СТИХОТВОРЕНИЯ
БОЛНИЦА
“Не от болестта боли.
Боли ме, че съм повален.”
Веселин Ханчев
Не ме боли от болката внезапна.
Не ме боли, че повален съм още.
Отива бавно слънцето на запад
и идват моите безсънни нощи.
Далече от светлинната обител,
където ме очакват мои близки,
в света несъвършен се скитам
и бавно в мъдростта навлизам.
И тук - във тази болница студена,
си мисля за човека побеждаващ.
Животът, зная, може и без мене.
Но аз не искам да го изоставя!
РЕЦИТАЛ
На Ахмет Емин Атасой
Задъханите слова ни прегръщаха.
И тишината те слушаше с трепет.
А ти с вълнение се завръщаше -
ту в Бурса, ту в родната Крепча.
Внезапна болка усетих в сърцето
за Мехмед - приятел възкръснал -
самозапалилият се унизен поет,
насилието посрещнал без мъст…
И възхитен от светлата искреност,
потъвах в твоя рецитал небесен.
А помежду ни изгряваше близост,
която възславя човешката чест!
ЕСЕННА НОЩ
В тези онемели пространства
на самота, която ме поглъща,
аз търся сетното пристанище
и пак към тебе се завръщам.
Но няма да те моля за любов,
отдавна аз съм я пропуснал.
Ала ще скъсам тежките окови,
за да възвърна светъл устрем.
И може би от самота обсебен,
ще те помоля пак за прошка…
Ще ме докоснеш ти. Аз - тебе.
Ще ни прегърне есенната нощ.
И ти ще ме изпратиш с поглед,
след мен зареян в далнината.
Ще махнеш със ръка за сбогом.
И после ще изчезнеш в мрака.
ДОКОСНАТ И ЗАБРАВЕН
Отново тръгваш ти на път,
оттук отново заминаваш.
А аз оставам пак мъжът,
докоснат и - забравен…
Изпращам твоя самолет,
с очи погалвам синевата.
Нашепвам ти един куплет -
за теб и листопада златен…
И в есента потъвам бавно -
с надежда да се върнеш…
И те въздигам с незабрава -
до твоето безсмъртие!
ЕСЕНЕН ВЯТЪР
„Ще дойде вятър. Ще разпръсне дните…”
Николай Искъров
Когато дойде вятър неочакван
и есента в живота ми се спусне,
аз няма да натисна спусъка
и няма да потъна в мрака си.
Ще търся тихото крайбрежие,
където ти прелиташ като ангел
и търсиш своето пристанище,
в което искам да се врежа.
Разпръснатите дни със теб да минат,
да слушам шепота ти нощен,
да имам нежната ти прошка,
да върнеш моята невинност.
А самотата ни със листопада
да отлети самичка във всемира,
защото любовта ни не умира -
дори и пред смъртта е тя преграда.
Ще те очаквам още, моя страннице,
да дойдеш в есента красива.
Дори животът ни да си отива -
да бъдем негови избраници!
КРАЙБРЕЖИЕ
Изправен пред самотната вселена,
се взирам дълго в пътя извървян.
Какво създадох? И какво от мене
зависи в земното пространство?
Живях почтено, с чест и искреност,
раздавах обичта си без остатък.
Жадувах предана и крехка близост.
И светлина във дните си нататък…
И търсех онзи бряг желан, където
една изваяна от бог жена, ме чака.
И нашата привързаност ще свети.
И двамата ще се спасим от мрака.
Навлязъл в бурното море опиянен,
в сърцето ми трепти една надежда…
Вълните ме изхвърлят вдъхновено
в прегръдката на твоето крайбрежие.
ЕСЕННА СРЕЩА
Есенна нощ, с тишина напоена,
за болката ти плаха ми напомня.
И мисля си за теб като спасение,
притихнало в самотния ми дом.
Вървяхме по брега в една посока
и се обичахме по Божия повеля.
Вълните ни въздигаха високо
и нямаше какво да ни разделя.
Не бягай от тъгата във очите ми.
Помилвай ме - макар и грешен…
И има ли, кажи, по-важно събитие
от нашата късна есенна среща?
СВЕТЛИНА СЛЕД МРАКА
„А Той им рече: Къде е вярата ви?”
Лука 8:25
Върхушката за миг ще те събори,
опиташ ли се истина да защитиш…
Но в себе си ли ти ще се затвориш,
когато си роден, за да летиш?
Когато твоето отечество ограбват?
Децата ни, когато емигрират?
Когато нашите родители и баби,
на дълъг глад обречени, умират?
Когато нагло ни ругаят политици
и пак беда народа ни го чака?
Но ти живей, поете, като птица!
Бог праща светлина след мрака!
ВИДЕНИЕ ЗА ЯВОРОВ
Поканихте ме на елитната ви сбирка.
А аз си мислех с тъга за Пейо Яворов.
В обществото наблюдаваха как умира,
но не можеха да понесат славата му…
А вие сами си слагате нелепи ореоли.
И хвалите скромното си изкуство,
когато нашето време е също болно
и срещу нас вече натискат спусъка…
От вашите поклони и аплодисменти
към мецената, който ви е почерпил,
войводата би възкръснал в момента,
за да простреля отново своя череп.
ЕЛЕГИЯ
Дали не остарявам с внезапното
завръщане във бащината къща?
Потъвам в спомена си кратък
и искам пак да бъда същият.
Животът ненадейно ме надбяга.
А още гоня светлата надежда.
Дали на прага пак ще ме очаква
старата - с косите белоснежни?
Ще ме попита тя за дъщеря ми -
единствена утеха за баща си…
Ще си припомним Дебелянов,
в сърцата ни ще тлее празник…
ЗНАК
Не вярвай, че светът към свършека е тръгнал.
Не си мисли, че всеки вдън душата крие Юда.
И не престъпник винаги причаква те зад ъгъла.
Не се отдавай лесно на съмнения и на заблуди!
Не казвай, че по рождение сме зли и грешни.
Отдавна ближния със обич си приел в сърцето.
Подай ръка на гладния несретник по човешки
и помогни отново да си върне вярата отнета…
Раздавай любовта си всеотдайно и красиво!
И нека твоят личен знак достойнството да бъде!
Животът продължава - дори когато си наивен.
И знай, че само Бог за всичко може да ни съди!
СВЕТЛИНА
Подобно светлина прелиташ
над планетата - като видение.
Към есента отиват дните ни…
А тъй далече си сега от мене.
Ако успееш, забрави скръбта -
човек се ражда сам и сам умира.
Но от очите ти въздишаща сълза
потъва във сърцето на всемира.
Но може ли, кажи, една любов
да е спасително пристанище?
И да захвърлим своите окови
далеч - сред бездната на океана?
УТРИННО НАСТРОЕНИЕ
Какво сияйно настроение -
в прозореца нахлува утрото.
Излязла от съня като видение,
със светлината си ме будиш.
И бавно тръгваме по пясъка
на този бряг на края на морето.
И бризът ни докосва ласкаво.
Душите ни се любят трепетно…
Душите ни се любят трепетно
и бризът ни докосва ласкаво
на този бряг на края на морето.
И бавно тръгваме по пясъка…
Със светлината си ме будиш,
излязла от съня като видение.
В прозореца нахлува утрото -
какво сияйно настроение!
ДАЛЕЧИНА
Неустоимо устремен към свободата,
не нараних доверието ти към мен.
И ти подаваш ми спасителни обятия…
Но аз, повярвай ми, съм вече уморен.
В далечината между нас витае стон,
че трудни ще са бъдните ни срещи…
И самотата ни облича тежка броня,
за да съхраним сърцата си горещи.
И всеки в своите тревоги тихо влиза,
с утехата на ближните да е потребен…
Но идва нежното повяване на бриза,
което ми нашепва трепетно за тебе.
