ГОДИНИ
Из „Зима над Родината” (1926)
ГОДИНИ
Орисани, черни години,
усилни, размирни години -
през дните синджири да влачим,
а нощем в тъмници да плачем.
Каква бе таз орисия
на мъка и тъмна робия -
да бъдем ний вечно без радост,
без пролет и слънце и младост…
Ех, пусти и трижд опустяли
години на кърви и хали -
години, години, години,
превърнали всичко в пустини…
Идете си, черни години,
и мъката с вас да замине,
че денем синджири ний влачим,
а нощем в тъмниците плачем!
БАЛКАН
Над раздоли, раздруми, рудини,
ти запей, о, мой роден Балкан -
как народа живее и гине
на Голготи безброй прикован.
Надигни си десницата свята
и хайдушката песен запей, -
и надлъж и нашир над полята
като огнено слънце развей!
Нека пискат над тебе орлици
и да бият ранени крила!
И тук плачат злочести вдовици
и чернеят безбройни села.
А народа ридае поробен
и е гладен, безправен, сразен,
но той иска да бъде свободен,
да живее сред радост и ден.
Зная колко сега си невесел,
с жълта шума под дъжд и мъгли,
и в сланата на дългата есен
колко много и теб те боли.
Но из твойте гори потъмняли,
сред сънят им за нови листа,
прекръсти се с душа наболяла,
поклони се на нашта земя.
И дигни си десницата свята,
и бунтовната песен запей!
И надлъж и нашир из полята
с непреклонния вятър развей!
НАРОДНА
- Запей ми, либе, запей ми,
запей ми да те послушам -
от едно гърло два гласа,
от една уста две думи.
Тъй сладко да ми запееш,
че жалби да ми раздигнеш,
тъгите да ми разпръснеш -
тъй както вятър мъглите
и ясно слънце - звездите.
- Ти, моя севдо жалена,
първа ми свидна въздишка,
почакай докле разсъмне, -
да зайде звезда - зорница,
зората да се покаже,
и зефир кога повее -
да викне нейде гугутка,
незнайно сладко да гука -
цветята да се заслушат,
росните рози алени,
жълтите ружи кичести…
Ех, като тази гугутка
и аз съм нявга гукала -
от едно гърло два гласа,
от една уста две думи.
А сега, севдо жадена,
ти моя първа въздишка,
как мога аз да запея -
под тази черна забрадка,
сред тези черни години -
дето куршуми пропяха
и в кърви всичко заляха.
НАДЕЖДА
Тревожни бродят вихрите есенни,
понесли жълти листи над града.
И стене върху клоните студени
симфонията на дъжда в нощта.
А мълком от прихлупените хижи,
ний гледаме и бледни, и сами -
как черен наниз нижат черни грижи
и как дъжда в нощта безспир ръми.
Но ний един на друг ръце подали
през тези тежки, дълги тъмнини
и през безкрайните тегла, печали -
пак виждаме на оня ден зорите,
когато робите от всичките страни
ще бъдат радостни, свободни и честити!
НАД ЛЮЛКАТА
Спи ми, рожбо ненагледна,
нека вихърът вилней,
и над стряхата ни бедна
сняг безспир да се пилей.
Пак за хляб ли ти проплака
или нещо те боли?
Спи ми, свидно, че във мрака
дебнат орисии зли.
И детето пак заспива.
А над него до зори, -
в тиха песен се изливат
святи майчини сълзи.
ЖЪТВАРСКА ПЕСЕН
Слънцето грее високо,
а долу - поле широко.
Житата вятър люлее,
жътварка жъне и пее:
- „Години, пусти години,
неверни, черни години -
брат ми да гине в зандани,
любе да скита в балкани,
майките жалби жалеят,
къщите пусти пустеят.
Години, тежки години ,
неверни, черни години.
Тоз вятър, както си вее
да може да ви отвее -
жалбите да ни остави,
мъката да се забрави.”
Слънцето грее високо,
а долу - поле широко,
житата вятър люлее,
жътварка плаче и пее…
ВДОВИЦА
Сведи си, горо, клоните,
сведи ги, сестро, над мене,
и двете сълзи да роним,
и двете люто ранени.
Мъгли са тебе обвили
и хали листа отвяли,
а мен са, горо, сразили
неверни, черни печали.
Срази ме, сестро, куршума,
огнена птица - орлица,
писнала в твоята шума,
да ме зачерни вдовица.
Денем и нощем да плача,
да ходя и да нареждам -
на ръце с рожба - сираче,
на ръце с мъртва надежда.
А неговата дружина
да питам и да разпитвам
каква е дума издумал
за рожба и за родина.
Ех, горо, сестро сразена,
сведи си, сведи, клоните,
кървави сълзи да роним,
за тебе, горо, и мене!
МОЛИТВА
Нощта е студена,
нощта е безкрайна.
В нощта аз се моля
тревожен и сам.
Кандилото гасне,
свещта догорява -
смили се над мене,
света Мириам!
Снегът леденее,
а вятъра стене
и вопли разнася
и скръб и тегла.
А тъмните грижи
и тъмните скърби
над мене се спущат,
разгръщат крила.
Градът е в тревога,
градът не заспива,
в града се понася
разплакан тих зов.
Шумят булеварди,
потънали в блясък,
но няма тук радост
и няма любов.
Сведи се над мене,
Душа на душите,
и сгрей ме при твойте
най-топли гърди.
Години те чакам,
години те търся
сред сънища светли
и черни беди.
А зимният вятър
със тътен разнася
и жалби и листи
по целия свят,
сред който ридае
безумният Каин
пред кървите святи
на родния брат.
Смили се над мене,
Сърце на сърцата!
С любов озари ме,
света Мириам!
Нощта е безкрайна,
нощта не отхожда,
нощта се превръща
в молитва и храм.
И ето, над мене
надвисва небето -
изпълнено с тайни,
обгърнато в хлад.
Ридае земята
сред звън на вериги
и в мъки безкрайни,
неволи и глад.
Не чуваш ли писък
на майки - вдовици?
Не виждаш ли колко
жесток е света?
Реки са потекли
от сълзи и кърви
и с бури и огън
връхлита смъртта.
Да дигна ли знаме
и бунт да разпаля
сред моите братя
и клети сестри?
Да паднат окови,
да рухнат тъмници,
сред мрак и печали
да грейнат зори.
О, нека аз падна
в борбата за правда -
светът да дочака
свободния ден!
Вземи ми сърцето,
сбъдни ми мечтите
и спри се тогава
над гроба студен!
