ОБРОК
Никой не избира времето, в което да се роди. Още повече, ако е размирно. Да, но времето си избира хората, създава ги, след което ги превръща в герои, на които им се възхищава.
Такъв бе и случаят с Христо Дьовлетлиев, член на Македоно-Одринската революционна организация.
„ - До Хуриета през 1908 година баща ми не могъл да се върне в Чокманово, защото знаел, че го чака арест - разказва синът Тодор Тодоров. - След Хуриета преследваните дейци за революционна дейност са амнистирани, но баща ми пък научил, че годеницата му се омъжила за друг.
Тогава заедно със съмишленика си Георги Кропчев емигрирал в Краснодарския край на Русия, в град Армавир.
Захванали се с търговия до октомври 1912 година, когато се обявила Балканската война. Христо Дьовлетлиев научава за възванието на Славянския комитет в Русия - желаещите да участват във войната срещу Турция да се върнат и да изпълнят своя отечествен дълг.
И Христо не се поколебава. „Георги Кропчев нека си върти търговията, аз ще въртя щика. Родината сега има нужда от мен.”
Пристига той в София и е изпратен в редовете на Девета Велишка доброволческа дружина. Фронтът е фронт, не е спокоен понтон, откъдето да съзерцаваш реката и да се наслаждаваш на покоя на природата, някога може да дойде и тоя ден.
Но сега е време за боеве - форсирането на прохода Маказа е истински ад, колко убити паднаха, никой не знае. Може би по-късно статистиката ще ги преброи…
Но колко съдби ще се променят, колко семейства ще се почернят, колко панихиди ще се състоят…
Потомците ще забравят своите герои - загиналите не са отишли за бъдеща памет, а за свобода. Пролятата кръв е свещена, защото е споена с бащината земя и майчините сълзи.
При една от поредните битки загиват и взводният командир, и неговият заместник - пред очите на Христо.
И той разбира колко е кратък животът, един изстрел, един куршум, няколко грамово олово и край. Мечтите се превръщат в гроб, надеждата в кръст, а тялото в пръст.
Във вихъра на боя няма време за размисъл. В краткото затишие Дьовлетлиев вдъхва смелост у войниците - разколебанието, страхът е предателство.
Настъплението е слава, отстъплението - позор. И Христо Дьовлетлиев се изправя от окопа и с всичкия си глас, твърд като скала, извиква като от някой митически сън:
- Слушай моята команда! Напред, на но-о-ож!
И всички се понасят - безпаметно и саможертвено, нямаше какво да губят повече освен живота, нямаше какво да печелят друго освен свободата на родината.
Прогониха турците от град Шаркьой. Наградиха чокманеца с Кръст за храброст, но кой ли не заслужаваше да се награди, всеки, в чиито очи се отразяваше подвигът, който нямаше лично име, нямаше и фамилно, а беше по-скоро безимен.
Много по-късно някой уместно ще предложи да се направи паметник на Незнайния войн.
Христо Дьовлетлиев намери правилния път към обществената мисия. Но загуби девойката, с която се сгоди още като млад овчар.
А момата не може да чака, природата в нея има по-силен глас, мъжът закъснява, но си плаща закъснението.
След повече от десетина години Христо се връща в родното си село. Още миришещ на барут, с още живата картина как войниците падат като снопи, със спомени, близки и отминали, объркани, дори в хаос, може би не подлежащ на подредба.
Оказва се, че годеницата му се омъжва за друг, след като Христо не се причува почти две години. Съпругът й, от Турналиевите, се разболява и почива млад. Как да се справи сама с три женски деца?
Веднъж, минавайки покрай къщата на някогашната си любов, я вижда да работи в градината.
Спря се, поздрави, отвърна му тя, гласът й същият, трепетен и нежен.
И в него се събудиха старите чувства, всъщност те не бяха заспивали, защото сърцето му биеше учестено.
Как да не вярва на сърцето си? Старата любов ръжда не хваща, припомни си Христо пословицата. Пък и първа е, скъпа е.
Сподели намерението си с майка си - да се събере с жената, която бе загалил преди много години.
- Ка ще? - възпротиви се се тя изненадана. - Как ще се оправиш с доведените деца? Пък и свои ще си народите.
- Майко, и заварените ще са мои. Когато бях на фронта, преди едно сражение, си дадох оброк, на който само Господ ми е свидетел - ако остана жив, да направя нещо, което е повече от добро!
- Да, син - отстъпи майката, като чу, че се е заклел пред Бог. Тя беше религиозна и разбираше, че щеше да стори грях, ако му пречи.
- Няма да ги оставя гладни. Ще ги изкарам на мейдан. Аз минах през огъня на войната, а сега ще мина през мира с труд и ще ми е по-леко… Ще си родим още две, тоя път дано са момчета - да ошарим наследниците…
Каква можеше да бъде първата брачна нощ, освен безсънна, когато се събират демобилизиран войник и вдовица? То така и стана. Нашариха се децата, не ги оставиха нито да няма какво да ядат, нито да са жадни.
Даже на момичетата обръщаше повече внимание - да не усещат, че им липсва истинският баща. Хората знаеха, че е втори баща на тях, но той ги обичаше като рожделната им майка.
Нямаше „заварени” или „доведени” - имаше свои деца и нищо повече. Те и затова щерките го обикнаха.
Момичетата много се радваха, че имат братчета. Извеждаха ги навън да играят на ливадата.
Малките покровителки отглеждаха „мъжката” челяд, обличаха я със свои дрехи, поостарели, но преправени от майката и в тая бедност никой не смееше да им се надсмее или подиграе, защото знаеха кой е баща им, имаха му страха, че възкръсне ли някогашният комитлък, не се знаеше как ще да заглъхне гневът му. „Стар комитлък се събужда, стара гора - никога.”
