се бият, аз нямам работа в село.
И като каза това, Радул отърча някъде, взе пушката си и врътна към окопа. Но тук стана нещо страшно. Профуча отсреща граната, пръсна се на десет метра над главата на Радула и едно парче от нея разкъса гърдите му.
Верният дружинен куриер политна върху снега и го обагри с топла и алена кръв, която шуртеше из разкъсаната му бяла аба.
Това стана на двадесет крачки от Румена. Героичната македонка не изпищя и нито изохка. Тя само си закри очите зад русата главица на мъжката си рожба, стисна по-здраво пушката и отърча при убития си мъж.
Тя коленичи на снега, прекръсти се, затвори изцъклените му очи и го погали по челото, над което бяха легнали два кичура черни коси. Сетне, като се изправи в целия си ръст, поогледа се наоколо и тръгна безстрашно към окопите.
Войнишки викове заглушиха тракането на картечниците.
- Румено, назад! - викаха й.
- Върни се, Румено! Ще убият проклетите сенегалци и тебе, и детенцето ти…
Но яката македонка не слушаше. Тя стигна до окопа и се хвърли в него, като се смеси със сражаващите се войници. Сетне остави на земята детенцето си, което заплака и стоешком почна да стреля в противниковите редици, викайки ядно:
- Зверове, убихте Радула. Убихте мъжа ми. Какво ми остава друго, освен и аз да умра с него?
И като се обърна към войниците, викна им:
- Момчета, братя! Удрете! Нека смажем тия пришълци, които сквернят бащинията ни.
Румена, разярена като лъвица, пламтяща от гняв и скръб, се покачи на окопа, с жеание да увлече след себе си войниците.
Но коварният противник бдеше. Миг след това картечницата окичи с алени точици бялата кошуля на гърдите й и я повали на място.
Войниците свлякоха стройното й тяло в окопа, но всичко беше свършено: Румена беше мъртва.
На Радул комитата и на неговата безстрашна жена Румена два деня след това направиха шумно погребение в родното им село. Народът от цялата околия се стече на погребението и оплака героите, които достойно паднаха на полето на честта.
Войниците от нашата дружина прибраха Руменовата рожба от окопа и я дадоха на отглеждане в Гявато. Расна и порасна левент юнак Румениният син. Героичен като баща си и като майка си, сега и той пази негде границата на родината.
——————————
в. „Вестник на вестниците”, бр. 146, 8 януари 1943 г. Подписано: Прохор Пчински
