Пенчо Чернаев

Сред ширанията на книжния ни пазар възможността да срещнеш литературно - критична книга, и то от български автор , е толкова рядка, че е почти равна на явление.

А нали именно чрез художествената критика литературата ни се самоосъзнава и самоопознава!

Вероятно за това толкова се зарадвах на „Територии на духа” на Иван Д. Христов, още повече, когато след прочита й се уверих, че е сериозен и стойностен труд.

Името на автора е познато от негови публикации в литературния печат, както и от издадените книги - „Родопски апостоли” и „Кръстен знак” разкази, и критичната „Литературни пристрастия”. Новата - „Територии на духа - е по същество продължение на предишните му изследвания, анализи и портрети върху разширен вече кръг от значими български творци.

От какво се ръководи в своето пътуване през литературата Иван Д. Христов? Каква е позицията в литературните му пристрастия, какво цени и защитава, какво отрича?

Според мен позицията му е ясна и гражданска. В творчеството на авторите той дири и утвърждава народностното, стойностното и … талантливото! Ратува за близост до родовите и национални корени, за изконните народни добродетели и нравствени устои.

За него са важни както значимостта на проблематиката, така и художественото майсторство. Отрицанието му е насочено срещу сивотата, без духовността, социалните неправди, моралните и нравствени деформации.

Иван Христов притежава драгоценното качество да се радва на чуждата сполука, да я съпреживява и изтъква. Дори и в кратките си отзиви той хвърля поглед към цялостното творчество на автора /Александър Бандеров, Георги Пашев, Иван Георгиев/, посочва личния му принос.

За него е неприемлив нихилизмът и затова се връща към имена „от дълбините на времето” /Панайот Апостолов, Константин Канев, Александър Маринов…/ и изтъква техния вклад и заслуги.

Ангажирано и убедително критикът сочи специфичното и характерното в творчеството на Димитър Златев, Георги Стоянов, Георги Райчевски…

Те са му естествено по-близки и затова вниква по-дълбоко в творческите им светове, изследва зрелите плодове на труда им, образната им система, социалните тежнения, нравствени послания и художествените внушения.

Вижда се, че опитът му на разказвач му помага по-органично да вниква в тъканта на всяка отделна творба.

Особено значимо е написаното за Петър Анастасов. То всъщност е малка, стегната студия.

С овладяно професионално умение той очертава личната поетична територия на автора, разглежда темите и мотивите в лириката му, отличителните характеристики на лиричния му герой и накрая основателно дава висока поетична оценка на творчеството му.

Навсякъде критикът с обич се взира в сътвореното, преценява го обективно и убедително и успява да улови същественото за отделния творец. Коста Странджев остава верен на документалното начало на своята проза, Емил Калъчев дава приоритет на мъжествените натури, поезията на Ганчо Керечев е емоционална и мисловна, Никола Иванов се опитва да пренареди балната зала…

Уверен съм, че критикът съзнателно отбягва „учената” терминология и това прави споделеното от него по-близко до читателя.

Литературната му осведоменост, естетическата и философската му подготовка, стремежът му да държи перото си върху пулса на съвременната литература ме карат да очаквам от него нови, зрели творби.

Устремен към високите територии на духа, Иван Д. Христов в същото време остава реалистично-земен и продължава грижливо да оре своята бразда в общата българска литературна нива, за да се утвърди като критик със свой глас и образ.

2011 г.