ЖЕНА
Из „Адресът на любовта” (1984)
ЖЕНА
Застанала до мойта рамо,
мълчиш самотна и далечна.
Една ръка дели ни само,
а всъщност ни разделя вечност.
Мълчиш. И хубава. И млада.
Загадъчна и тъмнокоса.
Навярно дълго като радост
и като болка ще те нося.
МОЛИТВА
Ръцете ти вълшебно свойство имат
и те ми връщат южния ми климат.
Дори да ме докоснеш само с пръста,
пред теб готов съм вечно да се кръстя.
Не знам дали по друг и ти не страдаш,
но аз на колене пред тебе падам
и моля те: „И грешница да си,
от грешната ми обич ме спаси!”
ХИРОМАНТИЯ
Твоята длан ми прилича на лист трепетликов,
откъснат през късната есен.
Може крило да ти бъде и да засвириш със листа
най-съкровената песен.
Линии тънки, кръстосани, линии фини и нежни са
по дланта ти вдълбани,
сякаш по нея се вият твоите пътища странни,
както се вият лиани.
Линии, дето не могат никакви сили природни
от твоята длан да изтрият.
Линия - знак на съдбата. Линия - знак на сърцето.
Колко ли тайни те крият?
Взирам се в тях и гадая: лоша ли или добра си?
Вярна или невярна?
Стискам дланта ти в дланта си. Гледам
и как да узная. Ала ръката ми парна
капка гореща: сълза ли твоя горчиво-солена
или от слънце отронена?
Слънчева капка, в която аз видях теб отразена:
бъдеща, днешна и в спомена.
Господи, колко си страдала! Господи, колко си
вярвала! Колко била си измъчвана!
Хубава като Джоконда. Вярна като Пенелопа.
Неведнъж ти си отлъчвана.
Неведнъж ти си жигосвана. Неведнъж ти си
изгаряна. Не веднъж ти си разкъсвана
заради своята обич, заради туй,
че сърцето ти вярно било е до пръсване.
Господи! Лоши са хората, щом не разбират
душата ти. Хората, щом не умеят
да оценят верността ти, да оценят и гърдите,
дето и днес се белеят
като два гълъба бели, като две преспи планински,
с трепет от мене докосвани.
Господи! Колко си хубава! Грешни са хората,
дето твоята хубост дамгосват.
Аз коленича пред тебе. С устни докосвам дланта ти.
И по това, че ти плачеш,
вече разбирам, че аз съм грешникът, дето те мъчи.
Зная, че аз съм палачът.
АДРЕСЪТ НА ЛЮБОВТА
Пред очите ми грее, пъстрее морава.
И следи от палатка. И следи от огнище.
Тук снощи горяла е буйна жарава.
И любов е горяла. А днес няма нищо.
Непознато момиче и момче необичали
са седели край огъня и се гледали дръзко.
И взаимно се лъгали. И в любов са се вричали.
И ръцете им жадно в нощта са се търсили.
Неусетили как потъмнели главните,
как светулките нощни в тъмнината им светели,
как тромпети засвирили, как запели щурците
и как клони преплели в прегръдка дърветата…
Аз мълча пред огнището: „Ах, любов, ти къде си?”
Но край мене - мълчание. И спомен - забравен.
Любовта има много и различни адреси.
Но къде ли е нейният адрес постоянен?
И НИЩО НЕ СЕ СЛУЧИ
Самички с теб в апартамента
бърборехме си като ручей.
Ала пропуснахме момента
и просто нищо не се случи.
Страхувах се да не подплаша,
да не обидя красотата.
И само пълната ми чаша
прозвънна страстно в тишината…
ЛЮБОВТА НА ХУДОЖНИКА
Художникът бе странен и лиричен
и нарисува, както се досещате,
най-хубавото на света момиче,
което никъде не беше срещал.
И уморен след трудната победа,
сред хаоса на вещите си груби,
той дълго своята картина гледа,
додето във момичето се влюби.
Сам знаеше, че то е нереално.
Но шепнеше: „Обичам те!” горещо.
А то му се усмихваше печално
като при първа и последна среща.
КРАЙ РЕКАТА
Жени се къпят във реката.
Безгрижният им смях звъни.
И старец, скрит във ракитака,
ги гледа… Къпят се жени.
Проблясват рамената голи.
Кънтят щастливи гласове.
Блестят гърдите им наболи
като узрели плодове.
В прохладната вода те плуват,
красиви, жадни да грешат.
Той гледа ги. Дали вълнуват
стареещата вече плът?
Отдавна тя успокоена,
покрита е със тишина.
Ала в душата му стаен е
далечен спомен за жена.
***
Искаш щастие.
Искаш.
Добре.
Но какво
ти предлагаш
в замяна?
Аз готов съм
да купя море,
за да бъдеш
щастлива,
засмяна.
Аз готов съм
всички звезди
да сваля
за теб
от небето.
Само вечно щастлива
бъди -
ако трябва
вземи
и сърцето ми.
А в замяна -
повярвай ми! -
аз
не желая от теб
нищо, мила!
Има мъдрост такава
у нас:
обичта
не се взема
на сила.
