с писателя Георги Стоянов разговаря Марин Кадиев

УТРО С НАДЕЖДА, ВЕЧЕР С НОСТАЛГИЯ

­- Драги Георги, 75-та ти годишнина чукна на твоите порти. Как я посрещаш? С радост или с тревога?

­- Като чух стъпките й, отворих вратата и й рекох: влизай, ама да не те видят. И дръж си езика зад зъбите, че отново мога да стана момче с големи мераци и малки възможности.

- Цели 45 години изминаха от появата на бял свят на първата ти книга „Лесно щастие”. Този месец издателска къща „Летера” пусна последния ти роман „Денят на крокодилите”, осмия по ред. Страшно заглавие си сложил на романа. Какъв житейски факт те предизвика, за да погледнеш отблизо две нилски чудовища?

­- Една сутрин, преди пет години, прочетох във вестник „Марица”, че преуспяващ бизнесмен подарил на любимата си две крокодилчета, мъжко и женско. Да растат, да му вардят двора и вилата, басейна. Оттам тръгна всичко ­ доморасли крокодили върлуват в сънищата ми, мяркат се и в дните ми.

­- Обсебен си от съвремието. Винаги следваш горещите му стъпки. Приличаш ми на жица под напрежение. Не ти ли се прииска да орнеш историческа почва?

­- В нея пуснаха своя палешник толкова наши автори. Аз съм друга порода човек, боли ме времето, в което живея. Проблемите, които терзаят и объркват живота на хората.

­- Но с литературни хапчета болежки не се церят?

­- Но може да загорчат някому. Аз смятам така: да живееш, значи да отговаряш ­ за себе си, че и за другите. Навъди се един елит, който счита честността и отговорността за приоритет на простолюдието.

­- Преди няколко години в интервю пред „Словото” заяви, че в писането винаги тръгваш от хорската болка. Не те ли изтощиха чуждите болки и страдания?

­- Те, единствено те са стимулът. На парични стимули не можем да разчитаме, тогава да вървим с хората, да ги чувстваме и разбираме. Което не ни убива, прави ни по-силни - библейски предписания, нали? Който има пари, плакне душицата си във вир от удоволствия и екстри. Ние ще ловим капките от тяхното пръскало.

­- Уединението не застрашава ли сетивата на твореца? Допуска ли воплите на нещастните? Толкова книги има, които са заредени с послания, които не достигат до хората.

­- Моето уединение е до пладне, сетне излизам на пътя да срещна познати и непознати.

­- Как се отнасяш към прословутия глобализъм, който прекрачи и нашите граници?

­- Прекрачи не, ами вали като суграшица над душевността ни, опитва се да затрие вековечни ценности. И знаеш ли, това радва някои творци, ощастливява снобите. За мен глобализмът е гробализъм, обещава пусто, мъртво поле, в което ще се разхождат чукундури бездарници.

­- Книжният пазар е наводнен с преводни, дебели като кахърите ни книги. Четеш ли ги тия литературни дами, които с нежни ръчички трупат планини от словеса. Казвам го в твоя стил, прощавай.

­- Имам чувството, че техните съчинения, на дамите де, са нафрашкани от бездушни компютри. Някаква дребна интрижка между деца и бащи с любовници се протяга на километри страници. Човек може да се пръсне от скука. Мисля, че у нас се пишат и появяват много по-стойностни книги, пред които читателите, пък и издателите цупят нос.

­- Много години работи като редактор в ДИ „Христо Г. Данов”, даде път на първите книги на десетки млади писатели. Редактор си на такива емблематични книги като „Диви разкази”, „Чайките почиват на вълните”, „Пирински балади” и много други. Тогава живееше ли с усещането, че прилагаш цензура спрямо постъпващите ръкописи?

­- О, не! Знаехме изискването за класово-партийния подход при оценката на всяко заглавие, но се ползвахме с доверие и свобода при издаването. Е, веднъж се удавих, нагълтах се с вода. Пуснах две повести, на Александър Попов от Велинград и на Йероним Тянков от Пловдив. Обявиха ги за безидейни, ядох як бой в „Литфронт”. Изритаха ме от издателството за политическо късогледство. Това, разбира се, не ме уплаши. По-късно допуснах и други несъобразности, но все пак оцелях.

­- Днес някои считат, че редакторският апарат в миналото е бил всъщност рецензентски щаб. Съгласен ли си?

­- Това са глупости. Днес авторите ползват свобода, но има ли качество тяхното дело? Всеки може да издаде в лакирани страници дълго спотайваните си псувни и недомислия и да се запише в някой от трите писателски съюза. Вижте „Стандарт”, обяви за римувани дитирамби в чест на супермена Бойко Борисов. Ето ти резултата от затриването на редакторската намеса. Жадни за слава никому неизвестни писачи се обясниха в гореща любов и възторг пред софийския кмет. Горкият, дали ще ги прочете, за да преосмисли поведението си? Видиш ли, подмазвачеството под слънцето на либералната демокрация процъфтява.

­- Живееш на село, прекарваш малко и в града. Как се чувстваш в селската тишина?

­- Оттам е избягала всяка радост и надежда. Излязох един пролетен ден из къра. Полето бе заглъхнало от бурени. Житата, порасли една педя, жълтееха и умираха. Озърнах се, ослушах се да видя чучулига, да чуя трелите й. Не, никъде не се мярна това жизнерадостно пиле, което е живата емблема на нашето тракийско поле. Чучулигите отказваха да гнездят в мършавите жита. Песен не се чуваше, небето напразно очакваше това делнично сиво пиле да го посети. Ще кажеш, пресилваш. Не, не пресилвам. Появиха се непознати мутри в нашите села, изкупуват в неограничени количества земя. Пъхват нотариалните актове в папката, подхилват се. О, те не орат, не сеят полето! Те го имат за бъдни дни, когато ще скочи цената на земята и ще гушнат тлъсти дивиденти от отчаянието и безпътицата на дребните собственици. Селото ни пропадна, запътило се е към небитието. Житото изкупуват по 15 стотинки, млякото по 25 - 30, картофите по десет - петнайсет. Знаете каква е цената на тия продукти в града, на пазара. Зададат ли се избори, идват кандидатите, обещават, заканват се, пенят се, а нашенецът знае: тия синковци са дошли за гласовете ни, ама вече и глас не ни остана. Само за псувни стават.

­- Появи се политическа класа. Цъфна и родният елит ­ красив, изискан, моден, който се гмурка в сироп от щастие.

­- Политическата класа, елитът се изживяват като каймака на обществото. Спомняш ли си оная импресия на Смирненски за двата свята - на бедните сирачета и на мутрите в луксозен автомобил. Да, два свята, единият е излишен, да видим кой ще опере пешкира.

­- Елитарниците са хитри, ама не съзнават, че всъщност са кухи, празни класове от родната нива. Те са деградирали повече от нас, но си живеят живота на наш гръб… Да, и ти, и аз сме непримирими. Ти си болезнено искрен… Имаш ли житейско кредо? Ръководно начало?

­- Под манната на либералната демокрация и политическия плурализъм девизите вършат ли работа? Добре, постоянно си имам едно наум: НОН ДУМ. Латинска измишльотина. Нон дум ­ още не. Не се предавай, докато сърцето тупти, докато земята очаква стъпките ти.

­- По-конкретно какво те тревожи?

­- Ами това, че пасивността набъбва, летаргията продължава, изтънява волята за съпротива и действие. В огнището на българския дух трябва да мятаме здрави цепеници, да го поддържаме топло и силно. Нашият хленч и отпуснатост, обичайното ни мърморене и оплакване ръсят вода върху огъня на това огнище.

­- Всичко е тръгнало навън, младото се изселва. Прекрачва чужди предели, без да се обърне назад.

­- Това е най-страшното, остават само старите, биологически износените. Не съм сигурен, че отдалечаването от корените носи радост. Бях в Калифорния преди пет години, срещнах се с наши имигранти. Те всички живеят, както и американците, на кредит. То е и живот назаем. С очите си видях ­ всеки божи ден те закусваха с надежда, но вечеряха с носталгия. Довериха ми, че всяка нощ сънищата им ги носят към родния двор, към жилите, които са наранени и съхнат…

­- Но те, нашите филизи, цветът на родината, се опитват да връзват плод там, в чужбина. Далече от негостоприемната земя, от която съдбата ги е отделила. Тъжен финал за един оживен разговор.

­- Какво да се прави? Най-неуморно у нас ­ и весело, бодро ­ работи фабриката на безотговорността, безхаберието и подкупа. Време е да се демонтира тази фабрика, да се потрошат чарковете й. Ако ли не ­ тя и нас ще преработи и трансформира в манастирски послушници.

_________________________________

ЧОВЕКЪТ И НАШЕТО ВРЕМЕ

­- Неотдавна издателска къща „Хермес” издаде твоя десети по ред роман „Черната роза”. Защо си озаглавил така книгата? Черната роза тук навярно е символ с определено смислово съдържание…

­- Прието е да се смята, че черната роза е символ на нещастната любов, на страданието. В случая има подобен нюанс, но главното е, че тук имаме работа с едно конкретно житейско съдържание. Изпъстрено с остри конфликти, с борба за нравствено и духовно оцеляване. Главният герой е един своеобразен неудачник, с изкривено възпитание, което донася големи разочарования на родителите му. Изследвам съвременни конфликти между родители и деца, между съпрузи, между общество и личност. Главният герой, отегчен от домашната действителност, натрупал фатални грешки, бяга в далечна Америка, за да постигне по-висок стандарт, задоволяваща реализация. Но в крайна сметка се оказва, че и там не е толкова лесно, доларите не хвърчат във въздуха като глухарчета, всеки цент трябва да се отработва с изтощителни усилия.

­- И после?

­- После настъпва обратно пътуване, преоткриване на загърбени нравствени стойности, вглеждане в живот, който не е съвсем за пренебрегване. Героят е стъпил на два бряга, но опитът и изпитанията ще го доведат до убеждението, че е опасно и несигурно човек да гони земното си щастие далече от корените си.

­- Може ли да се каже, че твоите книги утвърждават тоя наш живот, в който справедливостта е пъхната под миндера? Че наистина е възможно пълноценно съществуване? В първите ти романи имаше доста оптимизъм, въодушевление от живота и труда.

­- Утвърждавам само едно, че истината трябва да блести и се вижда като човешко лице в огледало. За съжаление, тя е потулвана. Вече две десетилетия е манипулирана и нашите лъженародни управници сполучиха само в едно: да й дадат ­ на истината де ­ статут на красива, правдоподобна лъжа. Така наречената демокрация се оказа параван, зад който се сътвориха и организираха вчерашни, днешни и утрешни престъпления. Криминалната битка за унаследяване и придобиване на наедрялата обществена собственост завърши с триумф на едно презряно феодално-олигархично малцинство. Те, които се кичеха с парцалите на демокрацията, убиха вяра и дух, разложиха и затриха вековни човешки ценности. Хайтов ги нарече майкопродавци и отцеубийци. Бистрите вековни кладенци на българщината са заровени. За тях народната воля е пожелание, с което не искат и не могат да се съобразяват.

­- И няма ли поне слаб лъч в тунела?

­- Има, с размерите на светулка, която пръска светлина, но е неспособна да блесне искра, която да запали пожар.

­- Имаме ли все пак някакво бъдеще?

­- Четох едно ужасяващо интервю на Умберто Еко. Той разделя обществото на три части. Първата ­ най-консервативната, изцяло е потопена в спомени, мисли и носталгия по миналото, сляпа за настоящето, бездействена и инертна. Втората част живее в настоящето, трупа пари и блага, консумира суета и удоволствия. Сещаш се коя пасмина се числи към тая група ­ съвременните преуспели безродници. Третата група обхваща хората, които живеят с бъдещето. Тия люде са най-добрата част на обществото, защото тикат живота към утрешни, хубави дни. И сега идва най-страшното: Еко недвусмислено твърди, че България е държава на доизживяване, че нацията ни умира. Единствената ни утеха е, че глобализмът, след като ни е затрил и обезличил, все пак дава възможност на разселените по света умни и талантливи българи да застанат начело на прогреса, давайки достоен пример на хора, които спокойно са приели смъртта на непрокопсаната си държава. Ха да видим сега къде е нашият оптимизъм, за какво живеем и какво ни се готви.

­- Българите са политизирани до самоубийство.

­- Политиката ни подарява нещастие след нещастие. Политиката е върховно изкуство, което нашите политици така и не успяха да усвоят, защото не са самостоятелни, винаги подтърчат след чужда колесница, демонстрират вярност към антинародни интереси.

­- Според тебе какъв трябва да бъде съвременният роман?

­- Жанрът роман е най-доброто писмовно средство, което е в състояние да отрази и изрази действителността. Трябва да е четивен, искрен, да рисува интересни човешки характери и съдби. Ако романът не е честно свидетелство за времето, в което живеем, значи не може да изпълни мисията си. Романът консумира богат житейски опит, разисква жизнено важни проблеми пред читателската аудитория. Обичам романното изложение. Тая любов ми бе внушена от Балзак, Толстой, Достоевски, Тургенев.

­- Какво ново пишеш или си замислил?

­- Имам нов, неголям роман, един вид братовчед на „Черната роза”. Но да отлежава още, виното става по-добро, когато се изчисти мътнокът.

­- Стигат ли лесно новите книги до читателя?

­- Понеже си нямаха друга работа, либералите ликвидираха старата проверена система на книгоразпространение. Сега всеки трябва сам да се спасява. Много хора, навлезли в третата възраст, се залавят за перото с решимост, готова да създава бестселъри. На пазара върлува литературната чалга. Хубави книги с мъка си пробиват път към читателите. Писателите са бедни като църковни мишки. Държавата няма милост за тях. Пък и защо да спасява хора, които критикуват устройството и безобразията й.

­- Мислиш ли, че нашата творческа интелигенция има кураж да се застъпи за съдбата на народа, който я е създал?

­- Цари тотално униние, смущава ме бездействието и примирението със съдбата. Ние недоволстваме, ежим се насаме, мърморим, но го няма гражданското действие, няма я социалната активност, пример за която трябва да дадат най-напред писателите. Умберто Еко ни бичува, задето се мърлявим в мазохистично примирение. Не, той пресилва нещата. Стъпил на чардака на ненакърнимата си популярност, той не забелязва какво недоволство зрее в недрата на народа ни. В тия недра рътят и здрави семена. Ние не сме извън историческото развитие на света. Тоталитарното минало нанесе големи поражения на духа ни, но не ни уби. Истината вече се знае и ни прави по-силни. Властимащите си въобразяват и вярват, че покорството ни ще трае векове.

­- Изходът?

­- В заключение ­ изходът е да повярваме на себе си. Ключът, с който може да отворим вратата на бъдещето, е в джоба ни. Народът, откърмил юнаци като Ботев и Левски, ще намери сили да се отърве от кирякстефчовци и продажници. „Народе!” ­ този вик от тефтерчето на Дякона стига и до нас, днешните поколения, които се правят, че нищо особено не става. Реална е опасността България да се превърне в едно географско понятие, както навремето размирните траки оставиха от царството си. Ако не поемем съдбините си в собствени ръце, от страната на розите ще останат само тръните.