Жеко Христов

МИР

То беше след война
жестока –

сред оцелелия площад,
потънал в тишина дълбока,
на живите във тоя град

един старик
продаваше врабчета…

Не знам къде ги беше уловил,
но трябваше живот
да има във градчето –

и той го бе осигурил…

ЗАЛЕЗ

Прощава се земята
с узрелия си ден.
От залеза излиза вятър
и духа в мен.

Във сенките на тая вечер
се губи
днешния ми път.

Забравени коне далече
последните лъчи пасат.

* * *

Повика ме забравения път,
препълнен с мамините стъпки…
Нозете ми объркани горят,
побиват ме студени тръпки.

И виждам мама,
старото корито –
наоколо натрупано пране.

Представях си я тъй – превита, –

на мойте братя
ризите пере.

След час ще ги разпъне на въжето
и аз ще се въртя край нея бос…
Бучи, шуми и мята се прането
между мен и мама

като река
без мост.

ЖЕГА

Свива ме сърцето. Времето е тежко.
Полъх иде от изсъхнала трева…

…Гледай, Боже,
из пътеките човешки
птиците застъпват своите крила…

ЧУЧУЛИГА

Ако не беше красотата ви,
престъпник щях да съм сега, поля.
И днес приветствам звънките крила
на чучулигата пробола синевата.

И днес вървя и плача нежно.
Намразвам се, прощавам си… И тих,
със две зелени стръкчета под веждите
изричам прост и искрен стих…

По хълмове зелени се възземам,
звъни на чучулига песента…
И тъй, додето дойде време
и аз да легна във пръстта.

Орачи утрешни пръстта ще преобърнат,
ще заблестят под слънчевата мед
два тънки скелета прегърнати –
на чучулига и поет.

НЕДЕЛЕН ПЕЙЗАЖ

Запалени от залеза дървета
зад селото горят…
Как странно само свети
забравения черен път,
по който се завръщам тази вечер
да чуя скъпи гласове…

И забелязали ме отдалече,
подтичват стари ветрове
като овчарски кучета и лаят,
преграждат моя път,
ала познали ме накрая,
до къщи из краката ми скимтят…

Там братята ми, едри и сърдечни,
простират за здрависване ръце…
Запалено от залеза далече
угасва и последното дръвче.

ЩАСТИЕ

Просто ти е хубаво, когато знаеш,
че за тебе мислят някъде в света.
Просто по-големи пътища чертаеш
и живееш някъде отвъд нощта.

В разговор със слънцето минава времето.
Семе доверяваш на добра земя…
И не мислиш в есента какво ще вземеш,
но ще има на трапезата цветя.

А пък има ли цветя – и хляб, и песен
свойто място ще намерят там –
и приятели до теб ще седнат.
Аз по-друго щастие не знам.

ЗИМНА ВЕЧЕР

Мои селски кръчмици, обичам
жълтите и плахи лампи
над изтритите ви ниски прагове…

В тия дълги зимни вечери
пак потъвам в облака
на тютюневия дим
да послушам простия ви говор…

Поздравява ме звъна на ощърбелите шишета,
оживява дълга старовремска песен
и гласа протяжен на кавала –
ах, кавала – стария хайдутин,
който няма да се уморя да слушам,
проверява новите ми пътища…

Мои селски кръчмици, ротонди
на тракийските орачи,
моето сърце е ваша чаша тази вечер.

ДО МАЙКАТА НА ПОЕТА

С къшей хляб и папка стихове
той ще се завърне вече поприведен…
И дано го разбереш, когато ти рече:
аз от никого не съм по-беден.

Всичките сезони на годината,
дъждовете, всичките цветя,
пътищата и звездите на родината
и надеждите на цялата земя

притежавам. Ето… и ще зачете.
После ще разтърка челото горещо –
и дано го разбереш, когато ти рече:
мамо, пожелай си нещо…

ГРАДСКА РЕКА

          На Иван Мирчев

И тъй, във рамките
на тоя град
остава твоето корито.

Пресичаш стария площад,
където си
единствено събитие.

ПРОЩАВАНЕ С БАЩА МИ

І.

В огромното море от въздух
за теб едничка глътчица ли няма.
Реки… Реки от въздух и листа,
спасете го със полъх…

Какво ви струва туй –
едно трептене само.
Безсилни са сега пред вас
плещите ми широки.

О, всепроникващ въздух, моля ти се,
дихание му дай поне за сбогом.

ІІ.

Прощават се със него – двора
и мама. Котката и кучето,
помирени вече, мълчаливо
на своя си език говорят…

Чорбицата подлучена
пред прага
скръбно слънцето само изпива.

И синовете, прехапали езици,
на рамене понасят клетото му тяло –
широко път отварят ечемици
към оня хълм, където засияло,
сърцето ми разтворено го чака…

Едно щурче не се стърпя
и над село Тракия заплака.

ЩУРЕЦ

На тоя пуст железопътен прелез,
където влаковете стелят дим,
звъни гласа на твойта прелест…
Кажи не си ли тука уязвим?

Трева изсъхнала, опушена и мръсна.
И тия колела… И ти си сам…
Къде са другите? Звънят в полето пъстро.
Така е хубаво… Така е лесно там.