Петър Андасаров

Така се случи, че имах възможност да изчета страниците на тази жанрово разнородна, но хармонична с тематиката си нова книга на Боян Ангелов, още в ръкопис.

Тогава я виждах със затворени очи, а сега я държа в ръцете си като чудесно книгоиздателско творение.

Наистина - похвални са не само талантливите слова в отделните творби на автора, но и професионалните умения на оформителя Благой Иванов, за да има смислово-красив „архитектурен” образ и естетическо внушение „Серпентини на битието”.

С тази си книга Боян Ангелов поставя още един забележителен жалон по своя творчески път, който познавам и следя повече от 35 години.

И се радвам, че с цялостното си възходящо развитие досега, той се утвърждава сред водещите съвременни поети и публицисти с чист слог и висококаратова художествена стойност.

Роден в един от най-българските революционни градове, обвеян от историческа слава - Панагюрище - Боян Ангелов онаследява родолюбивия дух на неговите възрожденци, поради което и основната тема в творчеството му е именно любовта към род и родина.

Тия мисли поникват у мене след срещите ми с всяка негова книга, взеха я в плен и страниците от неотдавна излязлата от печат монография за истинския исполин на българското възраждане - панагюреца Марин Дринов.

И не е случайно, че въводната статия от този жанров раздел е нему посветена. Тя не е част от книгата в поредицата „Дълг и чест” на най-родолюбивото издателство „Захарий Стоянов”, нито има претенцията за кратка макар монография, но е художествено-документален разказ на един от първостроителите на националния ни дух и следовник на непреходните възрожденски традиции.

Това е неговата съдбовна мисия и е от най-първите възрожденски деятели и историограф на своето време.

И в тази си статия Боян Ангелов отбелязва и силно подчертава историческите приноси на учения, публициста, изследователя и общественика Марин Дринов.

Негови са осъществените идеи за преместването на столицата от Търновград в София, създаването на Българското книжовно дружество /днешната БАН/ и на Българска Народна библиотека.

Той е от най-активните участници за раждането и приемането на Търновската конституция, „доказва с блестящи аргументи, че Охридската архиепископия е прекият наследник на Преславската и Търновската патриаршия, а народът ни има право да се гордее със своята хилядолетна църковна традиция.”

Всъщност пребогатата деятелност на проф. Марин Дринов е златният венец на неговото национално величие.

Подобна участ и съдба споделя и друг възрожденски деец, роденият във Велес поет и български патриот Райко Жинзифов. Известно за едни, за други незнайно, поради което ще напомня писанието в статията „Райко Жинзифов и тъгите български” от Боян Ангелов какво е накарало „синът на гърчеещия се български учител Йоан Дзиндзифи да зачеркне завинаги рожденото си име Ксенофонт, за да приеме лъчезарното и благозвучно Райко”.

Това е щастливата случайност в Прилеп негов учител да е знаменитият български възрожденец Димитър Миладинов, който „вдъхновява колегите към непоклатим отпор срещу елинистичната експанзия на фанариоти и мегалисти”.

Тъкмо по това време със съгласието на баща му той става негов помощник и то в знаменателно време - когато главният му учител работят заедно с 20 години по-малкия му брат Константин като събирачи на народни песни и умотворения.

И да издадат, съставеният от тях самите литературен шедьовър-сборникът „Български народни песни”.

Райко Жинзифов споделя усилията и помага на учителя си при налагането на основен език българският, а учениците да учат от български учебници.

С подкрепата на Димитър Миладинов през 1858 година неговият ученик заминава за Одеса, където младият родолюбец се записва в Херсонската класическа гимназия, а негов възпитател става Георги С. Раковски.

Вероятно авторът на „Горски пътник” силно му е повлиял и решително му е внушил, убеждавайки го да промени името си, „за да звучи отечествено, а не фанариотски”.

Особено ценни са страниците, в които авторът ни разказва богатия лик на поета Райко Жинзифов, публикувайки и факсимиле - корицата на „Кървава кощуля”, неговата популярна поема с подзаглавие „Приказка из съвременния български живот”.

Нея публикува в създаденото от основателя на Българското книжовно дружество /БАН/ и негов пръв председател Марин Дринов - „Периодическо списание”.

Но особено дейно е участието на Райко Жинзифов в редактираното от самия него списание „Братски труд”, от което излизат само 4 книжки.

И всяка от тях с творба от своя редактор: в първия брой поемата „Питане и отговор”, във втората - стихове-възхвала на старата българска слава, с мото - пословицата „Където е текло, пак ще тече”.

В третия брой на „Братски труд” Жинзифов участва с посветения на учителя си Димитър Миладинов разказ „Прошетба”, в който осмива чуждопоклонничеството, а почти целият четвърти /последен/ брой е с поеми и стихотворения от този „вдъхновен поет. Разнородни са темите, но единствена и неотклонна остава идеята, приканваща към преклонение пред отечествената история и неотменни са горестите, породени от страданията на единното българско племе”.

Боян Ангелов отделя специално внимание на текста-обръщение на редактора Райко Жинзифов, озаглавено „Две думи към читателите”.

Убеден, че предисловието ще стане подтик за формирането на българската етническа цялост и за неотделимостта на трите български географски области: Тракия, Мизия и Македония.

В този раздел са и по-късите статии за патриарха на българската литература Иван Вазов и за майстора на повествованието за българския патриархален живот Тодор Г. Влайков.

Прави чест на Боян Ангелов, че ни напомня за тия колоритни и позабравени творци, оставили значимо духовно наследство нам и с диря в обществено-политическия живот на българите.

Още повече, че напоследък разни идеолози на „модерната литература” са отписали от националната ни словотворческа история писатели като тази колоритна личност Тодор Г. Влайков.

А може би някои не знаят, а други не искат да знаят, че той е оставил завинаги в класическата традиция на литературното ни наследство емблематичната повест „Дядо Славчевата унука”, книгата „Ратай” и други, че редакторът на „Периодическо списание” Васил Стоянов е одобрил за печат творбата му „Разказът на една бабичка”.

И още - че като единствен българин във филологическия факултет със спечелена стипендия в Московския императорски университет, деканът го привлича за сътрудник при издаването на деветтомния „Словарь болгарского языка”, съставен от руския филолог Александър Дювернуа /1840-1886/, професор в Карловския университет на Прага и в Московския университет.

И още - че през 1902 год. основава бъдещия теоретичен оган на Радикалдемократическата партия - списанието „Демократически преглед”.

А самата партия създават: той, заедно с „обиграният политик” Найчо Цанов и други свои съидейници.

И най-важното за нас, творците на словото и за нашата духовна словесност е, че Тодор Г. Влайков е сред учредителите на българския писателски съюз, създаден на 8 септември 1913 година, а през втората половина на двадесетте години от миналия век става и председател на Съюза.

Малко, но силни са думите на Боян Ангелов за Иван Вазов, когото разни кресльовци и псевдоноватори в областта на писателското творчество, воглаве с невежи политикани го обявяват за старомоден, та предизвикаха превеждането на най-великото му произведение - романа „Под игото” на съвременен български език!?

А аз бих ги призовал да чуят думите на автора на кратката статия на Ангелов „Вазовите епопеи” в същия раздел:

„За поколения българи той е онзи чудотворен вълшебник, успял да създаде шедьоври във всички литературни жанрове. Не без основание можем да го наречем: българският Гьоте, или българският Сервантес; българският Сенкевич или българският Тургенев или българският Виктор Юго…”

И ние сме горди, че народният поет Иван Вазов приема с благодарност тази отговорност отзовавайки се на поканата на учредителите на Съюза на българските писатели да стане почетен член, а през 1919 г. - негов почетен председател.

На 105-годишнината на този, нашия съюз, ръководството му посвети двете антологии /на поезията и на прозата/: „Пеещо дърво” и „Иде ли?”.

Те, според председателя на СБП и председател на творческите екипи за издаването им, „очертават в достатъчна степен панорамата на родната ни литература за едно столетие в краткия си отзив „Лети във времето, а не отлита”.

Разделът със статии завършва с великолепните есета за Пейо Яворов „Яворов като вдъхновение” и за Пеньо Пенев „От залеза до изгрева - в небето на надеждата узрял”.

В последните години Боян Ангелов утвърди името си и на майстор на публицистичното слово, както и на добър анализатор на литературни произведения от различни жанрове.

Във втория раздел „Рецензии” читателят ще се запознае с негови оценки за последните поетически книги на едни от ярките представители на съвременната поезия и публицистика, на критическата мисъл.

Общо е заглавието на прегледа на три от най-новите стихосбирки от Иван Гранитски „Триумвиратът на Иван Гранитски: „Стрелата на времето”, „Зазоряване” и „Атлантида”.

Като начало на своите „скромни” разсъждения на тези три книги той приема сходството между триумф и триумвират!

На антологичната поетична книга „Звездност” на Атанас Звездинов е посветена рецензията „Пътуване в пространствата”, а за авторът й пише че книгата е моделирана по оригинален начин.

„Градина от безсмъртничета” е заглавието на рецензията за третото допълнено издание на книгата за деца и юноши, загинали в борбата против фашизма, с едно и също заглавие, „Безсмъртничета”, илюстрирана от неподражаемия художник проф. Иван Димов.

Всъщност тази трета книга е своеобразен апотеоз на подвизите, извършени от малолетни и непълнолетни в българската антифашистка съпротива… духовен паметник, увековечаващ драматични съдби и трагически саможертви, отбелязва Ангелов.

В зрителното поле на автора са и книгите „Задъхани слова” от Ахмет Емин Атасой, който „има удивителната способност да превръща в поезия обикновените неща”, и на Пенка Чернева „Почти любовен роман” - „сериозна крачка към мечтата ни да моделираме времето така, че да бъде по-поносимо и да добива все по-човешки облик”.

Богати на оригинални и впечатляващи мисли и изразени характерни за автора позиции като гражданин и творец са и няколкото интервюта в последния раздел на „Серпентини на битието”.

Едно от тях разкрива всеобщото уважение на творческото дело на Валери Петров, един от най-нежните ни лирици, пленник и майстор на българското слово.