СРЕЩА
Из „Прилив. Млади поети” (1961)
СРЕЩА
Вятър черни къдели развлача,
вятър нишки дъждовни преде
и край мене в капчуците плаче:
Не дойде!
Не дойде!
Не дойде!
Не се сърдя, любимо момиче!
Аз разбирам - дъждът те е спрел.
Тоз от двамата, който обича,
е дошел!
ЧАША РОМ
Смущава ме спокойния ти дом,
смущава ме спокойния ти глас
и тази вечна малка чаша ром
на масичката ти…
О, аз
не съм сектант
и мил ми е уюта
на тая стая с мълчалива мебел,
и последния портрет на Ив Монтан,
и немското издание на Хегел,
и тази неизменна чаша ром, но
тук трябва да седя,
стаил гласа,
тук трябва да следя
и слушам скромно
лениви мисли, празни словеса
и сам да притъпявам острието
на мисълта, на нервите, на нрава
в креслата и килимите, което,
ако не ме убива, ме отравя.
Не!
Аз намразих тихия ти глас!
Намразих тази вечна чаша ром,
събрала
във бляскавата шепа на кристала
горчивото спокойствие на дом,
тъй безвъзвратно чужд на моя свят,
че трябва, щом вратите ти затворя,
да тичам цели часове назад,
за да отдъхна между живи хора.
СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЖИВИТЕ
Ние никога не сме били разделени
и не бихме се разделили,
защото вашите братски могили
бяха нашите люлки рождени
и там, дето вашите пътища бяха спряли,
почва другият път,
който наричаш наш
и за който вие бяхте ни завещали
само пушка и патрондаш.
Ний поехме могъщата ви омраза.
Но нощта се смени със ден,
пълен с рохка земя, дървеса и желязо,
с кротък вятър и простор просветлен
и със бесния порив
да знаеш и можеш
чук и сърп да държиш,
всяка педя земя да разтревожиш,
за да я претвориш!
И тогава стана дяволски трудно -
като в истински бой!
И сърцето се блъскаше будно -
кой е чужд, кой е свой?
Враговете не носеха сини мундири,
а сини сърца
и вървяха по нашите дири
със любезни лица.
Те усърдно се трудеха за прилика,
те дружеха със нас,
те владееха пет-шест езика
и цитираха Маркс.
О, там, дето вашите пътища бяха спряли
почва другият път,
който наричат наш
и за който вие бяхте ни завещали
само пушка и патрондаш!
Вечер идвахме при безмълвните ви могили
да признаем само на вас,
че понякога не ни стигаха сили,
че понякога сме грешили,
че сме плакали и на глас.
Само тука,
само нощем,
само на вас!
Сутринта ни зовеше сурова и рязка.
Вънка хората чакаха мъдрост и ласка.
Там ний трябваше пак да сме командири,
дипломати, поети и инженери
и да водим така, че в ушите да свири,
а земята под нас да трепери!
И сега, подир толкова много победи,
ние идваме пак мълчаливи и бледи
и четем във очите ви живата радост,
че достойни редици носят вашата младост.
Но понеже живяхте вечно в тревоги,
изпитателно греят лицата ви строги
и внимателно, да не би да ни сплашите,
с поглед питате, де са ни патрондашите…
Скъпи хора, бъдете спокойни!
Ние знаем да пазим заветите бойни
и ракетите светли стоят заредени,
страшна ярост във свойта стомана стаили,
да напомнят, че вашите братски могили
бяха нашите люлки рождени!
КЕСТЕН НА ТРОТОАРА
Кестен, кестен,
ти трепкаш красиво
като облаче от изумруди!
В градската гама от черно до сиво
ти си малко зелено чудо!
Ти стоиш удивен на тротоара,
малко странен и смешен,
но мил,
като селянин в петък,
подранил за пазара,
който гледа потока гърмящи машини
по паважа студен да тече
и все се кани да го премине,
и все не смее да пресече.
Аз често спирам пред теб и се питам
отгде намери сили
години
да нарушаваш сложния ритъм
на тези прави и хладни линии,
които крият много хармония,
чужда на твоя далечен свят,
буйно разперил големи клони,
нежно изплетен с листа и цвят.
О, вечер, вечер е твоето време!
Когато всичко заспи, площадът
е в плен на твоите сенки големи,
които тихо и меко падат,
да скрият от погледи два силуета,
дошли да учат нежност при тебе.
Едва тогава разбира сърцето,
че ти си нужен, че си потребен,
и ако нощем над млади хора
не трепкат твоите изумруди,
градът очите си ще притвори
и няма вече да се събуди!
ПИСМО
…обичаш ли ме… не чувам…по-високо…
…нищо не чувам…
/Из един телефонен разговор/
И аз не те чувах добре,
моя нежна и малка.
Разнебитената слушалка
бе побрала море
от сърдити вълни
и загрижени ветрове,
търсещи на всички страни
своите брегове.
Вместо теб
някакъв мъж
ми съобщи деловито
колко предвиждали ръж
и колко жито.
Аз го помолих да спре,
той замря,
недочул, и
тихо свърши: добре,
ще говорим през юли…
В този миг
се намеси Бургас,
питаше за цимента,
викна, че зарад нас
ще пропуснат момента.
Пловдив поиска автокари,
Търново - железата,
някакви градинари
ми се скараха
за цветята…
В невъзможност
друго да сторя
трябваше и за пред света
откровено да заговоря
за любовта.
И аз викнах
със пълна сила,
с цялата си страст южна -
мила,
чуваш ли,
моя мила,
твойта любов ми е нужна!
Моят вик укроти морето
и го трогна навярно.
- Има право момчето -
рече Русе на Варна.
Стихнаха
и във къса,
но съчувствена тишина
твоят глас
километри разкъса
и в ушите ми прозвъня.
И усетих
как любовта безкрайна,
пленила
хиляди жици и жички,
се превръща
от наша мъничка тайна
в голяма радост
за всички.
