КЪСИ РАЗКАЗИ
ЗАВИНАГИ ТВОЯ
Докато прекосяваше тревната площ към паркинга пред офиса си, Богдан Соколов беше пресрещнат от мъж, приблизително на неговата възраст, който го заговори:
- Искам да ви покажа една снимка.
- Каква снимка? Познаваме ли се?
- С вас не, но със съпругата ви бяхме съседи.
- О, тя ще се зарадва, като й разкажа.
- Съмнявам се.
- Защо?
- Ами, погледнете снимката.
- Чия е?
- Нейна.
- Глупости! - Богдан плъзна пренебрежително поглед по снимката на грозното кривогледо момиче с гърбав нос и стърчащи зъби, с плоски гърди и тънки крака. - Очевидно грешите. Ето как изглежда съпругата ми.
Той бързо измъкна от паметта на смартфона си снимката на Сирма по бански костюм. Беше я направил на яхтата им преди месец.
Непознатият презрително се засмя:
- Сам казахте: “как изглежда”. Сега! Но това е същото момиче от моята снимка. Не разпознахте ли къщата на родители й?
Богдан се вгледа по-внимателно.
- Тя е. Но всеки би могъл да се снима пред нея. Щом сте били съседи, може да е на ваша близка.
- “Всеки”? Не го вярвате, нали?
- Добре, де, не всеки. Ала как не забелязвате, че снимките са на различни жени?
- Само донякъде. Просто вашата е направена след близо серия пластични операции, нов бюст, повдигане на седалището, корекция на бедрата, корекция на носа, корекция и ботокс на устните, присаждане на коса, нови вежди, смяна на зъбите…
- Чакайте, защо ми разказвате всичко това?
- Защото се оженихте преди месец и скоро може да станете баща. Да не се изненадате, когато зърнете своя наследник. Защото той няма да прилича нито на вас, нито на съпругата ви, а на жената от моята снимка. Довиждане.
- Къде тръгнахте? Не си казахте името.
- Игнат.
- И защо ми разбихте живота?
- Тя ще ви разкаже, ако поискате.
Игнат махна неопределено с ръка и бързешком се отдалечи. Случайно или не, снимката политна и падна на тревата.
Богдан пристъпи и я вдигна.
“Боже, оженил съм се за Квазимодо в пола! Какво ще правя сега?”
На гърба на снимката пишеше:
“Завинаги твоя!”
МЕЖДУ ПРИЯТЕЛКИ
Косара излезе от МОЛ-а, понесла луксозни торбички с покупки. Беше доволна и щастлива. Доволна, защото си купи страхотни обувки и стилна вечерна рокля с гол гръб. Щеше да я облече още при първата им сбирка, тоест, в събота. Компанията им се състоеше от десетина самотници, само Ник и Ирена бяха обвързани. Останалите се рееха свободни, а жените тайничко завиждаха на слабата дългоноса Ирена за нейния късмет. Защото Ник беше красавецът, в когото се фокусираха желанията на всички, или поне на нея така й се струваше. Но преди седмица между тях пламна искра, когато случайно се засякоха пред дискотека “Татко Чарли”. Той беше сам, тя - също. Влязоха да потанцуват… разгорещиха се… После си наеха стая в първия хотел и се любиха до безпаметство и изнемога. Никога преди Косара не беше изпитвала такъв оргазъм… сякаш изпадна в екстаз… в божествена нирвана…
Когато се сбогуваха, Ник пое към своята противна жена, а Косара се отдаде на мечтателно очакване за следващото подобно изживяване…
- О, виж ти, каква изненада!
Косара се извърна по посока на гласа. Приятелката й Зоя, блондинка с кадифян глас, създаден да разнася клюки, разпери ръце за прегръдка.
- Миличка, накъде така?
- Отивам на шопинг, после - на СПА. Готвя се за довечера.
- С новото гадже, а? - подкачи я Косара: - Кога ще ни запознаеш?
Зоя отскоро излизаше със свой колега, ала все не събираше кураж да го представи на компанията. Или беше прекалено апетитно парче, та изчакваше да се опече работата помежду им, или беше невзрачен и не искаше да се срамува заради него.
- И това ще стане! Скоро! Ами ти, няма ли да свалиш някого? Забелязвам как те ухажва Тони.
- Тони ли? Не съм забелязала.
- Че отвори ги тези прекрасни очи. С нещо ново да се похвалиш?
- Нищо ново. А при тебе?
Зоя присви големите си зелени очи и като сниши глас, каза:
- Да знаеш само кой ме покани да му гостувам през уикенда. Ник!
- Ирен сигурно ще се зарадва, - промълви с пресъхнало гърло Косара.
- Ирен замина на конференцията за климата в Париж, забрави ли? Ще се върне във вторник. Затова тази седмица май няма да се събираме.
Сякаш някой нанесе силно кроше в стомаха на Косара. Не й достигаше въздух, очите й започваха да се пълнят със сълзи…
- Представяш ли си що за самочувствие има този човек! Аз с женен мъж?! И то не с кого да е, а с вятърничавия Ник! Та той сигурно е преспал с половината град. Едва понасям захаросаната му физиономия, а на него му се приискало и мен да сложи в списък с прекараните… Ама ти добре ли си?
Зоя с взря в пребледнялото лице на приятелката си с избили капчици пот по челото. В отговор, Косара й се усмихна:
- Нищо ми няма. Вероятно е от пицата. Знаеш колко съм алергична, може да е имало нещо, което да ми е противопоказно. Бях прегладняла и хапнах преди малко половин парче… Ти за какво ми разправяше?
- За нахаканото парвеню Ник. Стой далече от него, чувам напоследък съвсем го е ударил през просото…
Докато Зоя напътстваше приятелката си, на Косара й се прииска да изкрещи и да отпуши тази топка от сълзи, насъбрали се в гърлото й. Каква несправедлива съдба! Ако Ник беше отправил своето предложение не към Зоя, а към нея, би се почувствала на Седмото небе. Две денонощия сами… двамата… какво щастие да слуша гласа му, да усеща силните му мускули, когато я прегръща и люби, да се старае да запаметява всеки негов жест, дума, усмивка, за да може по-късно да ги възкресява с обич… А Зоя как само му се присмя, нарече го всякак… И май има право…
Косара се сепна. Зоя я буташе по ръката:
- Ако имаш противоалергично, пий го, ако ли не, да хващаме такси за най-близката болница. Или да влезем в МОЛ-а, ще повърнеш в тоалетната на кафето.
- Сега ще си взема “алергозан”, винаги си нося в чантичката…
Двете седнаха на пейката зад тях. И докато Зоя продължаваше да разказва поредната клюка със своя кадифян глас, Косара умираше вътрешно - така, както умират само много влюбените…
УБИЙСТВО ОТ РЕВНОСТ
Ревност, тъмна и страшна като градоносен облак, набираше от месеци сила в душата му. От ден на ден ставаше все по-заядлив, караше се безпричинно на децата, а нея се заканваше да убие, ако я спипа с любовника й. Щом чуеха прещракването на ключа откъм входната врата, всички млъкваха и бързаха да заличат следите от усмивки и радост. В дома им се възцаряваше напрегната взривоопасна тишина.
Пройко влизаше, свъсил вежди, и без да поздрави сядаше край масата - знак, че Яна трябва да му сервира вечерята. Случеше ли се да е в банята или да простира на терасата, ругатните му огласяха не само техния апартамент, ами през тънките панелни стени нахлуваха при съседите и плъзваха по стълбището на жилищния блок.
Бяха женени от седем години. Взеха се по любов. Той работеше в централния склад на голяма верига за бяла и черна техника, тя беше продавачка в един от магазините. Запознаха се на Коледно парти. Всичко тръгна по мед и масло.
След като се роди Даниел, тя си взе двугодишен отпуск - да си го отгледа, да не тръгва съвсем мъничък по детски ясли. Тъкмо се накани да се върне във фирмата разбра, че отново е бременна. Поработи, докато роди Светла и Пройко не й даде повече да отвори дума за работа. Да си седи вкъщи, да се грижи за семейството, ей го, Дани за училище трябва да се стяга…
Яна се примири. Грижите за децата и Пройко бяха целият й живот. Затова отначало се шегуваше с ревнивите му подмятания. А те започнаха, когато водеха децата през почивните дни на разходка в близката градинка или в малката сладкарничка в края й. Случваше се млади представителни мъже да я заглеждат, а това се възприемаше от Пройко като доказателство, че тя ги е предизвикала с нещо. Обвиняваше я, че очичките й много шарят; че може би, докато уж разхожда децата, си прави свалки, а после, докато те спят, мърсува на семейната спалня. Тя се смееше, но шегите й го ядосваха още повече. Мълчанието й пък беше като доказателство, че е съгласна с обвиненията му. Нито така, нито иначе!
Тази вечер се развика още от вратата. Собственикът на фирмата го беше смъмрил и сега търсеше повод час по-скоро да излее гнева си върху Яна. А тя го посрещна с подредена маса - беше приготвила шопска салата, кюфтета и топла погача. Децата с нетърпение очакваха момента баща им да я разчупи, защото уханието й се разнасяше от дълго време. Пък и бяха огладнели.
- Къде ходи днес? - Пройко изгледа кръвнишки Яна: - Прическа си си правила? За кого си се нагласила, а?
- За никого! Изкъпах се и си вързах косата да не ми пречи, докато готвя.
- Не ми отговори: къде ходи днес? - Юмрукът му така силно удари масата, че подредените чинии подскочиха, а децата писнаха.
- Сутринта - до магазина. После до детската площадка и до градинката.
- Там среща ли се с някого?
- Не съм.
- Не ме лъжи! Ще ви хвана!
- Стига си се заканвал! - Яна също повиши глас: - Или хвани този мой любовник, та и аз да го видя, или престани вече! Писна ми! Виж децата как те гледат, побърка всички ни!
- Да гледат! Майка им е курва и те трябва да го знаят!
В този момент нещо изтрополя откъм балкона.
Пройко така рязко се изправи, че столът му се прекатури:
- Там ли си го скрила?
Той се устреми по посока на шума, а Яна прегърна разплаканите хлапета и се зае да ги успокоява. Дълбоко в нея се беше зародило решение да се разведе, пък да става каквото ще.
Откъм балкона долетяха виковете на Пройко:
- Пипнах ли те, мръснико? Ще те пречукам! - Последваха два глухи удара. Пройко влетя обратно и като изрева към нея: - С тебе после ще се разправям! - тресна входната врата.
Отиваше да се напие в близката кръчма. Да се маха. Съвсем е изперкал, вече и призраци започна да вижда. Притрябвал им е такъв съпруг и баща!
Тя отви кърпата, отчупи от погачата и даде парченца на Светла и Данаил. Децата лакомо ги захапаха. Пъхна в ръчичките им и по едно кюфте и скоро сълзите им взеха да пресъхват.
Стори й се, че по стълбището на жилищната им кооперация е по-шумно от обикновено, ала нямаше очи да запита случило ли се е нещо. Срам я беше от съседите, кой знае как ги одумваха. А някои със сигурност ще припомнят поговорката “Няма дим без огън” - значи, щом мъжът й вдига всеки ден скандали, тя с нещо си ги е заслужила…
Изкъпа децата, сложи ги в леглата, почете им приказки. И когато заспаха, седна и тя да похапне. Стомахът й се беше свил на топка, но поне салата щеше да изяде, да не я изхвърля утре.
От звънеца над входната врата настойчиво се разнесе звън. Кой ли може да е?
Отвори и отстъпи назад: слабичък, близо 50 годишен мъж тикна пред лицето й полицейската си значка:
- Главен комисар Милутинов.
- Да, кажете.
- Има инцидент. Може ли да огледаме жилището ви?
- Какъв инцидент? Нещо с Пройко ли?
- Съседът над вас. Намерен е долу след падане от високо.
- Заповядайте, щом трябва.
- Хайде, колеги.
Яна се отдръпна и пропусна още един мъж и една жена, последвани от домоуправителя и касиера на блока.
Главен комисар Милутинов уверено се насочи към балкона. Яна доближи и като в просъница възстановяваше случилото се от завръщането на съпруга си и слушаше гласовете на разследващите.
- Кървави следи…
- Пресни са…
- Този чук също е с пръски от кръв. Има идеален отпечатък върху дръжката…
После комисарят се обърна към домоуправителя и касиера на блока:
- Моля, подпишете протокола. Благодаря. Ще разкажете всичко на делото…
Милутинов отпрати поемните лица и като се взираше в уплашените очи на Яна, запита:
- В какви отношения бяхте със съседа ви Тодор?
- В никакви! - ядосано отвърна тя.
- Питам отново: имахте ли любовна връзка?
- Как смеете?! - избухна Яна и се разплака.
- Някой от този апартамент преди час и половина го е пребил и изхвърлил през балкона. Мъртъв е. Тъй че най-добре за вас е да си признаете. Съседите ви ни разказаха, че скандалите с мъжа ви са всекидневие.
- Пройко е болен на тази тема.
- Вероятно има защо.
- Не, няма! Неговото е болестно състояние. Не знам как съседът се е озовал на нашата тераса. Докато с Пройко се карахме в кухнята, оттам долетя шум и той реши, че е любовникът, когото от месеци напразно издирва. Чух два тъпи удара и ругатните му, но в отговор друг глас не се разнесе. Ако наистина го е пребил, както твърдите, защо не се защити? Защо не му обясни, че ние дори не се поздравяваме! Защо даже не извика за помощ?!
- Значи твърдите, че не знаете как съседът ви Тодор се е озовал на вашата тераса?
- Нямам понятие! Казах ви, че дори не си говорехме. Голяма клюкарка беше, все си вреше носа в чуждите работи.
- Добре. Засега толкова. Къде отиде съпругът ви?
- Сигурно пак е заседнал в кръчмата зад супермаркета.
- Налага се да се подслоните за няколко дни другаде. Веднага. Ако се окаже, че съпругът ви не е там и не го задържим е възможно, когато се върне, да ви посегне.
- Ще отидем при родителите ми.
- Ще ви изчакам долу, за да ви придружим.
Когато Яна слезе пред блока, повела децата, всички млъкнаха. Минаваше прелюбодейката, станала причина за смъртта на съседа им. А неговата жена, горкичката, още нищо не знаеше - отишла на гости, издирваха я.
След седмица целият пъзел на това убийство от ревност беше сглобен. Любопитният Тодор често подслушвал какво си говорят с крясъци съседите му отдолу, но през онази фатална вечер толкова силно се навел през парапета, че се преметнал и полетял надолу. За късмет успял да се залови за железата на тяхната тераса и увиснал над бездната. Тогава дотърчал Пройко, решил, че е прелюбодеецът, дето го окичва с рога и взел да го блъска. Уплашеният Тодор напразно се опитвал да му обясни нелепата ситуация, но от стреса от гърлото му не излязъл и звук. Забелязал чука, Пройко го цапардосал по пръстите, отчаяно стискащи пръчките, и буквално ги смазал. След което на Тодор му оставали едва няколко секунди живот.
Една болезнена ревност, един непредпазлив любопитко и нелепо стечение на обстоятелствата бяха станали причина за няколко съсипани съдби.
СЪДБОВНА СРЕЩА
Какъв незабравим празник! Иван крачеше сам в студената октомврийска нощ, ехото от стъпките му се чуваше надалече, защото в тези часове от един нататък градският транспорт не се движеше, а редките таксита предпочитаха да чакат на стоянките такива като него, за да ги откарат до дома. След като изпусна последния трамвай, понечи да наеме такси, ала се досети, че с последните си пари беше купил подарък за рожденика.
Затова тръгна да се прибира пешком. Новят му дом беше далечко, в квартал “Надежда”, но с Мими си го бяха харесали и преди три месеца се преместиха. Мими беше в отпуск по майчинство за второто им дете и затова използваше всяка свободна минута да го разкрасява, да подрежда, да създава уют. Представи си я как спи, отметнала русата си коса на възглавницата. Ще се мушне при нея, а тя в полусън ще измърка и ще се сгуши в прегръдките му.
Дочу глас и спря. Огледа се, ослуша се - нищо. Продължи, вече беше достигнал до паркинга пред техния блок, когато отново чу глас, този път съвсем наблизо. Беше като стенание… като вопъл…
- Хей, има ли някой?
Отговор не последва, но стенанието продължи и той затича да огледа между колите. Ето, там имаше някой! Имаше човек в нужда!
С няколко скока се озова до силуета. Беше старица, застанала на колене, свита като охлюв. Изглеждаше странно по пижама и домашни пантофи. Трепереше от студ и отвреме-навреше казваше нещо неразбираемо.
- Добре ли сте?
- Добре съм - промърмори тя, все така свела поглед надолу.
- Да ви помогна да се приберете. Къде живеете?
- Мъжа ми… чакам мъжа ми… Наел е стая в хотела тук… ще дойде да ме отведе…
Хм. Макар да беше отскоро в квартала, Иван беше сигурен, че хотел наблизо няма.
- Много е студено, ще се разболеете. Елате да отидем у нас, да се стоплите.
- Не искам! - Жената за първи път вдигна глава и го изгледа ядосано: - Нали ви казах! Мъжът ми ще дойде! И като не ме намери, какво ще си помисли? Че съм тръгнала с първия срещнат!
- А знаете ли телефонния му номер? Да му звънна и го попитам дали ще дойде скоро.
- Ще дойде! Щом е казал, значи ще дойде!
Като се огледа за очаквания съпруг и не го видя, Иван съблече новото си яке и го наметна върху гърба на старицата.
- Ето, така е по-добре. Че ако се забави, да не премръзнете съвсем…
- Той ще дойде… ще дойде…
Тя се сви на кълбо, а Иван се прибра и дълго се питаше дали не трябваше да повика полиция. И какво ще им каже? Има жена на паркинга, чака съпруга си, пък той се бави…
На сутринта жената я нямаше там. Отдъхна си. Значи той все пак беше дошъл да си я прибере.
Месец по-късно, когато тръгваше за работа, Иван случайно съзря якето си, окачено на прозорец в съседния вход.
Позвъни. Очакваше, че ще му отвори старицата от паркинга. Но не беше тя, а доста по-млада жена.
- Извинете, видях якето си на вашия прозорец и ако може да си го получа… ново ми е…
- Разбира се! Нали затова го държим там! Заповядайте, влезте!
- Бързам за работа. Как е тя?
- Майка ми е добре. Размина ни се голяма трагедия. Ако не сте бил вие, е щяла да премръзне, да се разболее от пневмония…
- Опитах се да я отведа или у нас, или където тя поиска. Отказа ми. Чакала съпруга си.
- Татко почина преди година, но тя си мисли, че е жив. Алцхаймер. През онази нощ тръгнала за тоалетната, но сбъркала вратата и се озовала навън. Тъкмо я бяхме взели при нас. Излязла е към един и половина след полунощ, а я намерихме чак след шест часа. Ако не сте я завил с якето си…
- Радвам се, че съм помогнал. Всеки на мое място би постъпил така. Трябва да вървя.
- Момент.
Жената бързо донесе якето и му го подаде заедно с онази голяма човешка благодарност, която е неизразима с думи, но остава завинаги в сърцата.
