Рашко Стойков

***
По-леко е
на две подкова да строшиш,
да изцедиш вода от камък,
отколкото да сътвориш
една, едничка песен само -
която всеки да запее
и да му бъде леко с нея
на две подкова да строши,
да изцеди вода от камък.

МЪГЛИЖ

Тук всеки камък е върху юнашки гроб
и всеки старец е легенда жива.
Тук трудно се добива всеки житен сноп,
но лесно подлеците се откриват!

Тук сняг понякога дори през май вали,
тук двеста дни в година жули вятър
и устояват само хора и скали
и семето, заровено в земята.

ОТКРОВЕНИЕ

Не съм роден край синор буренясал.
Под сянка крушева не съм люлян.
На тиха уличка с липи съм расъл,
далече от Мъглижкия балкан.

А ето, че живота тук ме прати.
Посрещнаха ме Черните скали,
посрещна ме студен, мъглижки вятър
и кръчма с надпис „Дивите петли”!

Но заживях. Не ме издуха вятъра.
Научих тук великия закон -
забивай здрави корени в земята,
за да останеш прав на ветрен склон!

Тъй както тия непревити бори,
тъй както тия твърди канари,
тъй както тия балканджии горди,
стопани на орлища и гори.

И аз, опрян до силното им рамо,
съм част от техния мъжествен свят!
…Понякога ми домъчнява само
за уличката с дъх на липов цвят.

ДИВИТЕ ПЕТЛИ

Щом прекрачих прага, пивницата шумна
многозвучния си говор приглуши.
- Даскале, ела да кажеш свойта дума,
че от глъчка ще останем без уши!

- Казвайте да чуя! За какво е спора?
- А бе, спора се заплете преди час -
ако има хора по звездите горе,
ще приличат ли на нас?

Чакат отговор. Не може да не знаеш -
даскал си! Стаена, кръчмата мълчи
и прилича на голяма класна стая.
Колко много любознателни очи!

…Помня младостта на тая бъчва стара
с надпис над вратата „Дивите петли” -
от горите слизат дивите дървари,
масата обсаждат дивите петли.

Сред псувни и дим подкарват песента си -
гласовито вино в чашите шуми
и забити в мокрите и мръсни маси,
дръзко се люлеят дръзките ками.

По петляно време се завръщат вкъщи.
Мрак души къщята. И в главите - мрак.
А в зори посрещат слънцето намръщени
и по горските пътеки тръгват пак…

- А бе, даскале! Нима и ти не знаеш! -
Сепвам се. Стаена, кръчмата мълчи
и прилича на голяма класна стая.
Колко много любознателни очи!

И ми стават мили, близки тия хора -
моя най-добър и най-обичан клас!
- Ако има хора по звездите горе,
нека, мили хора, бъдат като вас!

НОЩ

Кой дявол хласка старата камбана?
Млъкни, проклетнико, че хора спят!
Но вън крещят: „Спасявайте балкана!
Дъбаците над Вълчи дол горят!”

И сякаш гръм върху къщята пада.
Пролайват псета, тряскат се врати.
Ръцете грабват сънените брадви.
Като запален въздуха свисти.

И тътне, тътне старата камбана.
Би вдигнала и мъртвите от сън.
Земята потреперва, разлюляна
от тоя властен, всеобхващащ звън.

Бучи небето. Блясъци разгаря.
Гората дъха на смола и дим.
А ний вървим към ада на пожара -
един до друг, един зад друг - вървим!

Разлюшкани езици на камбана,
сърцата удрят, удрят всяка гръд
и звън тревожен тътне над балкана -
дъбаците над Вълчи дол горят!

МЪРТВАТА ГОРА

Тук снощи още имаше гора!
И птиците се гмуркаха в листата,
лудееха в любовната игра
и ронеха перца в тревата.

Кому бе нужна бурята нощес
и кой безумен облак гръм донесе!
Кому е пречил веселия лес
и неговите лунни песни?

…Пищяха птици с пламнали криле.
Дървета падаха като в сражение.
Сега тежат на бойното поле
като момци осакатени.

Как страшно тия дънери мълчат!
О, колко много черни инвалиди!
Потръпнала би и самата смърт,
това мъртвило ако види…

А беше млада, пееща гора!
И птиците се гмуркаха в листата,
лудееха в любовната игра
и пух настилаха в гнездата.

НЕКРОЛОГ

Така му викат - Черния Драгия,
макар, че е с костюм поизбелял.
И кой ли може в него да открие
наперения царски генерал.

Заключи се той в крепост мълчалива,
но никой не щурмува тоя дом.
Усмивките на хората щастливи
са неговия най-жесток разгром.

По улиците рядко ще се мерне.
Сърдит на всички, той върви встрани
и цапа неговата сянка черна
засмените варосани стени.

Живее сам - без близки, без другари,
но горд, че е всевластен господар
на тоя прах по мебелите стари
и стария ненужен календар.

Дори часовника мълчи, не чука,
живота в тоя гроб да не скъси.
Непреживяло черната му скука,
махалото обесено виси.

ПАНАИР

Бумтеше тъпан. С песни и закачки
танцуваше сред село пролетта.
От Вълчи дол се връщаха секачи,
подсвирквайки си с крушеви листа.

Помами ги платняното стрелбище
с наперената фигурка на Марс.
Той сякаш казваше на всички: „Вижте!
От пушките не се страхувам аз!”

Непобедим, цял в броня заблестяла,
той всяваше сред фигурките страх.
Но подпалвача тоя път запали
не страх в младежките очи, а смях.

Секачите оставиха секири,
по Марс откриха ред по ред стрелба.
Сред веселия шум на панаира
развихри се момчешка веселба.

Какви юнаци! Точна е стрелбата!
Кънтеше смях над весел панаир.
А Марс горкият толкова изпати,
че вече молеше за мир!

Бумтеше тъпан. С песни и закачки
танцуваше сред село пролетта.
На рамо с брадви крачеха секачи,
подсвирквайки си с крушеви листа.

ДЯДО КОЛЬО АМЕРИКАНЕЦА

В свойта бедна родина не станал богат,
океана преплувал късмет да намери.
Ех, че нива трънлива е пустият свят! -
вредом гладни бъдещи милионери.

И преметнал през рамо хамалско въже,
не усетил животеца как си отива.
Остаряват и младите яки мъже,
и въжетата яки прогниват!

И тогава - безсилен и стар - закопнял
да издъхне под старата клонеста круша,
гдето в българска люлка по жетва е спал,
гдето български песни е слушал.

Върху кърпа богатството свое събрал -
капитала, спечелен по три континента.
И съдбата си черна, и бог прокълнал -
за билет не достигали тридесет цента.

И разказва, разказва далечния гост…
И ни става тъй близък и мил Американеца!
Бай Марин му подава най-едрия грозд,
стрина Дела го кани с най-сладката баница.

Де го стария дом, с девет кола подпрян?
Светят нови белосани къщите.
Само тоя сънуван в чужбина Балкан,
само тоя Балкан си е същият!

Тихо плаче от радост далечния гост -
дядо Кольо Американеца -
и сияе пред него тракийския грозд,
и ухае софрата на българска баница.

Дядо Кольо, добре си дошел у дома!
Колко слънце в сълзите ти грее.
Ти дойде да умреш върху родна земя,
остани и живей върху нея!

ЧЕРВИВА КРУША

Едно селце - с калпак да го захлупиш!
Околовръст - настръхнали гори.
Обсаждат ни ръмжащите хралупи
и Буйна с гръм търкаля канари.

И ти дойде - герой между декори!
Не те разбрахме ние отведнъж
и чакахме да тръгне с нас нагоре
не баба някаква, а мъж!

От първи гръм героя се уплаши,
преди да види истински порой.
Мърморенето ти не беше наше
и трудния ни смях не беше твой.

Червива круша вятъра отбрули!
Аз бих простил позорния ти бяг,
но ти прокле човека със цървули
и чак до гроба ще ми бъдеш враг!

Кого прокле в оная срамна вечер!
Дори на пръсти да се вдигнеш ти,
едва ли ще достигнеш пак, човече,
до селските му грапави пети!

СЕЛСКИТЕ ЖЕНИ

На малките зелени чинове
лежат ръцете им -
големи и напукани.
Остана вън широкото поле
и тясно им е тука.

Защо съм като ученик смутен?
Дали защото чакат зад вратата
цървулите им с кал от чернозем
и тежките мотики до стената.

А питат ме дълбоките очи -
надвиват ли момчетата науките?
И виждам аз в дълбоките очи
децата си как раждаха по чуките.

Под шарения смешен календар
над люлките очите си изплакваха.
И в пазвите пламтяха като жар
писмата на войниците очаквани.

Пак семе иска гладната земя!
А чезнеха мъжете им в окопите.
Напразно ги очакваха дома.
И гниеха по нивите им снопите.

А питат ме дълбоките очи -
надвиват ли момчетата науките?
И виждам аз в дълбоките очи
как синорите сриваха по чуките.

Как трактора дойде с камбанен звън
и пиеха за новото наздравици,
а в краткия си неспокоен сън
сънуваха пак свойте кравици.

Как с буците се бореха до мрак,
роптаеха, че малко са машините,
пустосваха, че бригадира пак
надписва на роднините…

Как извоюваха коравите ръце
и плодородието на земята си,
и светлината в горското селце,
и даскалите на децата си.

И питат, питат селските жени -
надвиват ли момчетата науките?
И питат ме дълбоките очи,
и питат ме ръцете им напукани.

Пред мен сега изнасят те урок
и мъдростта му е така голяма.
А погледът им топъл и дълбок
е сякаш погледа на мама.

ПЪТЕКИТЕ

Нагоре няма асфалтиран път.
По стръмното пътеки се катерят.
През канари и пропасти вървят,
догдето своя връх намерят.

Юнашки гробове край тях лежат
и нощем вълчи стъпки ги пресичат.
Откършените клони ги метат,
лавини зиме ги завличат.

Но пак се раждат те и тръгват пак!
Не свършват никога сред път, на завет.
Издигат се до върховете чак,
защото хора ги проправят!

НАЗДРАВИЦА

Преспи, преспи - до комина.
И на кон не можеш мина!
Трупай, зимо! Вино има
да ни сгрява цяла зима.
И такива песни знаем -
вълците ще разиграем!

Преспи, преспи - до комина.
Иде радостна година -
всяка преспа - копа жито,
всяка баба - с пълно сито,
всяка къща - с два чардака,
всяка булка - с два близнака!

ПЕСЕН ЗА ОЧАКВАНИЯ СИН

На Люба

Разтвори прозореца без страх.
Веселите мълнии погледай -
как разтърсват мрака с огнен смях
и умират в своята победа!

Нека всички бури прогърмят,
в тихата ни стая да нахлуят.
Окъпи се в буйните им струи -
дишай с пълна гръд!

И синът очакван да усети
сладостния дъх на ветровете,
да послуша как ечи Балкана,
с твоя поглед мълния да хване.

и на тоя свят да се роди
с мълния в гърди!

ТИШИНА

Люшкат клонки влюбените птички.
Нежността в градината цари.
И вървят след детските колички
трима татковци добри.

Става светло, откъдето минат.
Хора грейнали им правят път.
И нашепва тихата градина:
- Тихо! Бебчетата спят…

Тихо, танкове железни! Спрете!
Постове гранични, дайте път!
При нозе ракетите снемете -
трима татковци вървят.

Татковци! Кръстосвайте земята,
въдворете вредом тишина -
не мъртвешка тишина, каквато
има само след война,

а покой - живителен и весел,
без тревога и без вечен страх,
тишина, която ражда песни,
мъдри размисли и смях.

Нека пеят влюбените птички
и за битките забравили дори,
да вървят след детските колички
милиони татковци добри.

НЕПОБЕДИМИЯТ ВЗВОД

На Стойчо Русенов

Люлеят се гранитните павета
под стъпките на тоя странен взвод
и ръкопляскат хора и дървета
на триумфалния му ход.

В едно жестоко кръвожадно време
бойците с кирки тръгнаха на път!
В казармата къртечниците дремят -
картечниците не строят!

Ще расне сграда с блеснали етажи -
стъкла, стъкла и слънце, и цветя.
От хиляди стоманени блиндажи
по-здрава крепост ще е тя.

И бляскат кирките в ръцете млади.
Засмени тротоари ги следят.
Огъват се гранитните площади
по техния тържествен път.

И крачи взвода - сила несразима.
С какво ще спрат победния му ход?
Не зная някъде в света да има
по-силен взвод!

ПЕСЕН

Цял ден вървях.
Безброй крайпътни стълбове отминах.
Но няма да отмина жиците
и птиците,
накацали по тях -
игриви ноти
на безкрайно петолиние.

Но няма да отмина планината,
с мелодии и цветове богата,
и слънцето,
разляло своя смях,
и хората с добри очи,
в които песента на птиците звучи.

Цял ден вървях,
вървях край жиците.
Разбирах нотите по тях
и бях така богат,
че сам подхванах песента на птиците
за хубостта на тоя свят.

ОТРОВА

Цветя, цветя - ухаещи поляни,
кой влюбен майстор ви е сътворил?
Кой с дивните ви багри и ухания
най-нежните си чувства е разкрил?

Пътувах в царството на красотата
и чуден беше тоя стръмен път.
Човек забравя, че между цветята
понякога усойници пълзят.

Не стисках камък или нож в ръката,
а шипков цвят в ръцете си държах.
Преди да ме ухапе клеветата,
отровните й зъби не видях…

Не ще умра от змийската отрова!
От самодивско мляко сила пих
и като тежка плоча от олово
по змиите аз хвърлям своя стих.

И тръгвам пак през цветните поляни,
край приказни дървета и скали.
Но строг и начумерен е Балкана
и раната боли…

РАЗМИСЪЛ ПОД ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ

Ще мине чудото на чудесата
и слънцето ще блесне чисто пак.
Отново ще опушваме стъклата
след век и половина чак.

Да бих могъл през тоя ден далечен
да бъда пак на шумния площад!
Тъй както съм по старому облечен,
би станал весел маскарад.

Но аз ще дойда кротко в мрачината.
Ще бъда най-щастливия човек,
облян от тази свежест непозната,
пиян от въздуха на тоя век.

И без насита, с пълна гръд ще дишам.
Аз ида от един отровен свят,
където на пожар и кръв мирише
дори бадемовия цвят.

Пороците на триста поколения
и мъдростта на утрешния ден
се сблъскваха в невиждани сражения
по фронтовете и във мен!…

Ще ме люлеят пеещите звуци
на говора познат, но неразбран
и между своите далечни внуци
ще крача весело пиян.

Ще чезна в тая сладостна омая -
да бъда с тях, да слушам до захлас
гальовните им думи и да зная -
с петна сме само слънцето и аз.

ЩАСТИЕ

Дори да стана камък някой ден,
доволен ще съм, ако спре до мен
човек със търсещи очи
и се качи
на камъка ненужен вече,
за да погледне по-далече.

ПОСЛЕСЛОВИЕ

Когато седнем под Страхилов бряст,
за да починат брадвите ни сгрети,
ей тая книжка ще извадя аз
и вие съдници бъдете.

Вземете, братя, тоя малък дар.
И ако мойте песни ви харесат,
щастлив ще бъда аз като лозар,
на рамо пълен кош понесъл.