Продрум Димов

Малкият Цеко беше преметнал с козите баирчинката над селото, когато ранобудното майско слънце надничаше с плахата си усмивка зад околните възвишения.

В далечината сребрееха гористите хълмове на Милин камък, извисил горделиво гребени като бухлат остров сред океана на безбрежната равнина.

По неговите примамливи сенки и просторни полянки се нижеха неусетно дните на бедното пастирче от село Павулча.

Сиромашията го беше пропъдила отрано да аргатува на чужди хора в съседното село Баница. Какво да се прави? Злата орисия го беше споходила още в зората на на нерадостното му детство.

Русолявата му главичка похлупваше старо изтъркано калпаче. По овехтелите му аба и потурки тук-таме бодяха погледа несръчно зашити кръпки. От протритите ръкави на ризката му скоро ще се озъбят и лактите му.

До рижата му торбичка, обрамчила слабоватата му снага, се е изгърбила малка кратунка за вода.

Когато послушното му стадо по навик се разля в няколко ръкава по северния, почти отвесен скат на Милин камък, ненадеен гърмеж на пушки раздра язвително простора.

Бедните животни, нивга не чули друг път такова чудо, се юрнаха и разпиляха като подплашени врабци из гъстия шубрак.

А техният невръстен стопанин настръхна изведнъж и сам не разбра кога се свря в грапавата сива прегръдка на голямата скала до пътя.

Не се мина много и момчето се поуспокои, понадигна се и наостри слух като сърне. Не се чуваше нищо и пое предпазливо нагоре, към билото, като се подпираше с тояжката си. Неочаквано ноздрите му парнаха талази от изгорял барут, кълбящи се отгоре му.

Сепна се внезапно и се зачуди. Мигом стрелбата отново се обади застрашително. Над главата му върхът се затресе и заиздишва като вулканичен кратер сиви струи от тежък дим.

Закова се, настръхнал на място, и се заослушва, счу му се неясен и разпокъсан говор на български език. За голяма негова почуда пред неспокойния му и замислен поглед побягнаха между кичестите вейки на храстите неколцина мъже с калпаци и пушки в десниците си.

Мигновено нещо го преряза като с нож през гърдите, сърцето му се сви, скри се стъписан зад един храст и не ги изпускаше от погледа си.

Необичайните пришълци притупуркваха запъхтяни и бързо залягаха, прикривайки се от подсвиркващите над главите им куршуми. По хлътналите им брадясали страни проблясваха струйки пот. Те гръмваха веднъж-дваж и пак ставаха…

Козарчето ги гледаше със затаен дъх и се чудеше какво да прави. В тези напрегнати мигове козите бяха изоставили напълно неговото съзнание, разтърсено от нов, непознат за него свят.

А през този невероятно надигащ се жежък майски ден на 1876 година Христо Ботев беше разположил тук четата си и правеше всичко, за да обуздае плъзналите като гъсеници от изток черкези и турци.

Небето, надвиснало отгоре като сгорещен връшник, сипеше безмилостно убийствената си жарава. Страшна жажда бе набраздила пресъхналите устни на четниците, а лицата им, опърлени от жаркото слънце, напомняха потъмнял стар бакър.

Отдолу опалените като във фурна камъни хапеха нозете им като нажежено желязо.

Цеко седеше все така смълчан, окаменял от недоумение и не откъсваше очи от тях. Изведнъж се досети, че това са същите ония бунтовници, за които беше позачул да се хортува из селото.

Заусеща, че нещо напираше в потиснатата му душа, не можеше повече да сподавя нетърпението си.

- Ей, чичо, що чините тука? - изтърва пресипналото си от напрежение детско гласче и изхвръкна на полянката като малко птиче от гнездо.

- Я, гледай ти! От небето ли падна, бре, момче? Що щеш в тоя пъкъл пък ти? Варди се, че видиш ли? - надигна се учуден един от четниците.

- Навъртам се тъдява с козите… - отрони сякаш с чувство на вина избистрената от уплаха уста.

- Вода? Имаш ли вода? - наскачаха тутакси и го наобиколиха група четници, съзрели отдалече съблазнителната кратунка.

- А, нямам! Ама наблизо има… - отвърна им ненадейният събеседник, посочвайки с ръка надолу.

- Отведете го немедлено при войводата - махна с ръка към върха един от непознатите чичковци.

Мигновено сините детски очи замятаха неспокойно пламъчета. А когато съгледа горе на възвишението висок и строен мъж, опънал чудновати въстанически дрехи, заблестяха като острие на нож.

Сега му мина като светкавица през ума, че това ще да е човекът, при когото го водят.

- Войводо, туй козарче каза, че наблизо имало вода! - представи го млад оперен момък, сияещ от нескрита радост.

Ботев сне уморен поглед от вражеските позиции, накъдето беше насочил далекогледна тръба. Устните му неволно се обтегнаха в мека усмивка, която плавно разсея сериозното изражение на лицето му при появата на невръстния пастир.

- Та къде има вода, момче? - запита го от упор той, притиснат от грижи, заседнали по челата на всинца им.

- Хе там, доле, в Хайдушкото кладенче - отсече успокоилият се вече глас на козарчето.

- А как се казваш? - приближи се до него войводата.

- Цеко! - открехнаха се този път свенливо поруменелите му уста.

- Слушай, Цеко - прехвърли бащински десница през рамото му Ботев, обгръщайки го с пламналите си очи. - Ти видя ли тия юначни момци, нарамили пушки и тръгнали кръв да леят, готови всинца да умрат за България. Устата им изгарят за вода…

- Ей сега, войводо! - пресече го възбуден малкият и хукна като подгонен вихър надолу по стръмнината. Куршумите свистяха страховито над него, съскаха като змии и се заравяха в земята, изсъхнала като прахан, ала той се носеше като стрела през гората.

Не усети как се свлече задъхан край изворчето, сгушено в сенчестото подножие.

Кратунката загълта жадно студената кладенчова вода. А след малко припрените стъпки на момчето отекнаха нагоре, стопявайки се в непресекващата пукотевица.

- Козарчето иде! - викнаха въодушевени вкупом неколцина от дружината, лицата им се оживиха. Погледите им привлече малката кратунка-спасителка, по чиито влажни издутини пъстрееха като мъниста все още едри водни капчици.

- Само по глътка! - разпореди веднага войводата.

А кратунката заподскача пъргаво като катеричка от ръка на ръка.

- Браво, юнак! - разпери ръце засмян Ботев и го притисна до горящата си гръд. Не се стърпя и впи парещи устни в зачервените му бузки, десницата му запрокарва нежно пръсти из рошавата му косичка. Сетне извади някаква монета, която тутакси разигра палави отблясъци във влажната шепичка на момчето.

Цеко не беше на себе си, очите му припламваха под сянката на лека мъглица, а сърцето му като че ли ще хвръкне. В този момент вражи изстрели изтрещяха зловещо в люта закана над главите им.

- Пази се! - дръпна го рязко към себе си Ботев, целуна го, като да се сбогува с него, и се втурна напред, дето мъжете с тъмни калпаци преграждаха задружно с пушечен огън пътя на напиращияп противник.

Цеко продължаваше да стиска здраво в юмручето си скъпоценната паричка и стоеше на място все още като зашеметен. В миг се опомни, огледа се и видя, че е сам на билото.

Погледът му падна на изоставената празна кратунка, грабна я и припна пак към кладенчето.

В краката му се боричкаха немирни камъчета, а в главата му продължаваше да шества чудният образ на войводата.

Стрелбата този път зачести. Турците, изглежда, го бяха забелязали с кратунката - гърмежите рукнаха като проливен дъжд.

Беше излязъл на открито и нямаше къде да се скрие. Изведнъж нещо изпищя и разтърси гърдите му. Усети, че нещо го пари страшно, ще го изгори.

Заопипва се уплашен с ръка, дано облекчи болката си, ала по нея ливна топла алена кръв. Лицето му пребледня като платно, пред очите му притъмня.

В миг се олюля и се строполи безжизнен на земята. Последният му мъчителен стон се сля с огненото дихание на върха, който отстояваше мъжествено първите завоювани подстъпи на българската свобода под пламналото небе.