Таньо Клисуров

ПРИСАДЕНО СЪРЦЕ

На П.

Кой ми присади това сърце? То не е мое.
Минава край болката, а си остава глухо.
За да избегне любовта, прави девет завоя
и пред неправдата повече не избухва.

Не ми трябва такова сърце. Бог или дявол, вземи си го!
Върни ми старото, моля те - побеляло и болно:
беше то сред толкоз лъжи - истинско
и сред толкоз робски вериги - волно.

Искам да запулсира кръвта ми пак по момчешки,
както е казал Поета - сърце да не трае;
искам пак алчността да посрещам с насмешка,
а от своите богатства невидими да раздавам безкрайно.

Присадено сърце, щом не можеш човечно да бъдеш,
по-добре въобще не подавай сигнали!
Спри! И без друго се чувствам осъден
да съм само един от милионите тежко заспали…

ПРАВИ СТЕ

Прави сте, прави сте, като твърдите: това е
нещо естествено още от памтивек -
ако мълчиш и си траеш, пак можеш накрая
да си закупиш свидетелство „честен човек”.

Ето, подлеца за пример ми сочите, дето
вчера сковаваше кръста за Божия син.
Да замълча ли? Бих замълчал, но кажете
как от разпятие честният да се спаси?

Посред посредственост нагла, нахална, нескромна
считате подвига просто за жест на глупак.
Брат ми, поета, броите за вид насекомо,
може с игла да го сложите под похлупак.

Прави сте, прави сте… Имате своя желязна
логика, имате свой непреклонен мотив…
Да ги приеме обаче, разумът ми отказва.
И се усещам безкрайно обречен. И жив!

***
Жестоко е изкуството, ограбва
създателя си с власт на феодал
и каже ли желязното си „трябва” -
не проявява нито капка жал.

То иска всичко: времето ти, тайните,
честта ти, даже твоя срам.
Ако се осмелиш да възроптаеш
ще те захвърли нейде - сляп и ням.

Тогава ще си двойно по-нещастен.
Освободен от робския му плен -
молби до него всеки ден ще пращаш,
но няма, няма да си пощаден.

***
Защо ли Бог ни праща изпитания?
Пресява ни. По-гъсто става ситото.
Съмнения най-често не изпитваме.
Съмняваше се онзи принц от Дания.

Наложи ли се сам да отговори,
човек за грешките си - даже тежки, зная,
присъда не получи ли отгоре,
щади се в своя собствен съд до края.

И си приписва подвизи. И даже
героите поглежда със насмешка.
Но истината само Бог ще каже,
а Шекспир ще го преведе човешки.

***
Приятелствата в мене избледняват както
боите на иконите във храма.
Пристигат реставратори. Но факт е,
че за приятелствата реставратор няма.

Олющени очите им ме гледат
от някой спомен, съхранен случайно.
И в спомена е хладно. Даже - леден -
усещам полъх и потръпвам тайно.

Приятелства, прекрачили Отвъд,
у мен остават си с бои по-ярки
от живите, с които всеки път
се разминавам на разходка в парка.

***
Помни ме дълго, моля те, помни ме,
додето съм във спомена ти жив,
не може да изчезне мойто име
като изгубен в мрака апокриф.
Ако дълбоко съм в сърцето ти, в ума ти,
макар да знаеш: няма заден ход,
то времето с вълни не ще размъти
прозрачния ни споделен живот.