В ДЪЖДА
В ДЪЖДА
Навън денят дъждовен плаче
на някаква тъга неясна в плен.
Под клоните забравен крачи
далечен спомен за дъждовен ден.
Не носи той чадъра си разтворен
и своя поздрав праща му дъждът.
Дъждът с душата разговарят неуморно
и не мислят накъде вървят.
Те само знаят, че под стряха най-случайна
ще срещнат тъй жадувана жена,
тъгата ще е неразказаната тайна
на облака пред следдъждовната дъга.
О, споменът… защо чадър разтвори
след толкова години днес в дъжда?…
Навярно себе си дъждът не е намерил
или не чака никъде под стрехите жена.
ОЧИТЕ НА СТАРИЦАТА
В очите уморени на старицата
ще видиш ти несподелената любов,
несбъднатия полет някога на птицата,
гнездото защитила във мига суров.
Ще звънне ехото на премълчани думи,
потънали в мълчанието на гласа.
И повикът, угаснал помежду им,
е повикът на мъртви вече чудеса.
О, тя зова не чака на сърцето -
отдавна този свят за нея не шуми!
Но миг поне да стопли ледовете,
тя иска някой. Само миг…
И после пак в тъгата ще се върне,
и пак огромната й самота
света с очите уморени ще прегърне,
прозряла мислите за тленността.
ОСТАНАЛОТО
Останалото просто е живот.
Ники Комедвенска
Останалото!… Много ли остана
под облака навъсен от това небе?
Навярно има още неизпита рано
две капчици роса, която с шепи да гребем.
Навярно има в клона на дървото,
там някъде под сянката на лист
все още жива песен за живота,
над него изгрев да блести лъчист.
О, има пак светът ни да изброжда
в огнището на слънцето си ден,
да стопли хладната си кожа
и по-добър да стане, да е възхитен!
Той може би и раните да ближе,
в които сам е пуснал свойта кръв
и после с тиха нежност да напише
за порива на любовта сонета пръв.
Навярно в залез предвечерен
зад хълмите далече блесва и тъга
по мигове, които утре ще са вчера вече,
преминали със него под дъждовната дъга.
Останалото… Под звездното небе високо
какво ли още ще е то?…
Една жена ще прошепти на нощната ни болка:
“Останалото просто е живот!”
