Иван Енчев

Обитателите на крайградския дом за стари хора не се опитваха да проумеят какво се спотайва в душата на своенравния чудак Илия. Малцина знаеха, че беше изкарвал прехраната си като шофьор на тежкотоварни камиони не само в България, а и в чужбина.

Всички се отнасяха с малко присмех и леко пренебрежение към мъжа с дълга прошарена брада и големи очила с дебели рамки.

Наричаха го Илия Котарака, не само, защото се грижеше за едрия черен котарак Писанчо, а и защото имаше дращещ хумор и чепат език.

Илия живееше тук по отшелнически. Вече повече от три години не беше го посетил никой роднина. Сам странеше от другите възрастни мъже и жени, а и те го избягваха. Сякаш се пазеха от него, както се боят от черния му котарак да не им пресече пътя.

Всички си мислеха, че саможивецът се чувства баш на мястото си само сред природата. Пък той си знаеше, че му е най-добре сред несподелените с никого спомени.

Повече от седемдесет години те бяха утаени на дъното на душата му като златоносен пясък в дълбок речен вир.

Никой в това старческо убежище не подозираше най-новата страст на Илия. Него повече от месец насам го владееше една много важна идея. Беше си поставил главна цел да открие гнездо на див петел в близката гора.

Надяваше се, че там ще намери някое пъстро перо от красивата горска птица, която по време на „токуването”, когато пее за любовта си, оглушава и ослепява за всичко на света.

То му трябваше, за да завърши съвсем нова картина от изсушени листа и полски цветя. Уникатът щеше да изобразява портрет на млада жена с шапка. Коя беше тя? Някоя голяма любов? Някоя грешница? Някоя праведница? - Той не споделяше с никого тайната си. Никой не биваше да знае какво пиле се мъти в гнездото на неговата творческа фантазия.

Преди доста години Илия беше изработил от сушени листа портрети на Христо Ботев и Васил Левски. После - на Юрий Гагарин, първият космонавт. Правеше картините си като гледаше фотографските снимки на героите.

Още оттогава го сърбяха ръцете да „нарисува” портрета на една много специална за него жена. Все не се решаваше да започне. Сякаш се канеше да зографисва икона на някоя светица. И ето че сега, през тази есен, като гледаше из гората какви пъстри листа са се пръкнали, най-сетне се престраши да осъществи своята отдавнашна идея.

„Време е вече! - не се стърпя Илия. - Трябва да изпреваря зимата! Хич не се знае напролет дали ще чуя кукувицата.” - Започна да събира подходящо оцветени листа от брези, тополи, ясени, орехи, смрадлики, ягоди и цветчета от някои есенни цветя.

Все не успяваше да намери оня син цветец, който да изразява най-точно погледа на девойката, която се канеше да „нарисува”. Той на младини с ярост беше изгорил всички нейни снимки, но и досега с душата си я виждаше като жива-живеничка…

В социалния дом едни хора го окайваха, че е такъв самотник, а други му завиждаха. Единствен той си беше извоювал самостоятелна стая! Е, то не беше стая като стая, а стар малък склад.

За Илия тази „килия” от четири квадрата без сервизни помещения и прозорци беше по-ценна от президентски апартамент в луксозен хотел.

Освен спалня, това помещение беше и творческо ателие; и изложба на сътворени от Илия уникати от причудливи сухи дървени коренища и клони; и музей на овехтели снимки с хубави дървени рамки; и архив от стари вестници.

Стаята беше същински Ноев ковчег. С него чудакът скиташе на воля по далечните морета на своите фантазии.

Черният котарак Писанчо понякога чакаше стопанина си пред вратата на малката стая, а друг път Илия му позволяваше да тръгне с него, когато се разхождаше наблизо, за да има с кого да споделя радостта си от природните красоти.

Вчера, когато се завръщаше от разходка заедно с котарака си, той чу как длъгнестият някогашен учител по литература подхвърли на други двама пооглушали мъже:

- Дон Кихот и Санчо Панса се прибират след героични подвизи!

Илия не продума нищо на присмехулника. Само го прониза със своите искрящи зеленикави очи. Два остри кинжала! И бившият учител замлъкна като скастрен ученик след някоя хлапашка беля.

Затова в тази есенна заран след закуска своенравният Илия заключи Писанчо в стаята си. Не му се искаше да гледа втора сянка подир себе си. Взе своята голяма тояга, нарами широката си платнена торба и бързешката потегли с обичайната си едра крачка към близката гора на изток.

Смяташе да направи по-дълга разходка. Канеше се да отиде още по-надалече от предишните дни, за да потърси гнездо на див петел.

След време навлезе в набелязаните места и започна да крачи по-бавно. Оглеждаше с око на художник-приложник всичко наоколо. В тези есенни дни много му липсваха игривите песни на пролетните пойни птици, които сега бяха замлъкнали, макар че прелитаха от време на време в просеките между дърветата.

Гората продължаваше да му приказва доверително като на стар свой познайник. Той разбираше мълчаливия език на дърветата и тревите, на пътеките и горските коловози, на могилките и трапищата.

Когато пресичаше бумтящото двулентово асфалтирано шосе, две разголени петнайсет-шестнайсет годишни циганки се позазяпаха в брадатия попрегърбен висок мъжага.

По навик се засилиха да му поискат цигари или да му предложат кърски ласки.

Неговият сърдит поглед отдалече ги смрази на място. Обръгналите на всякакви обиди момичета не посмяха да го заприказват. Останаха си със застинали усмивки на своя ежедневен крайпътен пост.

Ох, те ако знаеха какво си мисли за такива „вакли пеперудки” като тях, щяха презглава да бягат по-далече от него като от разярен прострелян глиган.

Те не подозираха, че Илия Котарака доста отдавна беше спрял да се заглежда по каквито и да е жени. Преди години хубавичко се беше опарил от жарта на една пламтяща своя любов…

…Беше трийсетгодишен, когато се ожени. Още оттогава Илия беше обсебен от самодейното приложно изкуство, което му предлагаше самата природа. Пък съпругата му харесваше само неговата добра заплата, но не и странното му хоби.

На всичкото отгоре той откри, че тя кръшка. За втори път през живота му го разочароваше жена, на която вярваше. Разведе се набързо и замина да работи в чужбина. По-точно е да се каже: избяга от любовта и се ожени за работата си…

Когато се пенсионира, Илия изведнъж осиротя без работното си място. Отдаде се изцяло на своето хоби да събира дървени корени, клони, цветя, листа и други природни предмети, за да ги одухотворява в някоя „картина”, „пластика” или „ваза с цветя”.

Като разбра, че сам не се живее, продаде апартамента си. По-голямата част от парите дари в един фонд за сираци, защото сам беше израснал без баща.

Останалата сума похарчи за пътуване из страната и чужбина. Купуваше и материали за своите творчески занимания.

Поживя така немного време и една заран рано-рано си рече: „Ще застана гол и бос пред портала на Дома за стари хора като пред вратите на Рая. Росен като цъфнал кукуряк!”

И след час се яви пред управителката на социалното заведение с най-големия пенсионерски кураж, че и тук е направено за хора.

По-късно сам пренесе своята странна колекция с няколко оръфани куфара…

Този ден Илия държеше да се отдалечи доста по-настрана от оживеното главно шосе. Чувстваше се силен за много дълъг преход. Целият му живот беше преминал така - все встрани от магистралата на щастието. Но не се окайваше. Умееше и да губи, и да печели.

Крачеше през ширната гора като самотен стар елен, отдавна презрял стадото с млади сърни и буйни рогачи.

Хем бързаше към горските гъсталаци, за да открие гнездо на див петел, хем се наслаждаваше на тревясалите военни окопи, останали от неговата някогашна войнишка младост.

Припомняше си оная далечна есен по тия места, когато беше шофьор на камион в бойното поделение, в което отбиваше редовната си военна служба.

Тогава полкът му подсигуряваше Югоизточното стратегическо направление за настъпление и отбрана на Варшавския военен пакт.

По време на ония военни учения що пот се лееше тук! Часове наред! Първом войниците копаеха с кирки и лопати окопи за камионите и огромните оръдия.

После дълбаеха бойни траншеи за себе си. А вечер едва се спасяваха от атаката на цели пълчища кръвожадни комари.

Сега Илия Котарака се усмихваше мълком като погъделичкан с перце от горска гълъбица, спомняйки си за любовните писма на оная тогавашна девойка. Обичаше я искрено. Жадуваше я, а тя го пренебрегна заради един зализан празнодумец.

Чак сега, подир толкова много години, той щеше да си я върне завинаги при себе си чрез замисления портрет от изсушени листа и цветя.

По онова време младият Илия препрочиташе по няколко пъти писмата с нейните сладостни думи в дълги минути на усамотяване далече в храстите, по-настрани от лагера на военния полк.

Кой ли тогавашен младок е нямал такива чисто мъжки сладости?! „Сегашните момчетии - мислеше си с тъга и гордост той - никога няма да вкусят от сладостта на онази наша романтика. Беше хем трудна, хем сладка! Шепа мед, откраднат направо от пчелния кошер!..”

Малките поляни, разхвърляни тук-там сред гората от високи борове и кичести дъбове, му приличаха на тревясали огнища от някогашни пожари.

Тревата по тях вече беше добила пепеляв цвят. Работливи пчели се щураха по хармани от мащерка и детелина, пътьом помирисвайки презрелите цветове един подир друг.

Хич не криеха животинската си надежда да смукнат по някоя капчица скрита свежест, спастрена сред остарелите листа като бяла росица.

„Само те си знаят какъв нектар може да се събере от прецъфтели есенни цветя и бурени - окайваше ги Илия с весел покровителствен поглед. - То е също като хорските надежди на стари години, скътани сред диплите на битието. Един Бог знае къде им е сладостта и къде горчилката. От човека зависи по житейския му път дали ще има истински мед, захаросан петмез, или горчив чай.”

Той знаеше, че и най-добрите пчелари дори през пролетта не заделят мед от мащерка или детелина. Наричат пролетния пчелен мед многоцветен, защото е събиран не само от цъфналите свежи треви, а и от цветовете на горчив пелин, бодлив глог и шипка.

После идва ред на прехваления акациев, липов и манов мед. „Медът е друга тема - казваше си мълком Илия, отдалечавайки се от харманите с презряла мащерка. - Става само за някоя клюкарска разговорка между приказливи съседки на чаша изстинало кафе и сладко от смокини, когато мъжете им са отпрашили на лов за шарани или пъдпъдъци, за да се спасят от женските брътвежи за какви ли не дреболии…”

Странен човек беше Илия Котарака. Понякога с думите си сякаш мъркаше като доволен котарак към малцината мъже, които се свъртаха при него с блага човешка дума. Друг път острите нокти на приказката му дращеха до кърви всекиго, който се опитваше да му скрои шапка по своя кройка. Нито да го окайваш, нито да му се възхищаваш.

Той не се плашеше, че може да угасне насред горските пътеки като уморена светулка. Далече от хорските ламтежи и глуми. Сред шепота на листа и песента на птици. Сред целебния аромат на тревите. Сред жужащи пчели и весели щурчета. - Само на тях имаше доверие. Само на тях поверяваше своите мечти и копнежи, които никой от хората край него нямаше как да проумее.

Живееше като самотник, но хич не беше самотен, нито пък беден. Беше най-богатият човек, който обикаляше по тия места.

Чудакът знаеше как да поглези душата си с всичко, което му харесаше. Цялата вселена беше негов подслон…

Ако днес Илия не откриеше гнездо на див петел, мъжкарят, който заради любовта пее и танцува своя екзотичен танц, забравяйки за целия свят, утре пак щеше да продължи да броди сред далечните гори, за да го търси.

Беше убеден, че най-сетне ще намери точно онова пъстро перо от странната птица, с което ще завърши портрета на обичаната жена, сътворен от изсушени листа и цветя.