Йордан Петров

Когато излизаха на хайка, ловците от селото винаги убиваха по някой вълк, макар през лятото те да не пакостяха много. Но паднеше ли сняг, вълците стръвно нападаха кошарите. Това, че задигаха по някоя овца, не бе най-голямата беда, но покрай нея те удушваха още десетина. И ако нямаше кой да ги спре и прогони, можеха да погубят цяло стадо.

Тази зима вълците бяха много и навлязоха чак в село. Разтревожени, ловците се събраха и тръгнаха на хайка. Два дни обикаляха из снежния Балкан и убиха много вълци. Натовариха ги на каруци.

- Дали това са всичките? - питаха овчарите.

- Всичките са! - уверяваха ги ловците.

- Други следи нямаше - потвърди и Сотир ловеца.

През лятото вълци наистина не се появиха. Никой никъде нищо не забеляза.

- Свършили са се! - отдъхнаха си селяните. Но, когато падна първият сняг, ловците отново откриха вълчи следи.

- Как да се оправим с тази напаст? - питаха се овчарите.

- Да сложим отрова! - предложи някой.

Ходиха до града и купиха стрихнин. При завоя на пътя преди кошарите, на големи късове месо, заложиха отровата. След няколко дни намериха няколко умрели вълка. През зимата още няколко пъти залагаха месо с отрова и още много вълци намериха смъртта си там.

- Дано да са последните! - казаха си овчарите, защото повече следи от тях не се появиха.

През пролетта едно другоселско момче отивало в града. При завоя на пътя до кошарите спряло да обядва. Какво е яло, как е яло - не се знае, но момчето умря. Лекарите казаха, че се е отровило със стрихнин. От късовете месо и вълчия пир по земята и тревата се поръсил стрихнин. Случилото се с момчето било от него. Овчарите се почувстваха виновни за смъртта му.

- И ние ядем все по къра, където заварим - си казаха. - И с нас може да се случи същото. Отровата е опасно нещо! Не ни трябва повече.

През лятото нищо не се случи. Само в селото им за малко си дойде зоологът Тодор Тенев. Техният съселянин работеше в Българската академия на науките и Сотир ловеца веднага отиде да се посъветва с него. Искаше да го пита какво е най-добре да направят, за да се отърват от вълчата напаст, но не го свари. Зооспециалистът от престижната академия си бе отишъл.

Лятото мина спокойно, но в късната есен пак се появиха вълци. Ловците нарамиха пушките си и цяла зима обикаляха след всяка вълча следа. Този път убиха повече вълци. Всички сметнаха, че са ги свършили, когато в ранната пролет до кошарите отново се забелязаха вълчи следи. а след седмица изчезна една овца. Ловците пак тръгнаха на хайка и скоро разбраха, че това е вълчица.

Тя се появяваше изневиделица, удряше някоя овца и изчезваше. Леговището й беше някъде из Темната шума, но къде точно дълго време не можеха да разберат. Трудно беше да я открият. Веднъж, когато ловците напразно обикаляли из гората, на връщане се спряха при бай Стамен - най-старият овчар, който на младини също бил ловец.

Разприказваха се за вълчицата - колко хитра била, как се появявала като фантом, а после пак така изчезвала. Сигурно вече е с малки, щото кметът на селото имал бинокъл и, като излязъл с тях, я видял под Дивата урва, а цицките й били много увиснали.

- Ако не откриете вълчетата - каза бай Стамен, - и убиете само нея, през другата година ще гоните цяла глутница.

Ловците се съгласиха и казаха, че все някой ден ще открият леговището и ще изтребят вълчетата. Със седмици я дебнаха, ден по ден я следиха и разбраха къде се крие. Вълчицата хлътваше в Темната шума, а после незнайно как се появяваше в подножието на Дивата урва. Като огледаха мястото, зад един голям камък, ловците видяха голяма дупка.

Каква ти дупка - кажи-речи то си бе цяла пещера. Двама тръгнаха навътре, но тунелът се стесняваше съвсем и човек не можеше да продължи нататък. Тогава допряха ухо и чуха ромолене на вода. “Тука може да има подводна река!” - рекоха си те. - И тая река се спуска и излиза чак в Темната шума. Там е леговището на вълчицата и там трябва да я завардим!”

Събраха се ловците на три села и тъй сториха. Откриха леговището и още същата вечер вълчицата бе убита. Ловците донесоха в село четири едри вълчета. Майка им явно добре се бе грижила за тях - в леговището намериха сума ти кости. Показаха вълчетата на бай Стамен.

- Тази вълчица е била съвсем сама в нашия балкан - каза уверено той.

- Сигурен ли си?

- Какво ти не сигурен. Вижте краката на вълчетата - лапите им са бели.

- Вярно, бе! - удивиха се селяните: - Но може да е дошла отдалеч и такава да им е породата.

- Не е! Когато се е разгонила, тази вълчица не е намерила друг самец в балкана.

- От кого е заплодена тогава?

- Примамила е овчарско куче. Лапите на всички наши кучета са бели.

- Брей да се не види! - викаха всички и цъкаха с език: - Мамка й вълча! Само и само да остави потомство се е чифтосала  с наше куче! Сега пак ще имаме вълци, но с бяло по краката.

Точно тогава най-внезапно се появи съселянинът им от Българската академия на науките. Зооспециалистът си бе дошъл за малко и като научи това Сотир ловеца скокна и с още няколко селяни отиде при него. Показа му вълчетата и го попита:

-Тодоре, какво да ги правим?

Уважаваният зоолог Тенев назова латинското наименование на вълка и бързо започна да им говори това, което науката знае за него - колко е сива козината му, колко е дълго тялото и колко тежи самият вълк.

- Като порода са по-големи от куче - каза той.

Сотир ловеца се ядоса.

- Ти не ми говори колко е голям. Знаем колко е голям. Досега аз съм убил повече вълци, отколкото ти си виждал по картинките в учебниците си. Знаем и колко тежи. Носили сме ги и товарили по цели каруци.

- Сигурно - не се засегна от забележката му Тодор Тенев. - Но не знаете, че мозъкът на вълка е 30 процента по-голям от този на всяко куче, че лапите му са по-широки, за да потъва по-малко в снега, когато гони дивеч. А тялото му е тясно в гърдите и е приспособено за пробег на дълги разстояния.

- И тези ли мъничета ще станат такива? - показаха му пак вълчетата.

Специалистът по вълци от Българската академия на науките без замисляне каза:

- Тези мъничета няма да станат такива.

- Защо?

- Кръстоската между домашно куче и вълк не вече нито вълк, нито куче.

- Това лошо ли е?

- По-лошо е, ако е само куче или само вълк.

Селяните недоумяваха. Тодор Тенев търпеливо им обясни.

- Такава кръстоска вече няма качествата на куче, което да е дружелюбно към човека и търси неговата близост. Точно обратното - родените от вълчица и куче индивиди са враждебни към човека, често го нападат и не бранят, като истинските вълци територията си, защото  са скитащи животни. Така пренасят болести, зарази, които са опасни на само за дивите животни, но и за овцете и говедата.

Ловците вече се бяха наканили да удавят белоногите вълчета в реката, когато зооспециалистът от  БАН каза:

- Не ги убивайте! Белоногите вълчета са рядкост. Аз ще ги занеса в София.

- Може! - рекоха ловците: - Ама трябва да почерпиш - по две големи гроздови на вълче.

Младият зоолог се усмихна. Той добре познаваше съселяните си.  Купи им три бутилки отлежала гроздова ракия, взе вълчетата и замина за  София.

Две от тях сега можете да  видите в зоопарка. Те целите са сиви - само на лапите си сякаш имат бели чорапки… Другите белоноги вълчета ги хареса някакъв американец и ги купи. Така те заминаха отвъд океана.

Сега може би са на свобода …