Георги Н. Николов

Жанрът „литературна анкета” дължи раждането си у нас на проф. Иван Шишманов, в чиято творческа биография четем: „Неговите разговори с Вазов и Алеко Константинов са неизчерпаем извор на информация за културолози и литературоведи, те са портрети на големите ни писатели в пълната им творческа и човешка битийност. И до днес литературните историци и критици използват литературната анкета като метод за обрисуване в пълнота на авторовата личност.”

Този жанр достигна своя връх в България през 70-те и 80-те години на миналия век, като традицията му продължава и днес. Книжният фонд се допълва с нови и нови заглавия, въвеждащи ни в духовния свят на анкетирания автор, неговата биография, мироглед, граждански и интелектуални позиции и какво ли още не.

Сега пред нас е литературната анкета с поета и публициста Драгомир Шопов „Един живот за всичко” - изд. WINI 1837, С., 2020 г., разработена и поднесена на читателя от неговата съпруга Ангелина Шопова.

Изборът на така близък човек за моделирането на творбата не е случаен. Именно по този начин могат да бъдат открехнати и най-потайните кътчета в душата на интервюирания, да бъдат те преосмислени в ясни послания и отправени към съвременната аудитория.

А символът „Драгомир Шопов” е сложен, многозначен и енигматичен върху плоскостта на битието, в което съществуваме. Водещо начало при него е интелекта:

„Духът, духовното, както изтъква науката, е функция на високо организирана материя, резултат от практиката - материална, обществено-историческа - на хората. Най-ярко доказателство за величието на човешкия дух е творческото начало, приобщаването към истината, нейната защита, отстояването на идеала за съвършенство. Всъщност, това са едни от най-съществените черти на завършената личност, на нравствената личност.”

Смело мога да твърдя, че анкетата е съградена в най-точните изисквания на жанра. Тя пристъпва прага на откровението със спомени за детството и най-близките люде; с впечатления, останали нетленни в тогавашното съзнание на автора.

После мястото си заема настъпващата зрелост и на преден план изпъкват първите места за професионална и творческа изява; за първата отпечатана книга, за срещите с наистина велики писатели, какъвто е Димитър Талев и не само той, а впоследствие идва ред и на обществено-политическата дейност.

В книгата Драгомир Шопов, когото имам честа да познавам, изпъква като апологет на личното достойнство, извисено над всички материални щения на объркания ни, хаотичен делник.

Понятията му за добро и зло са конкретни, изчистени от светлосенки и мимолетни колебания. Такъв е той в редакцията на вестник „Земеделско знаме”, в Парламента и в контактите си с водачи на нацията от близкото минало.

Знае мястото си в гражданската пирамида на България след политическия вододел на 1989 г. и твърдо следва избрания си път.

Не крие огорченията, които е трябвало да изживее около обединението и разединението на БЗНС, нито недоумението си, че съвсем неизвестни „политици” от странство идват да заемат високи кресла само заради родовата си връзка с този, или онзи партиен водач преди време.

По страниците на литературната анкета шества животът такъв, какъвто е и такъв, какъвто е прозрян и осмислен от дълбоката мъдрост на Драгомир Шопов.

И все пак, какво е животът, пита го Галя. „Постоянна раздяла - е отговорът - Човек се разделя с детството, с юношеството, с младостта, разделя се с мечти и илюзии, разделя се с близки и обичани хора… Докато удари един час, когато той ще се раздели със себе си, но няма да разбере това. Все пак добре, че му е дадено време - повече или по-малко - за да бъде жив. Да има здраве и възможност за работа. Да се опита да постигне това, което божествените сили са му подсказали, че трябва да стори, въпреки трудностите и опитите да му се пречи понякога.”

Всъщност, борба за непрестанно надмогване на проблемите, изникващи пред творческата личност. Затова и днес са така актуални твърденията на Шопов, че нито едно правителство от 30 години насам не се е загрижило за съдбата на писателите, за техния „хал” и често пъти невъзможност да преживяват иначе, освен да се занимават с първата работа, която им падне.

Тази констатация е направена върху хоризонта на най-новата политическа история у нас, с масовото роене на партии; с появили се неизвестно откъде местни водачи, ръсещи наляво и надясно обещания, които нямат намерение да изпълнят.

Нима и днес не е така? А какво остава за обикновения човек, оставен сам на себе си в обезлюдяващите градчета или полумъртви откъм човеци села?

Анкетата „Един живот за всичко” не е просто игра със задаване на въпроси и маркирани, удобни отговори. Тя е протест срещу масовия негативизъм, заливащ страната във всяко едно отношение - от поминъка на народа до невъзможността надарената личност да намери своята най-вярна трибуна за изява.

Това не е интимно разкриване на личностното „аз”, а рупор на човешкото достойнство в Драгомир Шопов. Защото всичко, споделено по редовете, изхожда именно от него, от достойнството, което ако ние самите не искаме, никой не може да ни го отнеме. А какво искаме ние ли?

Ами, право на съществуване, в което мисълта, идеята, протестът, новото виждане заемат по право полагащото им се място, прикривано сега от полугласни обещания за бляскаво европейско бъдеще, което никога няма да настъпи…

Пред погледа ни отново изплуват автори като Георги Джагаров, Любомир Левчев, Владимир Башев, Дамян Дамянов, Слав Хр. Караславов, Лъчезар Еленков, Матей Шопкин, Иван Николов. Припомняме си писатели, рано загинали във войните. Припомняме и двутомната поетическа антология „Храбростта и мъката на България”, излезли през 2010 и 2012 година.

И някак неусетно стигаме до прозренията на Йовков, съвсем на място припомнени ни от Драго във време на безродност, полусрутен патриотичен пантеон и държава, която няма национална кауза:

„Българската литература трябва да бъде пропита с емоционален дух. Не от враждебен към другите народи патриотизъм, не от чувство за расово превъзходство, каквото впрочем ние нямаме… а защото е условие за всяка култура, за всяко морално и духовно съвършенство. Изкуството е и трябва да бъде преди всичко национално.”

И нека обобщим - а какво е изкуството, каква е поезията на Драгомир Шопов? Естествено, както той сам твърди - тя е свобода на духа! И който вярно разчете тази максима ще възприеме с цялото си сърце и топлината в стиховете на Драгомир, и понякога минорните нотки в нея, и посланията към читателите от различни възрасти, които лесно могат да бъдат разтълкувани правилно като лек срещу неправдите, на които сме свидетели и от които искаме да се освободим.

Перото на Шопов принадлежи към здравата, реалистична сърцевина на българската литература, съвместяваща успешно традиция и новаторство; здраво стъпила върху изконните ни исторически корени, тя се взира през настоящето в бъдещото време.

Увличайки с песните си най-достойните от нас и разбиваща успешно оглушителната тишина на апатията. На неверието, че нещо в делника ни може да се промени, че животът е сив и безрадостен и ценностите в него - изличени от отровата на политиканството, празнословието и разбитите надежди.

Затова „Един живот за всичко” е не просто литературна анкета, а откровение за стойностното в живота, заради което си заслужава да се борим, да пишем стихове и да сме в предните редици на всички онези, бленуващи промяна и… въздух.

Книгата е бунт на добротата, разкриваща в дълбочина нравствените скрижали на Драгомир Шопов. Ясно очертаваща понятията за добро и зла в политиката, гражданските вълнения и очаквания върху основата на историята, личните контакти с извисени люде и собственото място на автора в присъденото му съвремие.

Отново ще повторя, че е добро хрумването въпросите да формулира и зададе не някой страничен познат или приятел, а именно съпругата на Драго - наистина, има ли някой да го познава по-добре от нея?

Сигурен съм, че тази литературна анкета надгражда както написаното досега от Драгомир Шопов, така и самия жанр у нас. И смело можем да пожелаем на интересуващите се: „Приятно четене!”