Георги Майоров

По коледните празници писателят Георги Стоянов от Пловдив беше дошъл при сина си на гости в София. В един квартал сме, позвъни ми, срещнахме се. Подготвил автоантология, защото с ускорен ритъм вървял към 90-та си годишнина.

Отправи ми прошение да я огледам. Глаукомата омагьосала едното му око и изпитва затруднения. Така се срещнах с ръкописа на новата му книга ,,В очакване на птиците”.

Заглавието идва от едноименната новела, в която чрез голямата грижа на щъркелите да се връщат в старите си гнезда, се третира темата за миграцията и дереджето на мигрантите. Човекът също е като прелетна птица - днес го има, утре - не, затова имотът, в който са родовите му корени, трябва да се пази. Не бива да се продава и се оставя да гине в кишата на времето.

Писателят също е в непрестанно очакване да се появят и неговите прелетни птици - книгите, за да ги помилва като голямо родословно дърво. Подтекстово обобщава всичко - летежът на неговата мисъл през годините, пристигането на темите, кръговете на живота по земята и кръженето на духа в небето на сътворяването, отлетелите книги по света, но оставащи завинаги в родното гнездо - България.

Книгата като цяло представлява микс от 22 миниатюри, 11 разказа, 4 новели, две ръкойки Американска мечта, шепа сентенции и няколко есеистични въздишки за своя творчески път.

Това е тридесет и първата му книга. Чета я с удоволствие. Излъчва приятни възприятия, звучи бодро, усещам как се появяват ескизи, гласове, слухове, вкусове, дири, багрила. И не се лъжа. Действието в неговата проза тръгва по своя идеен път веднага.

Писателят иска да ни каже нещо много важно. Пази се от ,,наивно наподобяване и амбициозна имитация на страсти и чувства”.Тук се засрещат духът на бедната селска родна къща с духалото на разкошния по дизайнерски калем градски апартамент.

Дъхът на градината с вонята на асфалта. Топлината на чернозема с ледения поплак на мраморната настилка. Тясната пътечка сред шубралъка с ходника на бордюрния тротоар. Всичко е натъкмено по повелята на българското езиково просторечие и високо естетическо майсторство.

Георги Стоянов успява да привлече вниманието на масовия читател, от когото зависи съдбата на държавата - грамотността, демографският подем, трайната уседналост,  намаляването на миграцията, здравите устои на семейната задруга като основна градивна клетка на обществото.  За него думата четивност не е чуждица. С комерсиални хватки не бълва продукция, от която и окото на критиката отмества поглед. Няма ли го читателското внимание, творението е обречено на фалименто.

Макар да има още две години до неговия юбилей, той не може спокойно да чака поредната си долитаща птица. Дигнал е и висока глаголна температура.

Още с първото изречение действието бруква от Четиридесет извора в реката през родното му село Конуш и схващам как целият сюжет започва да щъка от плодното Садовско поле до Джендем тепе в града. И не малко пъти съм се питал откъде пръква тази филигранна изработка на неговата проза, богатата гама сюжети, детайлно обточваната фабула?!

Отговаря ми цялото творчество през близо 70-годишното му реално другаруване с перото. Писането го хвърля в треска. Не търси стимуланти. Освен домашно кипналата гъста Станимашка  малага, премесена с дъхавия аромат на Дядовазовия черноземен език, друго не дегустира. Не се заиграва с ,,евтини експерименти”.

А в главата си има още двайсетина теми за списване. Винаги е ,,верен на живота”. Помага му неговото лично житие-битие - постоянното му пребиваване ту сред здравия патриархален свят на селото, ту в забатачения коловоз на космополитния град. Той не  измисля нищо. Само преписва живота, но с мъдър и красив почерк.

Преживял драмата на насилственото уедряване на земята в текезесетата, впоследствие с нейното ново разпокъсване в реални граници, изваждането ? на пазара и пак нейното разбойническо окрупняване в наши дни от нечии нечисти ръце, писателят Георги Стоянов се намира не в прескачащата миграционна искра между селото и града и обратно, а в житейската волтова дъга между тях.

Тази дъга споява скъсаните връзки в народностния бит и обичаи, обгръща и модерния градски живот с тук-там блага ирония. Авторът лично преживява тези процеси, той е вътре в тях или се извършват пред очите му и сюжетите са живи. Само че за това са необходими три неща: - око да ги види, чиста съвест да ги разчепка и силно перо да ги изпише.

Селско-градският живот е негова плът и кръв, родно гнездо, негово творческо градиво и негова безкористна защита от чуждотемие. Той е сред малцината писатели, които така мащабно и колоритно пресъздават най-силната жилка у българина - земя, дом, семейство, поколение.

Това е маята, бацилът булгарикус у него, чрез който ферментира неговата белетристика и детайлното разгръщане на фабулата в епичните му платна. Тя не е права линия, драсната черта от смЪртфонната любов на глобализма.

Тя лъкатуши по извивките и острите завои на реалния живот, формира живи картини и запомнящи се образи. Така от ширата на живота, а не от виртуални внушения кипва неговото горчиво вино в разказите и новелите под заглавията ,,Сляпа копан”, ,,Среща с прототип”, ,,Лале и Здравец”, ,,Малка домашна буря”, ,,Прелюбодеяние”, ,,Майката и нейните пилета” и други вейнати от истината заглавия. Дори наречените от автора миниатюри са силно пресовани разкази или импресии.

Споменах и двете ръкойки Американска мечта, грабнати от пътеписа му за Щатите, където всичко, и животът, е на изплащане, на вересия по нашенски, все си на зелено, та каквото загребеш, това ти остава.

И тук четивото е увлекателно, любопитно зарисовано, обхванато в петте му измерения - петото е откривателското - когато човек за пръв път среща парадоксите на Новия свят.

Зоркото му око скицира града на греха - Лас Вегас в щата Невада. Забавление и престъпност, пари, печалба, бизнес и фалит, са технократски акордирани. Интересно и блудкаво-хитро до забрава. Ценят се „честното усилие, талантът, дарбата” - до изнемогване. Луда надпревара за далечен полет до живот.

Втората ръкойка е за магията Холивуд - сърцето на Американската мечта, задъхано, туптящо. Това е фабриката за илюзии и мита за американския начин на живот - смисъл, поука, въздихание и покруса.

Всичко, или почти всичко, излязло изпод перото на Георги Стоянов е живо, пулсира, движи се. Движи се бавно, но сигурно стъпва по земята с тежка крачка, не се превзема.

Кой би отговорил какво означава примерно ,,Сляпа копан”? Това е една далечна, от дълбочина  извадена метафора за сляпата любов.

Пренасянето на образа от земеделската дейност при окопаването на посеви, когато едва покаралите кълнове се борят с плевелите, ние копваме тук и там за да им помогнем, но покрай плевела неволно увреждаме или унищожаваме и културно растение, е трудно достижимо наподобяване от кабинетния писател, а Георги Стоянов с лекота прави ажурна плетка, че грабва окото, запява урожайна песен, унася ни в притомни селения, над които и в този ръкопис се наслаждавам.

Словото на Георги Стоянов е като вървежа по земята, по браздите на плуга, по трънаци и стърнища в хорската среда, по зелени трапища и селски хендеци, по партийни и комерчески запетайки, по многобройни препинателни изчадия.

Все в истинското литературно русло. Впрегнат, но неизнемощял все още. И днес умело хванал в скобки целия си творчески път. Неподправено, бодро самосписва езикови нюанси на думите, опазени в неговото говоримо лексикално хранилище. С богат арсенал от поизоставени от употреба думи и изпусталели нрави, че да им вдъхне нов живот.

Миниатюрните импресии пък са пълни с птичи цвъртеж и с технократско безразличие в посттоталитарното ни общество. Компасът на сърцето му винаги показва най-вярната посока - към родното огнище.

Прави ясна и разликата между чистото слово и словото ,,димка”. И върви по говоримия мост, който свързва бреговете между които тече ,,великата река на живота”. Че дори неживата природа оживява и влиза в диалог - с човека, или помежду видовете си.

А нашият диалог с творбите му е цяло богатство. Дано все повече читатели богатеят чрез неговото изворно слово.