Панко Анчев

Ако критикът не притежава вкус, всичките книги, които е прочел, теориите, които е изучил, ерудицията, получена в университети, симпозиуми и конференции са напразни и напълно безполезни.

Дори животът му в литературата е опропастен, несполучлив и опорочен. Защото каква полза да знаеш много, а да си негоден „да отделиш зърното от плявата”, да възхваляваш бездарието, а да громиш таланта, само защото не ги различаваш?

Литературният вкус е сърцето на литературно-критическата дарба. Без него никой не може да се възпита и утвърди като ценител, анализатор и тълкувател на литературата.

Защото и оценката, и анализът, и тълкуването са всъщност изграждане на определена йерархия, в която положителните качества на творбата и цялостното творчество на автора придобиват смисъла си на литература.

Тази йерархия съществува обективно, но трябва да бъде видяна от критика и призната от неговия вкус.

Истинският писател влиза в литературата и без анализа и оценката на критика, но с тях той се приобщава и осмисля като явление в литературния процес, влияещ на пренареждането му и вливащ осъзната идейна и творческа енергия в него.

Критикът фиксира този акт, за да го подложи после на осмисляне и оценка. Той го озвучава и прави достояние на обществото и литературата.

Не е достатъчно обаче само да притежаваш способността да различаваш красивото от грозното, талантливия от бездарния, оригиналното от баналното, доброто от посредственото.

На това са способни много хора, без да са критици и без да се осмеляват да оценяват литературата и да раздават присъди на писатели и книги.

Критикът издига тази своя дарба на ново равнище, развива я, изчиства я от битовизмите, включва я в система, която му позволява не просто да харесва или не харесва, а непременно да се аргументира, да доказва правотата си, да бъде убедителен в твърденията си.

Литературата е „висока материя”, която за да бъде оценявана, трябва да бъде познавана. Но познавана именно като „висока материя”, сътворявана от даровитите хора и майстори на словото.

Развитието и израстването на критика, неговото усъвършенстване и придобиване на високо майсторство е всъщност обогатяване и развитие на литературния му вкус.

Това става преди всичко с четене на класическите образци на националната и световната литература.

В тези образци са критериите за истинската литература и затова трябва да се познават и да бъдат много пъти препрочитани, за да усети критикът красотата и изяществото им, дълбочината на мисълта, социалната чувствителност и умението на писателя да борави с езика.

Когато знаеш коя е добрата литература и как тя е създадена, по-лесно ще отличиш образците и в съвременния литературен процес.

Вярно е, че всяко време има своята литература и своите естетически принципи, по които се определят класическите образи, но това „свое” е допълнение и разширяване на традиционните критерии и представи.

Критикът трябва да знае и помни как великите писатели навлизат в дълбините на човешката психика, как описват личността, на какво обръщат внимание, как си служат с думите. И да сравняват съвременните писатели с тях.

В крайна сметка целта на литературата е да изобрази вярно обществото и личността, да ги опише правдиво и достоверно. Критикът е натоварен със задачата да потвърди или отрече създаваното от съвременните автори.

Но по измислени и съмнителни свои критерии, а по тези, които вече големите майстори са изработили.

Аз говоря за школуване на критика в голямата литература, а не за професионално обучение по история на литературата. Школуването е по-различно от преминаването на един или дори два университетски курса.

То е повече от придобиване на информация и знания, които, няма спор, са изключително важни и необходими и без тях критикът е просто невъзможен.

Критикът притежаващ литературен вкус непременно обича словото, писателя и литературата. Без вкус тази любов е невярна, фалшива, изкуствена и е насочена към посредствени и безлични автори.

Критиците, които не обичат словото, писателя и литературата, много държат литературознанието и критиката да бъдат точни науки, а не творчество.

С „точността” на методите на изследване те прикриват своята творческа немощ и безпомощност в анализите, тълкуванията и оценките на литературните факти и явления.

Точният и проникновен анализ е възможен единствено от литератор с висок вкус, усет за словото, органично разбиране на литературата. Всичко това дава инструментариума, с който да се проникне в творбата и се разгадае и опише света на писателя.

Ала не всеки свят на писател трябва да се анализира, тълкува и оценява. Безполезно е да се ровиш в словесната „ширпотреба” и мъртвото слово, за да правиш изводи, да описваш идеи или да тълкуваш.

Изборът на критика е следствие на неговите цели, но каквито и цели да си е поставил той, илюстрирането с примери е единствено от талантливи автори и произведения.

Тенденциите и закономерностите в литературния процес, правилата и нормите се извеждат не от посредствеността, а от образците. И то най-високите!

Стана дума по-горе, че литературният вкус на критика е изконно присъщ на неговата дарба и че му принадлежи по рождение. Но и че този вкус трябва да бъде школуван, развиван и усъвършенстван.

Той не се изчерпва с любителското „харесва ми - не ми харесва”, а задължително е аргументиран, подплатен с анализи и изводи, изведени от литературата.

Когато илюстрираш с примери някоя теза и цитираш малък или голям откъс от творбата, как ще избереш художествено валиден текст, ако вкусът ти е посредствен и не усещаш словото.

Тогава на хубавото ще кажеш, че е лошо, а ще се прехласнеш пред посредственото или нетипичното.

Такива случаи се срещат твърде често. Четеш оценките на критика и си казваш: брей, каква литература. Но критикът непредпазливо е поместил цитат, с който безмилостно разбива собствените си твърдения.

И обратното не е рядко: критикът ругае, а примерите хубави и показват, че авторът е даровит.

Липсата на литературен вкус поощрява и засилва критическата глупост. Тя няма задръжки и смята, че щом се е докопала до критиката, всичко й е позволено.

Колкото и да се гримира, тя не може да скрие природата си и да накара читателят да я нарича по друг начин освен „глупост”.

Деликатен е въпросът дали критикът трябва да прилага безапелационно личния си литературен вкус, когато анализира факти, автори и явления от историята на литературния процес.

Или по-точно: допустимо ли е признаването или непризнаването на определени автори като значими, важни и големи да е според това дали съответстват или не на твоя вкус.

И трябва ли да се допуска такава значителна негова намеса?

Съвременната литература е врящ котел, в който се извършва големият подбор на литературните стойности. Професионалните качества на критика, сред които основното е литературният му вкус, могат, ако не да ускорят, то поне да поощрят процеса, да го изпълнят с повече увереност и да го издигнат на по-високо равнище.

Когато критиката успява да отреди местата на своите съвременници в историята, то значи самата литература и обществото са достатъчно възвисени, зрели и уверени в себе си и в своето бъдеще.

Но те не винаги са в такава форма и не са редки провалите на критиката в оценката на сериозни писатели.

Историята на литературата може да се пренареди в зависимост от това дали се появяват в съвременната литература ярки имена и произведения.

Те се превръщат в нови критерии и дават основание да се погледне на миналото с нови очи и претенции. Но не е по силите на никой критик да пренареди тази история съобразно личния си вкус.

Или да противопоставя писатели не по идеен принцип, а заради свои си съображения и предпочитания, е проявление на ниска литературоведска култура и неразбиране на историята на литературата. Тези страсти за присъщи на днешната критика!

Но литературният вкус се прилага не само спрямо авторите и творбите, а и към личното дело на критика. Особено в езика на трудовете му, в тяхното съдържание и начин на изразяване, композицията, дори заглавията.

Използването на шаблони, повторения, чужди мисли и изрази са признаците на ленивия ум, слабата подготовка и посредствеността на автора. Думите трябва да са изразителни, чисти, ясни, подходящи, красиви.

Такива думи съставят и хубави изречения, изразяват ярки мисли, показват зрял характер, професионален ум, благороден разум. Защото наистина стилът това е човека. В литературата човек се познава по словото.

Критикът също като писателя жадува безсмъртие и вечен живот в литературата. Неговото безсмъртие обаче се постига по-трудно. Критикът живее с писателите, за които е писал.

Ако те надживеят себе си и своето време, покрай тях и за него има надежда да остане в историята.

Ала мимолетни ли са те, защото са посредствени, никой няма да се сети за техния критик, обсипвал ги с щедри похвали.

Както се казва, язък за думите, които е пилеел безотговорно и за заблудите, които е хранил и разпространявал.

Такава е съдбата на всеки критик без вкус и усет за таланта и за своята роля на съдник, анализатор и тълкувател.

Не всеки го очаква почетно място в литературната критика, но всеки критик трябва да бъде почтен и отговорен.

И да помни, че дори и със скромен талант и бедни постижения, ще бъде забелязан и оценен от времето, ако е вършил съвестно работата си, стараел се е да прониква в същността и смисъла на литературата, а не се е увличал по конюнктурата и не се е ръководил от приятелски някакви съображения.

Литературният вкус у критика е рядък дар. И безценен. Но той натоварва с огромна отговорност притежателя си. Защото го превръща във фигура в литературата, отрежда му роля в нейната история.

Днес изобщо не се коментира литературният вкус на критика. Защото постмодернизмът премахна йерархията на ценностите и позволи произвола вместо литература да се пишат текстове.

Оценката на текстовете дава пазарът; той тълкува, подрежда, анализира, обобщава. Критикът само рекламира. В такава пошла литературна действителност за какво би послужил литературният вкус на критика!

Убеден съм, че и мътната вода в литературния живот ще се оттече и ще дойдат отново добри дни за словото и критиката.

Тогава ще се възстанови йерархията и ще се усети потребността от критика и критици.

Но от критици със здрав вкус и високи професионални умения.

И отново литературните стойности ще се подредят в безпощадна йерархия, за да се види кой кой е и кому и срещу какво е служил…