АНТОЛОГИЯ
***
Живях като чудесна малка -
тиха,
горда малка,
захвърлена в добрия път.
А редом със това
далече някъде в полето
във две кръстосани главни горях
и ветровете ме обземаха,
владееха ме цяла.
Още ме владеят.
Не мога да се събера.
Напразно се очаквам.
Как много живях!
Бях хубава и двуезична
като зимата и лятото.
И ви обичах.
Още ви обичам.
Сърцето ми остана
нелогично и пристрастно.
Към всичко.
Най-вече към планетата,
където се родих
и пожелах децата си.
Тук срещнах живите и мъртвите,
които най-неволно наранявах
и най-неволно ме раняваха,
защото се обичахме без мъдрост.
И още все се разминавам
с бащата на децата си.
И още тъй нестройна,
тъй сънна от мечти,
минавам някъде,
заслушана в тайнствения звън
на цветните камбанки.
ЖЕНА
Как дълго избирам пристанище,
как тъжно, как глупаво.
И как сама не вярвам в него.
И колко много съм жена
с ръцете си, с очите си, с надеждите,
със женската си грижа
за едно момче и за момиче
да дойдат като малко чудо
и в своето истинско детство
да помнят едно закопняло и нежно пристанище,
отгдето после да отплават.
Напролет се уча от птиците
как се вият гнезда.
Напролет съм тъжна:
тъй скоро ми омръзват птиците
със простата наука за гнездата.
Изоставям ги.
Избирам ветровете.
Усещам свобода,
болезнена, магнитна свобода!
Погълната от святата магия,
планирам странни пътешествия,
планирам чудеса…
Но оставам жена.
И напролет,
отново захласната в птиците,
уча търпеливо
простата наука за гнездата.
1966
СЪЗДАТЕЛКА
Аз съм жена на Омир
и майчица на смъртните.
А спомних си това
под купола на лятното небе
в тревите, съборена като разпятие
и радостна, защото
аз ги създавам
и аз ги обичам.
О, подивяла смъртна кръв!
Широко е.
В мен е безумие!
И привечерни птици ме разнасят
в четири посоки.
Аз ги създавам и аз ги обичам!
В мен е необятност,
в мен е смях!
Тъй тежка и жадна е моята радост.
Ах, радостта ми е предесенна земя!
И всичко в мен е плътно оцветено.
Вия с ориста си и ликувам.
Аз ги създавам и аз ги обичам.
Те са тук -
под звънката трева
и във утробата ми.
Викам ли ги
или съм някъде извън?
Невероятно е
да се побирам в себе си.
А раменете ми се свиват
в нечии ръце
и се оставям във властта им.
Хубаво е.
Ръцете не знаят:
След мен и пред мен е безкрай,
в мен е непосилна тайна.
Милвайте, нечии тръпни ръце!
Аз съм смешно покорна.
Вие изглеждате властни и чезна край вас.
Аз ви създавам и аз ви обичам!
Аз съм тъмната тайна.
БЪЛГАРИ
Това тежко и здраво хоро!
Векове го люлеем.
Не продъни ли тази земя?
Не разбърка ли черната пръст?
Че живи и мъртви го вият.
И живите -
ах, живите, -
щастливците са живите!
Щуреят цветни звуци.
Дъхти на стъпканите билки
и на младост.
И няма спиране
и няма мяра.
Забравени от Бога
и от сатаната
в една земя на вечен кръстопът -
межда на Изтока и Запада -
те пеят,
лудеят в неправилен такт
и гордо разтърсват глави.
Игра на покръстени варвари.
Простата тайна на гайдата
обръща душата наопаки.
Ту писне плач,
ту ситно се смее и кърши,
ту чезне
по дългия път на керваните.
Веселие,
достойно за страданията им.
Те няма да ме пуснат никъде.
Благословена кръв!
Свирете пак!
С най-добрия ще се надигравам!
ПОСВЕЩЕНИЕ
Има някъде насред земята
една открехната врата
с предчувствие за лека скръцване.
И най-добрата на света жена
там с най-безкрайното очакване ме чака.
Ниският прозорец с тиха светлина
(онази тиха светлинка -
кандилцето на детството),
ниският прозорец, дето
цветята се надигат и поглеждат.
А най-добрата на света жена
ги пази все за мене.
Дърветата на двора
в средата на земята
цъфтят и отцъфтяват.
Тя сред тях е хубава и млада,
ту среброкоса, нежна.
Но винаги ръце към мен протяга
и там съм все дете.
Най-добрата на света,
най-ревностно поддържа
кандилцето на детството.
Наистина ли то угасва някога?
Наистина ли няма да я има сред дърветата
в средата на земята?
Нея - най-всесилната вълшебница,
която носи чудесата в себе си
и чрез която вярвам в чудеса.
Тогава може би,
за пръв път тъй сама и безутешна,
ще спра насред земята -
за пръв път цяла, без остатък -
и бавно,
най-внимателно и бавно
ще пална
кандилце за децата си.
ДЪЩЕРИ НА ВЕКА
до Маргарита Венкова
Безименно сама
пред необят.
С едно изтръпнало сърце в ръката,
По-надеждно от раменете ми.
Сред кръстопът на дългове.
Готова да поема
кръста на посоките им.
Неподатлива.
Усмихната неясно
и вярваща, преди да се надявам.
***
(за жертвата)
На Юрий Гагарин
От слънцето се пална
и гори
крило на птица.
Тъжна птица.
Ще слезе в житото
и ще запали всичко.
Но тя достигна слънцето
И нейният възторг
жадува клада.
Щом всичко е постигнато,
изгарянето е награда.
Дълго кръжа живият пламък
и вятър го разпръсна на искрици
в пладнето,
където тихи птици
с писък
и любов
се вдигаха.
ДАРОМ
Да сториш нещо даром.
Нещо даром да оставиш.
Тихомълком, без памет дори.
Както имаш светлината
или въздуха.
Както птицата пее в листака.
Както небесата
разтварят пазви пред очите
и зефир полъхва в задухата.
А изворът струи безкрайно.
Даром.
***
Когато види Слънцето,
душата вижда Бога.
Покланя се дълбоко в себе си.
Разтваря се, трепти, топи се.
Стават видими крилата й.
Душата - шемет и копнеж.
Коя съм аз? Душата ли?
Та изгревът ме носи на ръце
и ме люлее.
И ме оставя на Земята възхитена,
омаяна като дете.
Мога да започна пак от нищото:
от кърпене на дрешки
и от зелените пътеки
към сърцето.
НАЗАД
до брат ми
Там има вкус на смях
и дъх на мъка есенна.
Такава тънка паяжина нежност…
Ще затрепери и ще звънне като истина.
Полягат насмолените бразди
спокойно, вярно всяка есен.
Такава тънка паяжина нежност!
Какво ли общо има със браздите?
Далечен смях
и дъх на мъка есенна,
които още зреят в нас.
Там всичко е така несретно,
тъй човешко.
Дори и песните са ненаписани,
ненарисувани пейзажите.
Ще духне вятър,
ще отвее паяжината.
СЕБЕУПОВАНИЕ
до Вера Манолова
Този жив,
този хлъзгав и гъвкав живот
в зениците на истината
с многото лица.
Тази песен на птици
вдън душа…
Не се научихме, изглежда,
на изкусност от смъртта,
а само
на повече
и по-неизразима обич.
Достигната,
досегната ли е точката,
в която се пресичат
невидимите прави на представата,
та спрелият посред лъчението им
наистина да свети?
В затишията на между две вълни
спокойно се оглежда
друг някакъв живот,
доведен до избистряне и жертва.
Звезди насън
и кални пътища наяве.
По-труден дял от ежедневието
не познавам.
Отдалечаваме се до неузнаваемост
от вчерашното свое „аз”.
Утрето навярно ще ни моделира
много по-дълбоко.
Да не предаваме ядрото само -
едничкото, с което…
(Къде пътуваш, мое звънко,
беззащитно тяло,
понесено от халата-душа?
Във тази бяла,
очевадно бяла светлина
живеем ден след ден,
а мракът е помилване. Сред него
телата се разтварят,
оставаме души
и светим фосфорно…)
Не бива повече да се съмняваме във себе си.
Убива ни мъглата на страха,
че можем да изчезнем комплексно,
планетарно
и безсмислено.
Тази лепкава мъгла обвила е планетата.
Откъснато от световете,
да дишаш даже е досадно.
А що зловония в мъглата,
що живуркания и похот към мига…
Ни отрицание,
нито надеждата -
само любовта е,
която ни разнася весело
във ветрове и прах,
по върхове и до безбрежност
и ни събира пак в страдание и песен.
По-нататък са проблясъци живот
сред смътен спомен за смъртта.
Извечният въпрос: какво е всъщност тя?
Миг на превръщане? Безпаметство?
Прозрение за световете,
които само сънем навестяваме?
Митарствата на зърното
до новото растение?
Или е… продължение на пътя.
И през него надзъртаме там,
в затъмнените извори
на изконния свръхчовешки копнеж,
на искрата божествена,
осенила безчет икаровци
и запалила после без жалост
крилата им.
(… Птиците, птиците, бедните птици,
щедрите, силните символи,
някъде в дългото време назад,
излетели из нас,
от сърцата ни - клъбцата -
още изтеглят конеца
и всяко подръпване сладко боли…)
Но да…
достигната е точката пресечна
и спрелият посред лъчите й -
един от нас -
наистина ще свети,
дори ако гори.
Отвъд свободата,
отвъд самотата,
мисълта е богоравна…
ПРИТЕЖАНИЯ:
моят живот,
който не ми принадлежи;
моите песни, търсещи другиго;
синовете ми, толкова свои
с териториите си извън обсега ми;
моята майка, която
се отдалечава неспасяемо във времето;
човекът до мене - тъй познат
и най-непознаваем
поради пристрастия;
условният ми дом -
мидена черупка;
стъпките ми,
сподиряни от вълна;
моят труд - семена, поверени на вятъра;
моята планета, висяща на нерв.
Едничкият ми достъп до притежанието:
да ги обичам.
ЮНСКИ НОЩИ
Щурци
и бяла житна нощ.
Разстлано и разстлано.
Тук всяка обич е легенда
и всяка мисъл - нежност.
Мъждукат в ширното светулки,
а житното наливане е пълно.
Не съмва, не съмва…
Земи,
земи просънни и ухаещи
се стапят без остатък
в щурци и бяла житна нощ.
А някога било е пак така.
Отдавна, отдавна…
СВИЛЕНГРАД
Към този топъл,
обетован град.
Отново и отново.
Къде летят ятата?
Край една река успокоена
и широка
в началото на есента,
в самата й омая,
къде летят?
Прииждат ветрове и влага.
Ще дойдат смътните мъгли
и ще удавят лятото.
Ниски къщи,
зашумени дворове.
Небето е огромно и прощално.
И птиците
с гнезда по ниските,
достъпни покриви
навярно искрено са тъжни
и искрено прощават на хлапаците.
Такова лято!
Най-дълго те ще го очакват.
И лятото ще бъде пак
на птиците
и на хлапаците.
Във този тъй съноподобен,
обетован град.
***
И ниски хълмове зад къщите
със приливи и отливи на залез.
Отеквам пълна,
тръпнеща и краткозвучна.
Сънувам ли?
Или празнувам дивия живот,
за който знам, че е единствен.
Земя, земя,
безкрайно живораждаща -
изпила е любовно биле.
И светят макове в житата.
И свети фосфорната пръст.
Онези приливи и отливи от залез,
прииждащи след нас,
ще бъдат все тъй хубави…
И тичам: пълна,
осенена,
любеща,
по тръпката на дивия живот.
Не е насън.
Не е насън.
Ниски хълмове над къщите.
МЪКА
Сега е много просто:
ще седна и ще пиша.
Вън вятърът
ще се стопи в юздите си.
Много просто е:
ще се опра на лакът,
ще мълча.
Вън някой камък ще се пръсне,
изгубил тежест за земята.
И бавни, тягостни копита,
прекрачващи го, ще дълбаят път,
като години бавен.
Полека ще си спомня
капризния език на птиците,
пролетните сълзи на лозницата.
Купчина дърва на двора ще ме питат
кой ги е стоварил тук
окастрени и грозни,
уродливи,
загубили пълзенето на сокове.
И още хиляди неща
за нещо ще тъгуват.
А в мен едно неумолимо утре
ще кърти свойто верую.
СТАРИННО ЗАБРАВЕНО ДЕВИЧЕСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Обичам те.
Во истина - обичам те!
Стоя на този нескончаем бряг
и гледам бързеите.
И истина съм пясъчна.
Ей ще нагазя
и ще се разпадна.
Отвъд в залезна земя.
Безпросветно и тъмно предание.
Влече ме към тебе.
Во истина съм пясъчна и тъжна.
Но цялата съм светеща от залез.
Цяла - в онова предание поселена.
Во истина съм осенена миг един.
Купчинката мокър пясък
ще се разнесе.
И само неочаквано
във паметта на маковете ще остане
пурпурно видение
с протегнати ръце.
Во истина - обичам те…
ИДВАМ
Пристъпвам сенките
и се размесвам с тях,
еднакво тайнствена и ничия.
Но как е тежък силуетът ми
сред техните.
Тежи от зряла, сънна плът,
готова да засвети и да екне,
да се разкъса от създаване
и да притихне млечна
пред викащото продължение.
Приземна влага
свлича по косите ми роса.
Огромна музика!
Празнува висшето несъвършенство.
Безкрайно вярно съществува всичко.
О, кратък земен пир
от сокове и обич!
И искам да празнувам,
да се разкъсвам,
да създавам!
Преди да дойдат леките слани
и някакво успокоение.
СТАРИННО ЗАБРАВЕНО ЖЕНСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
(МОЛИТВА)
Господи,
дай ми децата ми -
мои и на любимия.
Дай ми децата ми само
и всичко вземи.
И красотата ми вземи.
И лекото съзвучие на всички времена,
което шества в мене.
И младостта. Опиянението.
И слънчевата дарба ми вземи -
най-кръвния ми данък.
О, Господи!
Отказвам тъй много!
Но дай ми децата ми.
Тях всички закони ми дават.
Не ме оставяй тъй топла и жадна.
Полугласно се моля
в голямото сънно поле
преди изгрев.
Дано да е чуто.
Господи,
дай ми децата ми -
мои и на любимия.
И коленича пред едно разпятие,
което да е земна мъка.
ОЧАКВАНЕ
В тънка дреха от предчувствия
вървя из тишината
и чувам нежността на камъка.
Нозете ми са тежки и внимателни.
Протягам ръка за опора.
Не е добре, когато
вятърът е силен.
И тая тънка дреха от предчувствия!
Вървя внимателна и удивена,
цяла вслушване и нежност.
Някаква приспивна песен,
дошла от майка ми,
от детството
се вие в мене -
разлюляна сенчица.
Не се ли отмести полека реката?
Не се ли дръпнаха дърветата?
Нещо бавно, бавно иде.
Върху невидимите корени,
опасали земята,
и под прозрачно-галения свод
оставам тъй сама -
със чудната изпълненост,
с мекото настоятелно чукане,
дошло не от белия свят,
и чакам…
ЛЮЛКА
От земята до небото
люлка се люлее.
Вътре - младенец
и бог.
Слънцето го гали.
Вятърът му пее.
Люлка се зарее
на възбог.
Бащини две педи ръст,
безезичен и невежа -
негов е светът.
Всички времена са в него -
идни и били…
„Люли, люли, люш…
Сънчо иде от дъбрава.
Носи теменужки.
Здравец носи ти за здраве.
Люли, люли, люш…”
Спи неуко и спокойно
и в съня си се усмихва
на живота.
Сънем майката Вселена -
всеобемаща -
го поема.
И от звездната прашинка
одухотворена
прави малък бог.
„Люли, люли, люш…
Спи, Владетелю ми крехък.
Мама цяла вечност слуша
твоя сън открехнат.
Цяла вечност мама още
ще се мъчи да го види:
тайно, денем, нощем.
Ще й се привиди
нещо светло, странно уж.
Тъй и ще си иде.
Люли, люли, люш…
А над стръмния ти път
бъдница-звезда ще свети.
Както в тоя божи кът,
де под дюля цветна
в люлка си люлян.
Люли, люли…”
ПО-МАЛКАТА СЕСТРА
Стоя -
милоока и пакостна -
в голямата пауза
между рождение и смърт.
Дошла съм да ги свържа
във изкусен възел.
Да не личат началото и краят.
И ето съпричастна съм
във дневните и нощните дела.
Зная да варя
корени на изцелението
и корени на мъката за вас -
побратимите Прометееви.
Закрилям сънищата и телата ви с участие.
А сянката ми ви сподиря
и ви причаква със усойна севда
по пътища и хижи.
За вас се моля всеки път жертвоготовно
пред тъй всесилната сестра - Природата.
И си оставам истинния дух,
във който се завръщате
след всяко помрачение.
Макар самата да съм
смисълът на помрачението.
О, хубави целебни грехове със вас…
Защото силата е ваша,
но мои са магията и тайнството.
Търпението ми е дълго и разлято.
И ви дочаквам
с децата ви на коленете си..
Тогава съм мадоната.
И вие - по призвание неверници,
рожби на плътта -
за първи път сте пълни с божието.
А пратена съм да ги свържа
във изящен възел.
Обичайте ме,
колкото е отредено за мъжа.
У мене само любовта е.
