Лалка Павлова

ИПОСТАСИ

Животът има хиляди лица -
тревичката, пробола мрака на асфалта,
кокичето, надмогнало студа,
въздишката на вятъра в комина,
плача на бор под удара на брадва,
на бухала тържествения крясък
като владетел на нощта,
бълбукане на изворче по склона,
целувката на пясък и вълна
и полет на орел над облак
в безкрая чист от синева…

Животът има хиляди лица.
Ала за мен магията му е събрана
в две нежни като изгрев длани,
докоснали прибоя на сърцето,
в светкавицата, трепнала в очите,
запалила огньовете в кръвта,
които раждат оня вик неистов
от сливането на вселени,
след който хукват по земята
сълза и песен в стъпки на дете.

ПОЕТИТЕ

Те никога не са самотни в свойта орис.
От минали животи носят руни
за стари тайни, в паметта им вписани,
сред мислите им бродят сенките
на праотци, на веди и пророчици,
душите им пресичат пътища,
хилядолетия изронвани от болка,
всемирна скръб дълбае им сърцата,
ръжда разяжда вярата им
в утрешния ден…
Те търсят извора на Словото -
сред воя зъл на зимните вихрушки
долавят песента на пролетния вятър
и виждат цветния прашец на детски смях.
Те вкусват мед от устните на влюбени,
но и отровата от чаша на приятел.
Уханието на цветя разцъфнали усещат,
но и пронизващата болка на скала,
превръщаща се в пясък…
Живота им разпъват воплите на Бах
и питащите ноти на Бетовен.
Пред „Жълтия Исус” на Пол Гоген
най-после проумяват истината,
че само ако думите им уловят
скръбта на мрак в сияние от светлина,
тогава в мидата на вечността
след векове ще се превърнат в бисери.

МЪЖКА ЗАДУШНИЦА

Трийсет години в живота ни шета -
не ореолно в Балкана,
не и за слава по бойни полета…
Шета по къщите,
влиза в очите на синовете,
беси им детството,
яростно кърши надеждите
и им отнема миражите на сърцето.
С вдигната алчно секира
алчно посича им дните,
ядно тършува в килера на мислите,
всеки и всичко намира…
Влиза през тайнствени входове
в тесни мансарди и офиси,
стиска гърлата им с клещите
на самота, недоимък и дългове…
Милост, Иисусе!
Дево, Богородице мила,
приласкай им душите,
надари ги с твоята сила,
майка стани и на тях
и в дома си небесен,
дай им покой и закрила…

Хлябът и виното
ние ще сложим
на тяхната земна могила.

АРАХАНГЕЛОВ ДЕН

Благодаря на Ангелите,
в душата ми засели семената
за добро и красота,
очите ми отворили за багрите
на всичките сезони земни,
научили ме да усещам нежността
на всеки звук
от музиката на Вивалди…

Благодаря на Демоните днес,
които дните ми жигосаха
с полулюбов, полуприятелства
и полуистини.
Сърцето ми които нараниха
с най-страшното отсъствие…

Благодаря ви, мои Демони!
Без вас навярно нямаше да оценя
на ангелите земни обичта.

ПЕСИМИСТИЧНО

Жълтеем и окапваме
като листата есенни.
И кой по-бавно,
кой по-бързо -
все свеждаме се
към земята, милата,
с надеждичката, че го има
това жадувано „отвъд”…
Еднопосочно времето върви
и още няма антидот
за вихрите му ледени.
Дали дърветата си спомнят
за своя предходен живот?

РОЖДЕН ДЕН

Той идва като лъч небесен
след облачни и сиви делници,
светецът Рилски
втвърдената им самота взривява
и пълни въздуха с елей,
в иконостаса на години минали
най-слънчевите спомени поставя,
превързва раните предишни,
във виното на мойта кръв запалва
отново вощеница на надеждата,
че утрешният ден ще донесе
жадуваната обич,
пропуснатото щастие,
усещането,
че не са били напразни
усилията да преплувам бездните
на нощните си тъмни кладенци,
че пулсът ускорен,
че язвите на дните
ми носят новото знамение -
дори и в задния ми двор
на времето да са захвърлени,
мечтите могат да се сбъднат…
Утре! Утре! Утре!…
Тук или отвъд.

ЯЗЪТ НА ЖИВОТА

„Сам си стигам…”
Петър Величков

Не знам кога и как се случва -
понякога след буйни дъждове,
попили безвъзвратно в пясъчни пустини;
и след удавени под мачтите си кораби,
които все за никъде пътуват;
след търсените хиляди ръце,
които искаш,
ала не можеш да докоснеш;
след оня сляп водовъртеж
и тъмните му страшни подмоли,
в които търсиш бисерната мида,
а се оказва,
че там са само гнили корени и тиня…

Не знам кога и как, но идва миг,
когато вместо ромола на ручей,
към дъното те тегли яз дълбок,
от който трудно се излиза;
когато вместо светла, споделена тишина -
сред крясъци и долнопробен пир
на низки страсти -
разбираш, че завинаги си е отишла
онази, пеещата на Яшар талига…
Тогава, тъкмо в тоя миг
на тъмни дни и безнадеждни нощи,
си казваш: Сам си стигам!…
Докато съществувам още.

ПРОРОЧЕСТВО

Горещо лято… Август вече сбира
в хамбара слънчевото жито,
а някъде далеко зад баира
кавал засвирва шеговито -
приканва на вечерната раздумка
по протките момите и момците,
където ще ги скрие орехова шума
от поглед строг на мама, дядо и на тате…
Една към друга в комшулука
стрехи-сватовници се свеждат
и нещо радостно шушукат,
видели крехката надежда -
в очите, пламнали като магия.
В пожара на докоснатите длани
на пепел става страшната давия
на старците, отрекли любовта им…

Така било е… Днес стрехите крият още
такива спомени сред ронещи кирпичи,
разказват си ги само в мрака нощем
под галещия поглед на звездите.
Въздишат тежко - бурени, къпини;
змии, в основите изгнили скрити,
душат ги в свойте жилави дизгини
и пророкуват свършека на дните.

———-

*протки - малки вратички между съседни дворове
*давия - съдебно дело
*дизгини - юзди, поводи

КРЪЩЕНИЕ

Настъпва вече оня, нулевият час,
когато се обръщат световете -
в черупката на времето се ражда пак
иниционното начало
на отсъстващите стойности.
Тревите пак към слънцето поглеждат.
Косачът вече тука е.
В ръцете на Сатурн е сърпът,
прерязващ корена на бурена,
разкъсващ мрака на душите ни,
отварящ път към светлината
в целебни билки и треви на бъдното…

Настъпва вече оня, нулевият час
на новото кръщение,
когато се обръщат световете.

БИТИЕ

Днес вече знам - животът е коварен враг.
Отдавна опознах лисичия му нрав -
изсипва младостта като божествен дар,
а после само взема, взема…като змей стоглав.
В бродерията на живота ни,
изпъстрена и с цвят, и с рани от ками,
забити ненадейно в гърбовете ни,
изкусно крием всички сложни възелчета
на тъмните си изпитания.
А те осмисляли са дните ни,
чрез тях сме трупали кюлчетата
на истинските свои знания.

СБОГУВАНЕ

Отива си лятото…

Вятърът свири шумно в стакато
и вече му сбира всичките красоти.
Щъркели готвят своето ято
за „експедиция” в други страни.
И се прощават дълго с реката,
с нейната толкова щедра трапеза.
По бреговете върху тревата
чудна бяла шевица извезват.

Отива си лятото…

Кестенът мята пламнали клони,
денем все още от слънцето галени,
но по земята в кафяви шушони
тъжно зарони децата си сънени.
После сърдито погледа ми наднича,
сякаш себе се вижда в моята орис…
Всеки и всичко пред Времето коленичи -
в него да сложи и свой клинопис.

———–

*шушони - високи гумени обувки за през зимата.

АКО…

Ако времето можеше да лекува,
нямаше да го има сухия клон
на липата отсреща,
нямаше да прекърши старчески гръб
бащината ми къща,
още щеше коминът над стряхата
бавно, с наслада да пуши лулата си…

Ако времето можеше да лекува,
нямаше да ги има черните дупки,
ръждата магнитна в Попигайския кратер,
астероидния разрез в пустинята на Судан,
гробището метеоритно в Тихия океан,
нито да има Център за планетарна защита
от космическите болиди…

Ако времето можеше да лекува,
нямаше всяка нощ да потъвам
в мътните кладенци на безсънието,
нямаше изгревите на слънцето
да замервам с кръв от сърцето си,
а върху опнатото платно на статива
щеше още синът ми да мята
губера на дъгата…

Ако можеше времето да лекува.