Мюмюн Тахир

Открай време миналото на Източните Родопи се считало за епоха на духовен мрак. Хората тук мизерствали и водили непосилна борба за насъщния - нямали хабер що е революция и въстание, непокорство не знаели що е, камо ли да им щукне в ума да променят реда на нещата. Държави и правителства не се интересували от тях, а каквото и да ставало, вече е станало поне веднъж. И всеки път  едно и също: мине - не мине време, викат в околията първия човек на селото и му съобщават, че властта е сменена.  Каква е тая власт и чия е, никой не се интересува, пък и не иска да знае - не му влиза в сметките.

Така светът се върти открай време, повтаря кръговете си, докато завърти и най-малкия, последния кръг. Той обаче не е кръгъл, а е най-обикновена дупка колкото големи нощви, където те турят и отново те замесват на кал под вечния чинар в края на селото.

Но един ден идва увереността, че нещо под небето може да се промени и тази надежда извежда бедността извън ограничения свят на борбата за едничкия хляб. Из всеобщата анонимност се откроява една личност, която въплъщава таената с векове мъдрост и творчески порив на родопчаните.

Появява се поетът Ферхад. Би могло да се каже, че неговите поеми „Поема за родината”, „Поема за първата световна война”, „Комунистическа поема”, „Поема за невежеството” и др. поставят началото на духовното извисяване на отделната личност из средите на бедните родопски селяни и работници, които започнали да осъзнават и своето лично достойнство и да разбират собствената си стойност в обществото, да утвърждават личностната си идентичност, която многократно е поставяна на изпитание.

Във всичките си творби поетът Ферхад разкрива привързаността си към своята родина и внушава безрезервна готовност за саможертва в името на доброто и бъдещето ?:

Изслушай ме добре и запомни, и знай
съвета и молбата ми голяма:
живота за родината си дай,
че по-добра от нея нейде няма!

За майката и родината се пеят най-хубавите песни, на тях принадлежат най-чистите чувства, за тях живее, твори, страда и се радва истинският творец:

Животът си крилат готов е да даде,
че родната земя е драгоценна.

„Населението на Кърджали винаги е имало своите любимци - самотни скитници, беловласи мъдреци или неподражаеми веселяци, без които градският живот би бил безличен и беден. В края на двадесетте и началото на тридесетте години на ХХ в. ярко се откроява личността на „Ферхад ага”, както наричали всички поета Ферхад Юсуф.

Висок, слаб, малко прегърбен в раменете, със скептично лице, хлътнали бузи и очи с незагаснал от старостта пламък. Калпак, вместо фес, панталон и сетре, вместо потури и салтамарка - такъв е портретът на Ферхад ага…

Навсякъде и винаги Ферхад е заобиколен от младежи, които го слушат да разказва житейски мъдрости или да декламира стихове”, рисува образа му неговият изследовател Кирил Попгеоргиев.

Поколенията го помнят като приветлив, жив и деликатен човек. Справедливост, неподкупност и честност са основни черти от характера му, с които печели симпатиите и доверието на хората.

Първоначално Шукри Тахиров разкрива обстойно живота и творчеството на Ферхад Юсуф, публикувайки през 1971 г. в кърджалийския вестник „Нов живот” изследването си „С мъдростта на народа”. По-късно Кирил Попгеоргиев, Йордан Йорданов, Пенка Пачева, Димитър Бонев, Михаил Иванов допълват издирванията си за него.

А след упорито дирене К. Попгеоргиев успява да открие и фотографията му. На разклона за родното му село Орешница трябвало да се издигне паметник на Ферхад, дело на скулптора Петър Димитров. Такъв няма - историята за това мълчи.

Според биографичните бележки на Кирил Попгеоргиев за поета Ферхад Юсуф, виждаме, че той е роден през 1840 г. (според други източници през 1846) в с. Орешница, Кърджалийска област и почива на 17 март 1923 г. в гр. Кърджали.

Орешница се намира на 12-15 км от Кърджали; разположено е на красиво планинско място между върховете Каракуз и Кабрен. За онова време то е едно от големите селища в Източните Родопи.

Населението му традиционно се занимава със скотовъдство, понеже за дребния рогат добитък околните места представляват тучни пасища.

Освен това селяните отглеждат пшеница, жито, царевица, с които задоволяват не само собствените си нужди. Произведената животинска и селскостопанска продукция, както и дървени въглища, дървен материал, катран и пр. реализират в Кърджали, Гюмюрджина, Ксанти и др.

Ферхад е син на Юсуф Али, известен като Сандъкчията, понеже майсторял художествено издържани дървени сандъци за булчински чеизи. С баща си Ферхад обикалял околните села и градове, където продавали готовите сандъци; от него наследил стремежа към изяществото, естетиката и скиталческия нрав, а от майка си - мисловната дълбочина и чувствителност. Поетът се оформя сред трудолюбиви и добри; измъчени, но бодри; честни и верни хора. Расте в предразполагащи към волност и ранно заякване на мишците и духа планини.

Основното си образование получава от селския ходжа. По-късно продължава обучението си в Едирне, където според съселяните му е бил съученик на Мехмед Талат паша, роден в днешното кърджалийско село Кокиче, близо до Орешница, един от триумвирата по време на младотурския преврат. След приключване на обучението си в Едирне, той продължава образованието във висши училища в Истанбул.

Първите сведения за поета намираме в произведението на Салих Бакладжъ „Човекът, който носи света” от 1961 г. Представени са 23 негови стихотворения, публикувани във вестниците „Зия” (Светлина) и „Румели” през 20-те година на XX век.

През 1966 г. в съставения от Петър Петров и Мустафа Мюслюмов сборник „Дружни и единни през вековете” намира място публикувания през 1922 г. в брой 8 на органа на Българската комунистическа партия в. „Зия” произведение на Ферхад Юсуф „Комунистическа поема”. В обяснителните бележки е отбелязано, че поетът е хуманист, честен и загрижен за съдбата на бедното население.

Поемата разказва за непоносимите условия на живот на населението в Източните Родопи и зове онеправданите на път към свободата:

Бордеите за нас са - с глада, студа и мрака,
а тузовете имат и банки, и палати.
За тях да мре в окопа изпратиха бедняка -
да тръгнем най-подир на път към свободата.

Продажниците тлъсти направиха ни роби.
Те всяка капка пот превръщат в чисто злато.
За нас какво остава? Обиди и тегоби -
да тръгнем най-подир на бой за свободата.

Ферхад рано напуска бащиния си дом. Както подчертахме, баща му - предприемчив майстор-дърводелец, е пратил сина си в Истанбул. Основанията за това са високата образованост на Ферхад, който владеел отлично френски език.

Неговият съселянин Реджеб Ахмед Деде казва, че Ферхад е човек с високо образование и потвърждава, че заедно с Расим Ефенди и Молла Хасан от с. Мост, Кърджалийско, е учил в Истанбул.

Младият Ферхад Юсуф странствал  из земите на Османската империя - едни казват, че е бил офицер, други, че работил като чиновник на различни места. Владеенето на чужд език му позволявало да следи хода на световните дела и да определя собствените си позиции към едно или друго събитие.

Информациите сочат, че в навечерието на Руско-турската война от 1877/1878 г. той е чиновник в Хасково. Владеещ перфектно български език, Ферхад общува свободно с българското население, сред което е на почит и уважение. В Хасково среща и любовта на живота си Рахиме, за която се оженва и в продължение на петдесет години дели с нея радости и горести.

След войната семейството на Ферхад се преселва в Турция и поема нерадостния чиновнически път на безкрайни премествания от град на град. В кои селища е бил не е установено, къде са родени децата му също не се знае.

Но самият той остава верен на своята честност и неподкупност, което не се нрави на определени кръгове. Може би затова той не успява да пусне никъде корени, не се установява трайно на едно място, защото вероятно не е бил удобен на управниците и властниците.

Подир дълги митарства се връща там, където се е родил и прекарал детството и младостта си - село Орешница. Връща се не само, защото нататък го тегли неизлечимата носталгия по краищата, където е преминало детството му, не е и сигурната перспектива да изживее старините си сред роднините.

Кое е тогава онова, което го тегли насам? Това е духът на родния край, вълшебството, магията, което го влече към бащината стряха. Но не донася „кесии с алтъни”; връща се такъв, какъвто е тръгнал - беден и несретен. Препатил много, помъдрял с годините, Ферхад Юсуф подлага на преоценка живата си и решава да остане в родната планина, където шетат неспокойният му дух и широката душа.

Суровите закони на живота изискват да се бори за насъщния на своето семейство - в него вече растат две деца: Хюсни и Адвие. Ферхад подхваща занаята на баща си - сандъкчийството, занимава се и със земеделие, по едно време става и учител. Годините неумолимо се изнизват…

Съдбата на децата на поета Ферхад е крайно трагична. Синът Хюсни, според информация на внуците му, учи в Истанбул, владее осем чужди езика, служи в турската армия като офицер. Оженва се за Фатме, която е от Орешница.

Неспокоен по дух като баща си, безкористен и честен, той не понася несправедливостите. Притежава силен и борбен дух. В една разпра, разиграла се край чешмата Айше молла в Кърджали, защитавайки честта на младо момиче, Хюсни съсича със сабя ръката на похитителя. Осъден и е вкаран в затвора, откъдето, предполага се, излиза след Младотурската революция през 1908 г.

„Времената били тежки, имало, разбира се, и изедници по тези места, и разбойници, и отмъстители имало, пък и свади между съседи и роднини избухвали понякога. Но всичко това никога не е било характерно за взаимоотношенията между трудовите хора в Родопите. Топлотата тук властва не само като климатично състояние, тя е обществена атмосфера, същност и вътрешна нагласа на родопчанина. Как няма да тръгнеш към тази топлинка на старини, когато тя най-много трябва - повече на душата, отколкото на старческото тяло!”, пише Кирил Попгеоргиев.

Както е известно, през 1912 година започва Балканската война. Местното население е обзето от паника - част от него напуска родния си край, а друга остава да продължи живота си в Родопите. Трябва да се отбележи, че след войната животът на бедните труженици не се изменя. Сменят се само господарите.

Не след дълго започва Първата световна война, която увеличава тегобата на мирното население. Независимо, че е военен, синът на Ферхад, Хюсни е против въвличането на Турция във войната и прави всичко възможно да не участва лично в нея. Благодарение на познат лекар в продължение на година се подлага на фиктивно лечение.

По-късно лекарят е мобилизиран; лекуващите го по-късно лекари обаче му изписват лекарства, които според някои слагат край на живота му. Обстоятелството, че умира при загадъчни обстоятелства, дава основание да се твърди, че има и други причини за смъртта му…

Семейството му, което дотогава пребивава в Едирне, се премества в гр. Узункьопрю, но живее много бедно. Покрусен от загубата на любимия си син, старият Ферхад се опитва всячески да облекчи съдбата на внуците си.

Обръща се към брата на снаха си Халилибрахим Къналъ да доведе Фатма и трите й дъщери - Зехра, Хайрие и Зекие - в Орешница, което се осъществява през декември 1918 г. Но трагедията продължава да преследва Ферхад ага - загива любимата му дъщеря Адвие. Тя е омъжена още през 1912 година за Ахмет Кадир и живее в заможното му семейство в Кърджали. Но при пране на килими се удавя в р. Арда.

Нещастията нямат край - на връщане от Узункьопрю снахата Фатме се парализира и умира. Трите осиротели момичета остават на грижите на Ферхад ага. Ударите преследват Поета, но той ги понася мъжествено. Мъката не го сломява… Съпругата му Рахиме обаче е напълно сломена и разсипана - получава удар и загубва разсъдъка си. Огромната си болка Ферхад споделя в стиховете си…

Установява връзка с хора от Скалище, Орещница, Сватбаре, Перперек. На мои въпроси, свързани с поета Ферхад хората от тези селища казваха, че се радват, че такава личност се е появила и живяла по тези места. Но толкова. Ценна информация за него даде дългогодишният кмет на Скалище Ахмет Джежилов и посочи хора, които разказаха спомени за Ферхад ага. Евентуално тях ще публикувам в отделно издание.

А сега, позовавайки се на Йордан Йорданов, Кирил Попгоергиев и Шукри Тахиров, бих искал да подчертая, че и като учител, и като горски надзирател Ферхад Юсуф има възможност да чете и тълкува събития, факти и обстоятелства, да общува с различен кръг хора, да посещава Кърджали, да вижда и разбира накъде е тръгнал и върви светът.

Поетът Ферхад се е ползвал с огромен авторитет като издигната личност и изключително порядъчен човек, проявявал строга безкористност и отхвърлял с гнява всяко лицемерие. По време на правителството на Александър Стамболийски от април 1919 до май 1920 г. той е кмет на с. Чифлик.

После до 1924 г. живее в Орешница, след което се премества при внуците си в Кърджали. Според някои източници той приключва живата си в самота, беднотия и мизерия. Но внучката му Зехра твърди, че той склопил очи в нейния апартамент „Младост” 2, където бил добре обгрижван.

До смъртта си работи ту в градската здравна служба при руския емигрант д-р Енелиев, ту в кантората на тютюневата фирма „Фернандес” на Гаврил Караоланов като преводач от френски език.

Благодарение на начетеността, сладкодумието, както и на веселата и духовита черта в характер си, Ферхад привлича вниманието на младите хора. Навсякъде и винаги, както отбелязахме, той е заобиколен от младежи, които го слушат да разказва житейски мъдрости или да декламира стихове.

Той не само говори мъдро и смело, но разобличава безмилостно чорбаджии и духовници. С цялото си съществувание се стреми да бъде пример на освободил се от всякаква ограниченост човек. С гъвкав ум, прозорливост и верен усет, с прозрението на пророк той прегръща справедливи политически идеи и става прокламатор на новото. С лекота прехвърля острите политически разговори от турски на български език и обратно.

Духовното си превъзходство над идейните си противници поетът много често изразява посредством неподражаемото си чувство за хумор. Веднъж в кафенето демонстрира припадък в присъствието на едрите търговци, между които е и някой си Али бей. Когато го „свестяват”, той подхвърля саркастично: „Така става, когато на гладен стомах се държи рамазан.” Ония го изгледали и се отдалечили.

Особено злъчен е поетът срещу шарлатаните, които правят муски, четат молитви и извършват всевъзможни обреди за заблуда и ограбване на бедния народ, уточнява К. Попгеоргиев. Затова фанатизираните типове постоянно воюват срещу него. А той невъзмутимо отговаря на предизвикателствата им с народната поговорка: „Ако орли ме кълват - няма да ме е яд, но гледам - гарги ме налитат.”

Ферхад Юсуф е поет с остър интелект, с опитно перо, майстор на поетичния изказ. Той добре познава тайните на поезията и умело използва художествените средства. За израстването му като поет решаваща роля изиграват три фактора: тежкото положение на неговите събратя, безчовечната експлоатация, безправието и чудовищният религиозен фанатизъм; засилената класовата поляризация сред широките народни маси; силното влияние на българската революционна поезия.

„Много съвременници на поета разказват, че той превеждал стиховете на Ботев и ги четял пред трудещите се. Пък и влиянието на Ботевите стихотворения „Моята молитва”, „До моето първо либе” и „Към брата си” върху неговите поеми е съвсем осезателно, без това да ги лишава от оригиналност и дълбока самобитност”, пише Ш. Тахиров.

Освен „Комунистическа поема”, публикувана във в. „Зия” през 1922 г., и малкия сборник с четири поеми - „Поема за Родината”, „Поема за Мустафа Кемал паша”, „Поема за първата световна война” и „Поема на невежеството” - издаден през същата година от кърджалийското издателство „Арда”, нищо друго не е достигнало до нас.

Няколко са главните теми в цялото творчество на Ферхад Юсуф, но централно място сред тях заема темата за родината и патриотизма, която най-ярко е застъпена  в „Поема за родината”, написана вероятно през 1916 г. Доказателство за това е книгата, излязла през 1922 г., в която поетът пише, че е на 76 години и вече е стар. Воден от любовта си към родината, поетът се обръща към читателите:

Приятелю, ти чуй ме. Без да те коря
ще кажа: Дай живота си за нея.
За мъдрия родината е майчица добра,
която вечно в паметта му грее!

Предполага се, че „Поема за Първата световна война” е написана преди България да бъде въвлечена в световната касапница:

България не тръгна подир тях,
че те срещу народа си вървят.
Не стана този път за смях
пред целия отруден свят.

В нея поетът разобличава демагогията на империалистическите водачи:

Чърчил, Кичнер, Едуард Грей
с речи воюват (дълги и къси).
Във парламента добре се живей,
но питай войника, проливал кръвта си.

Независимо от перипетиите, трудностите и кипежа на събитията, поезията на Ферхад Юсуф преминава през десетилетията, за да достигне сегашното време на изпитания и проверка в пълния си блясък - като пример за истинско родолюбие и хуманизъм, като посвещение на голямото изкуство на истината, доброто и красотата. И аз съм убеден, че нейното място в съвременната българска поезия предстои, защото никоя утвърждаваща живота песен не подлежи на забрава.

ПЕСЕН ЗА РОДИНАТА

Ферхад Юсуф

От времето адамово до наши дни
родината гнездо е за човека.
И от утробата до гроба - знаем ний
тя вечно друм житейски е за всеки.

Не вечно, но докле живеем на света
една земя ни дават за родина.
Мечтаем със любов и красота
да ни дари небето нейно синьо.

Велики, мъдри люде са живели тук.
За тях била е таз земя родина.
Тя - глътка изворна вода, вековен бук -
на всички честни хора е светиня.

Тя, татковината направи те човек,
но пропълзя измяната и ето -
заменяш я за скитнически ветрове.
А тя роди те от небитието!

Дори да си владетел мощен и велик,
ръка грижовна ще ти подава.
Пред любовта към нея стихват хали зли.
И за царете майка тя остава.

Не чуваш ли плача - наяве и насън -
на син, за нея от печал посърнал?
За нея славея  с песен каца и на трън -
и тръна даже във гнездо превърнал!

Дори и той не иска да я предаде,
за нея песни пее вдъхновено.
Животът си крилат готов е да даде,
че родната земя е драгоценна.

Защо сме ние хора, надарени уж
със ум - да знаем що е бяло, черно,
щом я напускаме - изменници досущ -
а славеят навеки й е верен.

Не чуваш ли зов бащин, майчин стон?
Спомни дедите, що лежат спокойно
в земята родна. Тя за тях не трон
и гроб не е, а материнско лоно.

На щастието те са под добрата власт,
очакват тук пришествието второ.
Оставиха в нея земна страст.
Ти тях напусна, оскверни позорно!

А ти, Ферхаде, ти кажи
защо вълнуваш се, поеми пишеш?
Без син остана - във земята той лежи,
а ти скърбиш, самотен и излишен.

А вече стар си, но грохнал, на беди богат.
За щастие нима мечтаеш още?
Защо така пристрастен си към тоя свят,
щом пръст очаква живите ти мощи?

Родината на сърцето ми е вечен жител.
Приятелю, не питай: тя ми е в кръвта.
Не й се сърдя аз за нищо на света.
Родината е моята обител.

Приятелю, то чуй ме. Без да те коря
ще кажа: дай живота си за нея.
За мъдрия родината е майчица добра,
която вечно в паметта му грее.

Изслушай ме добре и запомни, и знай
съвета и молбата ми голяма:
живота за родината си мила дай,
че по-добра от нея нийде няма!