Марин Кадиев

Стихосбирката „До утре и завинаги” на Борислав Владиков има антологичен характер и внушително очертава в най-голяма стенен неговия оригинален поетически профил.

Тези лирически стихотворения впечатляват с разнообразната идейно-тематична насоченост и мелодичната тоналност, която обсебва и затрогва, разгневява, но и оптимизира.

Много богато и обширно е художественото пространство на тази поезия, но силно респектира неговата генетична привързаност към родния Пирински свят, който, както посочва поетът, е „моят адрес”.

При изобразяване на пиринската природа той не е съзерцателен описател, а е част от нея; тя е неговата душевност и когато я рисува - дали ще е Пирин, Мелник, Рожен или родното село Хърсово, всеки рисунък и словесен щрих са симфония от багри, звуци, усещания.

Природата е очовечена, тя е жив организъм, участник в миналото и днешното българско битие.

Поетът е почувствал този изконен български свят като жив организъм в неговите промени, в неговата статика и динамика.

Този материално-веществен свят с неговите атрибути има преди всичко духовно присъствие в естетическото съзнание на поета и не е само материална действителност, но и романтика, излъчва светлина, има цветова гама, дихание и аромати; той е вечност в най-разнородните си форми и в непрекъснато съприкосновение с живия земен човек.

Какво неповторимо съвършенство
между природа и човек.
Каква необяснима женственост
създал е всеки мъдър век!
(„Рожен”)

Много интересна и оригинална е поетическата интерпретация на интимната тема при Владиков. Любовта при него не е трагично-драматична или ревнива; тя е успокоена, умъдрена от годините, без тревожни въпроси; тук има притаена нежност и мъжествена благодарност; има молитвен повик да бъде вечен и безпределен този интимен порив и едно непрекъснато преливане на чувствата на един в друг.

Не ме забравяй никога за нищо.
Повикай ме, когато съм ти нужен.
…………………………………………………
Обичай ме така, че аз да страдам.
Да идвам, без да мога да си ида!…

За Борислав Владиков има в българското историческо битие безсмъртни уроци, които могат да бъдат съвременен модел за пълнокръвно съществуване - като се почне от Паисий и се мине през Ботев и Гоце и се стигне до изумителния Вапцаров. Затова поетът при една аналогия от някога и сега ще възкликне:

Останали без твоето прозрение,
руши ни развратителен покой.
България днес кораб потопен е -
ни жив светец,
ни пример,
ни герой…
(„Неполучено писмо от Никола Вапцаров”)

Невероятно въздействащи са стихотворенията с изображения от днешното трагично българско съвремие. Особено поемите „Народе…”, „Безветрие” и „В полунощ” - тук чувството е нагорещено до крайната си степен, мисълта е пареща, а визиите от реалния днешен свят са потресаващи; българското страдание добива космически размери - тук няма хиперболизиране на действителността, а дълбоко проникващ реалистичен поглед, който от българската трагика създава разтърсваща поезия с размисъл, че трябва ново възраждане:

О, нека чуят мъртви и родени,
че Шипка все по-мощно се издига
над робства, над окови, над вериги,
над правото за мъст и за омраза.
Дълбока е небесната му пазва.
Във нея има и звезди, и слънце.
Въпросът е дали и как ще звънне
онази струна, със която можем
заспалия си дух да разтревожим.
(„Безветрие”)

Тази стихосбирка ни връща загубена духовна атмосфера и е морален стимул на българина за пълноценен живот за „утре и завинаги”.