Петър Андасаров

Това е той - човекът и поетът Боян Чимов. Пообщувате ли с него, бързо ще уловите тънката струна на силнозвучната му чувствителност, която пленява с искрената си изповедност. Има една многовековна мъдра приказка на народа ни: „Някои хора са като сол върху рана, а други - като мехлем за рана!” Колкото пъти съм си хортувал с Боян, все съм си казвал: той е от вторите. И съм бил категоричен у себе си - роден е за обич и за безхитростно творчество. До същия извод сами ще стигнете и вие като прочетете негови писания, особено тези в мерена реч. Четеш стиховете му и в душата ти се вливат звуци от истинска музика. Все едно слушаш на живо песен на влюбен в нея човек или оная на захласнатите птици в природата. Както са искрени думите му и е естествена усмивката му, така чиста, вселяваща вяра, доверие и преданост е поезията му. Повярвайте ми - бях завладян от нея преди всичко чрез думите му, наредени в стихотворна форма, тоест в стихове, точно както и от думите, изричани с най-искрено чувство. Така се оказах внезапен пленник на безпределната чувствителност, доверчиво изказана във вълнуващата с простота и мъдрост негова поезия. И се убедих - Боян Чимов общува и твори естествено, както естествено диша човека. Стиховете му са заключили неговите мисли, диханието, сърцеизлиянието, укротени в истинска изповедност. Нему са чужди експериментите със словото за сметка на причудлива модерност, той бяга от студените ветрища на хитруването в отношенията си с хората и с думите. Явно изпитва радост когато ги реди така, че да нашепват, да припяват на вътрешния му глас и преживява трудно миговете, когато мъчно намират своите места в стихотворните редове.

Ще спра с тези свои почувствани впечатления за поезията на Б. Чимов, имайки предвид най-новата му стихосбирка „С поглед към звездите”. И ще продължа с няколкото основни изводи след като прелиствах многократно нейните страници. Споменах вече, че нейният автор е роден за обич. Тя, обичта, любовта свята, е главната тема в книгата. С всичките зигзаги, с неуловимата й определеност, с необхватната палитра на чувствата - от умилението, през страданието, до опиянението, възторга и себезабравата. И всичко - изречено, написано в стиховете, е в съзвучие с неговата душа, което прави хармонично изградена и цялата книга. Двете думи над всички други думи са: Любовта и Душата.

Само няколко примера в едни от най-хубавите стихотворения в книгата му: „В градеца слънчев край морето…/ с любов огрявам нощите си къси .” /”Усмихвай се!…/, „А ние стоим и досега/ край брега в очакване - /с тела поостарели,/с души уморени от любов”. /”Балада за венчалните пръстени”/; „Помогни ми, Боже/да нарисувам нейната душа!” /”Как искам”/, „Не разбира/душата ми,/че тялото старее/ и умира…/душата ми напира, /влюбена дори насън” /”Везни”/, „Любовта е нежен зов/и живот обречен” /”Разговор”/. А най-съкровеното авторово признание е: - „Аз изградих храм в душата си за теб…” /”Ела с мен”. И стихотворението - бисер в цялото му поетическо творчество - „Късно лято”:

Капе, капе лятото…
дните бели изтъняват.
Вече се избистря златото,
нещо вътре в мен узрява…

Все по-трудно се решавам,
рискът губи свойта сила.
Азът казва: „Остаряваш!”
Младостта е превалила.

Есен дълга ме очаква,
сребърно небе и хладни нощи,
размисли жестоки в мрака,
свидни образи и тихи срещи…

Капе, капе лятото…
Всичко ли си тръгва с него?!
Не! Ще остане капка злато
и въздишката по тебе…

1981 г.

Разбира се, че най-силните стихотворения, затова са и най-много на брой, са посветени на любимата жена. Но тази любов се ражда и живее на любими места, в случая по улиците на Бургас, на най-скъпата тяхна, която остава в спомените им завинаги. И узрява, и стига своя златен сезон в китното крайморско градче Поморие. И както е верен в обичта си, той е постоянен в чувството си на привързаност и към родното място, към съдбовните негови местожителства. Ето вричането му: „Нямам време /другаде да ида./ Тука ще остана,/тука край морето”. /”Ретро”/. Но и не със скъсана „пъпна връв” на педята земя рождена - село Ковачевци - между София и Самоков. Изповядал е синовно:

„На бряг замръквах и на бряг осъмвах.
Опитвах се да разговарям със морето…
Езикът труден бавно усвоявах
и все ме теглеше едно щурче в полето.

…………………………………………..

И ето вече петдесет и пет години
то пее в кръвта ми прекипяла.”

Не може да не направи впечатление на читателя един не често срещан факт, характеризиращ творческата лаборатория на твореца. Ще посоча няколкото стихотворения, които са датирани с години, доста далечни една от друга. Това за мен е проява на прецизност от една страна и от друга - на узряване - житейско и творческо. А може би най-вече на чувствата, над които свети любовта. Това са: „Как искам” /2000 - 2020 г./, „Онзи ден” /1966 г. - 1978 г./, „Елада” /1991 г. - 2019 г./, „Биляна” /1997 г. - 2020 г./ и „Нашата лодка” /2014 г. - 2020 г./. С прецизността си обяснявам и професионалния подбор на влезлите творби в тази чудесна стихосбирка /избрано/, с която Боян Чимов ще посрещне догодина своята 80-годишнина. А какъв изтънчен вкус, характерен за ефирната му чувствителност откривам в някои стихотворения! Например: „Едно коминче/пред погледа ми диша/ и синкава снага/издига към звездите”… „А там звучи небесна песен, /безсилен съм да я /напиша…” /”Приказка”/. Или: „Ръцете ми,/разперени криле на птица/нишки слънчеви разплитат…”

Ала любовта, любовта е сърцето на живота ни и на поета. Тя е в „кръвоносните съдове” на стиховете в поетичната му книга „С поглед към звездите”. Затова и неговият зов е вик на цялата му същност: „Ела,/преди да почука/с ледени пръсти/онази гостенка бледа,/преди да се в очите ми вгледа,/преди да скъса въжето,/ преди да тръгна/с нашата лодка/далеко, далеко…”/”Нашата лодка”/. Но най-силният, най-тревожният негов вик е от днешната растяща болка, че любовта между нас, човеците, линее, смалява се и чезне. Така е и озаглавено „входното” стихотворение - „Болка”:

Сви се душата ми
до последната дупка
на колана.
И заплака без глас
в зимната нощ.
Нямах лична драма!
Хлипаше душата
просто от болка,
че света свикна
да живее без любов…

А да страда за нея може само този, за когото тя е живот!