Димитър Кенанов

Есента! В нашата южна земя тя се предусеща в миговете и след миговете на невеществената Светлина, избликнала невидимо/видима от Иисус Христос в Неговото Преображение пред изумените и поради това паднали ничком Негови ученици. Преображение, звънтяща от Светлина дума в августов ден, от който съм тръгнал към есенния Юг в моето пение „Поезия”:

Преображение. Догаря
в смокини повеят горещ.
Предчувстват светли гроздобери
на прага мургави жени.

Ще разговаря с дъждовете
след туй задъханата пръст
и жерави на Юг ще носят
звезда в небесния си път.

И над затрупани сезони
донесъл трудните слова,
ти изгревите на сърцето
на бъдещето завещай.

И сега - чета Огнянените „Глътки есен”, в чиято светла мекота, „от другата страна на Времето”, тя се приютява като в майчини скути - съзерцателка-жерав от небесния Път:

От другата страна на времето
се връщат стадата,
разтъпкват жаравата залезна.
Овчарю, подкарал ги
заедно с целия хълм,
осветен магнетично!
Колко ли ще трае
циганското лято?
Припламват искри под нозете му
в здрача.
Съзвучни хлопки ромолят покой.
И морните поемат към земята,
скитниците - към вратата си.
В дворовете играе огън.
Жените стягат зимнина.
А вятърът е палав, палав…
Възнася говора на хлопките
нататък, все нататък.
И те разказват ли, разказват
за другата страна на времето.

Ето - всичко от лятото е прибрано на сушина. „Вятър ли изви,// или земята шушне на тревите - „първи капки тупат”, „търкалят се в праха като съчми”. Да, на Юг свършва лятото („Краят на лятото”):

Луната има ореол.
Харман му казват в моя край,
че предвещава дъжд.
Прибираме тютюневите рамки,
прането от тела,
старите обуща и ошава.
Вятър ли изви,
или земята шушне на тревите?
Капки.
Първи капки тупат.
Търкалят се в праха като сачми.
Кахърни облаци на север бързат.
Щурчето се прибра в стената.
И свърши лятото.

И никаква „горестна надежда”! „Недопустима”! „Лятото - красивата атракция// ефирно си отива”:

Каква недопустима
горестна надежда!
И посред бял ден.
Сред следобеда на ранния септември,
когато всичко се подготвя за смирение.
Отчаяно яркото слънце,
дъхът на зрелите смокини
и на невена -
всичко е предупреждение,
но сладостно.
Спасителни са рой мравуняци
и лястовичи броеници,
въздушната пътека на пчелите,
отрупаните с цвят японски рози -
всичко е наситено и плиска жад.
Каква недопустима
трескава надежда!
А лятото - красивата атракция -
ефирно си отива.

Отново и отново, сякаш от лятото - „тези изблици синьо небе”! „Кристалният есенен ден” - „всичко е смесено, смесено. „Преди да ни пречисти зимата// със примирение”:

Тези изблици синьо небе!
Този смях на кристалния есенен ден!
Не живяха ли белите облаци в нас,
преди да потеглят нататък?
Не са ли тополите цели в звънчета?
Чупливо е, крехко е.
Кънти и се смее
всяка вейка и всяко перце.
Донася повеят пукот на сплетени смъртно
рога на елени.
Всичко е смесено, смесено.
Красиво наситено,
коварно наситено,
жизнено, жилаво.
Преди да ни пречисти зимата
със примирение.

* * *
Есента „не е любов, но е нейната сянка,// вградена във нас като откуп”. Сянка на чезнещ звезден шлейф, ронещ се из Всемира и редящ думи на епиграфен рефрен. Отвръща се и утихва („стопи се най неочаквано”) „една избухнала вихрушка”-забрава/незабрава. Не, не е „приумица на вятъра”, а „спокойно,// най-спокойно съществуване”. Сезон на превращения („Нахлузих жълтата си маска// и се скитам - между листата лист”; „чехлите на есента// все шумолят по шумата”):

„Не е любов,
но е нейната сянка,
вградена във нас като откуп
за всичко,
което твърдим, че забравяме”.

Спокойно,
най-спокойно съществуване.
Даже птиците са още тука.
Нахлузих жълтата си маска
и се скитам - между листата лист.
То е тъй приятно.
Откъм гората духа вятър.

„Не е любов,
но е нейната сянка…”

Една избухнала вихрушка
се стопи най-неочаквано.
Врабци и чучулиги
прииждат към градчето.
Зимата не е далече.
А чехлите на есента
все шумолят по шумата:
„Не е любов,
но е нейната сянка…”
Приумици на вятъра.
Не слушайте!
Спокойно,
най-спокойно съществуване.

Есента е следсрещен прощален пристан на раздяла/нераздяла: „Не казвайте на милия, че си отивам”. „Обречена отрано”, любовта чучулига „горещо пее песента си,// преди да е застигне//немилостивият сезон”… И как „малее вятър в грейналите храсти”:

Есенно небе с прощални гълъби.
Не казвайте на милия, че си отивам.
Прошумолява вятър
във жълтеещите листи.
Сух и слънчев, пътят се усмихва.
Трябва да побързам - почва есен.
Трябва да прогоня летните си сънища.
Чак някъде под самата вечер
да поплача скрито.
А сега да бързам.
Сух и слънчев път. Да си попея.
По завоите встрани къпини
зреят и чучулигата край тях
допява песента си.
Не казвайте на милия.
Все по-далечно слънцето ни милва,
все по-разнежено.
Трябва да побързам. Трябва!
Малее вятър в грейналите храсти.
И мойта чучулига,
обречена отрано,
горещо пее песента си,
преди да я застигне
немилостивият сезон.

В Есента преди Есента, преди „немилостивия сезон” - още възхита от друга импресия съзерцание и вътрешен пейзаж, когато олицетвореното „лято - несретникът// и друмникът -// свирука с косовите свирки”. Затова „така е спокойно,//и така е отдавна ” - „в жълтия сън на тревата” по „листа, листа -// багреница царствена,// нехайно преостъпена от лятото на есента”, но говорът му е „все по-далече за слуха”:

Белоноги брези
са нагазили боси
в жълтия сън на тревата.
И така е спокойно,
и така е отдавна…
На мед и на тръпчива билка
дъхти гората есенна
неволно, повсеместно.
По още сухата земя -
листа, листа -
багреница царствена,
нехайно преотстъпена от лятото
на есента.
А лятото - несретникът
и друмникът -
свирука с косовите свирки
все по-далече за слуха
по свойте летни
неизбродни пътища.
И ни оставя да скърбим
разсеяно и безпричинно.

[В нашия юг помня от детството как изведнъж изникнаха открояващи се сред пейзажа белостволи брези, нехарактерни за Ивайловградския край. Някой сигурно е решил да започне засаждането им. В детството ми също започнаха да се ширят иглолистни/борови гори - също нехарактерни за моя роден край].

О, Есен! Въздухът - разтворен и невидим от прозрачност. Необят. Далнина и далнина, вис небесна и Вишна висина! „Пиянство на живеца, преди зимата”. И„такава пълнота,// тъй близо до завършеност”, когато „най-внезапно идва Вятърът”. „За мъничко не се съмнявайте и ето”:

Такова есенно благополучие!
Пиянство на живеца, преди зимата.
Не се съмнявайте във нищо.
За мъничко не се съмнявайте и ето:
дърветата празнуват слънчевите цветове;
земята е протегната и ласкава;
тъмнеят пресните къртичини;
гроздето е кехлибарено,
а мравите пътеки водят до зърно.
Не се съмнявайте за мъничко.
Такава пълнота!
Тъй близо до завършеност!
И най-внезапно идва вятърът.

И връхлита „вятър тръпен, внезапен// страх за листата окапали”. „И плисва в самотното//влажно крило на прозореца:// Зов на кон,// някъде сам,// ехтеше протяжно” ; „Ято приказки” да молят, „защото е последен път в старата есен” („Сън”):

Вятър тръпен, внезапен
като страх за листата окапали
връхлетя.
Беше писък и пърхаща птица,
зов на кон, някъде сам.
Ято приказки, приказки
мимолетни нахлуха и молят:
посетете добрата разруха
на старата есен.
Наметнете се с бели криле и препускайте.
Защото е последен път в старата есен
с дъх на медени пити
и зрелост прибрана.
Може би няма,
може би няма никъде насита.
Тази влага е толкова тежка и истинска.
Тази зрелост е толкова ранна.
Край потоците - строги тополи
с оголен до дънера ствол.
Този клокот на есенна жълта вода
е тъй непостоянен…
Вятърът,
който сънуваше голо поле,
изведнъж се събуди
и плисна в самотното
влажно крило на прозореца.
Зов на кон,
някъде сам,
ехтеше протяжно.

Южнотракийски гледки импресии, „между континента и морето” - „този смесен климат” „с дълги и прекрасни есени”. Дворове с „нар// и със смокини,// с ябълки и рози”. Не искри, а думи-искри изтръгват старци с ковано желязце чекмак - и удрят кремъче - кладенче на огън и огниво-прахан; нарязан тютенец, завит в хартийка, омокрена с устни. А горе - с „тънка върволица птици// накрая на небето” „едно хвърчило ги изпраща,// забравено от лятото”:

Пак този смесен климат
между континента и морето.
Дворовете със нар
и със смокини,
с ябълки и рози.
От покривите
чак до края е небе.
И тънка върволица птици
накрая на небето.
Eдно хвърчило ги изпраща,
забравено от лятото”.
По припеците жадно се тълпят
цветя, зеленина и дребен свят.
Сребристи паяжинки
с въздуха звънят.
Ще дойдат сиви дъждове
и есента,
и цветовете й,
измити и замислени.

Все този смесен климат
с дълги и прекрасни есени.

Повестта на Есента не спира да се дипли в „средата на октомври”, когато тя с „тежки гроздове” като жена с кошница - минава. Сподиря я „погледът на оня сиромах” - и я „разтърсва леко” („И ме прави// като лозница да се кърша”). Пралюбов-Прародина човешка („И погледът на оня сиромах// ме пие като виното// и заискрява като виното”):

Средата на октомври,
когато птиците са ни напуснали,
но още не тъгуваме,
защото се завръщаме със тежки гроздове.
Не е ли погледът на оня сиромах,
който ме разтърсва леко
и ме прави
като лозница да се кърша
под тежестта на кошницата
върху рамото ми?
А жълтите стъгди
са ласкави и тлеещи.
Смолят нагънати бразди.
Земята екне и се багри,
сякаш лято е напреде ни.
И погледът на оня сиромах
ме пие като виното
и заискрява като виното.
Но дотогава съм далече
и съм отнесла кошницата си.

[В тръпната от зимни предчувствия южна есен детството ни вкусва сладостта от петмеза със захаросани резени. И още -„дъх на мармелад", „безветрие по по хълмите на юг", а „в бъчвите бушува дързък звук"; есента „шепти за сватби и за пелени" в „Провинциална есен"(1973) на Янко Димов: „Октомври късната си топлина разприда.// И нишките на слънцето блестят// в уханната прозрачност на памида,// във дюлите, овални като гръд,// в крилете и гнездата глъхнещи. Поляга// безветрие по хълмите на юг.// В душите зрее извисеност блага,// а в бъчвите бушува дързък звук.// Това е есента провинциална.// Дори във този свръхмодерен свят,// открил космическия кораб и напалма,// тя още хвърля дъх на мармелад// в просторите. Наивно руменее още// със лепкави от гроздето страни.// Край дворските огньове в тръпни нощи// шепти за сватби и за пелени.// И чрез земята щедра съществува.// Чрез простата първичност на плода// през корени и небеса пътува// и разгадава своята звезда.// Октомври - мирен труд и сладка леност.// Провинциална есен. Яснота.// Една разумна уравновесеност, // така необходима на света". В друг вариант: се усмихва вм.: руменее].

Така „пред вратата на зимата” „реше последно златисти коси” Есента „и от тях пред вратата на Зимата -// ронят се лист подир лист”. Тих листопад - тих анапест, тихи римов напев, умалителни/умилени краесловни звуци: „тревица”, „росица-сълзица” („Есенен сонет”):

Невъзможни, неспирни, чаровни
стелят се лист подир лист.
И тъгата на есенна вис
се оглежда във плитките локви.

Зеленее обречена свежа тревица.
В закъснели глухарчета свети.
Роса на брилянтни пайети -
росица-сълзица.

Нараненият ствол на елата смоли -
същи плач на кошута.
Есента, в самоходки обута,

реше последно златисти коси.
И от тях пред вратата на зимата
ронят се лист подир лист.

И там, някъде там, в предспомена и на живо - по пространния златеещ килим от листа - „босите момчета,// тръгнали за орехи” („Есени”):

Срещам босите момчета,
тръгнали за орехи
със дълги пръти.
Весел низ от лудории
шепне пътят по завоите.
Сподирям олинялата далечина
и зная, че е есен.
Оголени разтегнати поля,
жълтец в листата,
постарому белязан брод
над кипналия водопад.
Тук всичко е на босите момчета.
Пътеки, сбити от нозете им,
ранената кора на бряста
и вечните гърмящи спорове -
всичко е на тях -
на милите колумбовци,
забързани към свои светове,
в които ние не участваме…
Сподирям олинялата далечина.
Невидими и нейдешни,
към нея бързат семена.

А „ние сме есенни,// странно сами// минувачи”, вървим - „всеки потънал в своята приказка”. „Тъй хубави, завършени// и недостигнали предназначението” О, Огнянени думи/мисли златоозарени! „Потънали в своите приказки,// ние сме есенни,// странно сами// минувачи” („Песимистично”):

Вечерта и дърветата
тихичко пеят.
Кой нарисува в прозорците
топлия есенен цвят?
Разточително сипнати,
във краката ни шушнат листа.
Есента е разкошна и крехка.
Ние вървим - минувачите -
всеки потънал във своята приказка.
Тъй хубави, завършени
И недостигнали предназначението…
Творецът сякаш се извръща
със прискърбие
от неуспялото творение.
Топлият есенен цвят от прозорците
бавно избива в листата, в косите.
Пълни очите със влага.
Вечерта и дърветата пеят.
Тъй хубави, завършени…
Ние не питаме никого нищо,
потънали в своите приказки.
Ние сме есенни,
странно сами
минувачи.

И дъждът е минувач - този „символ крехък”. „И толкова листа,// толкова сълзи-вода”. „А лястовиците са някъде на път”. „Ни светлина, ни здрач” - „дъждът вали невинен”:

Символ крехък -
дъжд вали.
И толкова листа, толкова
сълзи-вода.
За лятото скърбят.
Не за моето.
Не за това.
За лятото така. Така.
Почти без скръб.
За хиляди лета.
Защото вън вали
и розите благоухаят
под застоялото небе.
Тревата се е съживила -
залинее.
А лястовиците са някъде на път.
Поеха вчера.
Ни светлина, ни здрач. Сивее.

Неспирен, равномерен, повсеместен
(като във приказка за времето и за света),
на хиляди угаснали щурци с гласа
дъждът вали невинен.

И вали, вали „такава чистота -//до нереалност.// Ноември?” или „напомняне за пролет// в разтворения въздух”… В „месеца на тежките мъгли” „приятелите оредяват.// А любовта стои - голяма въпросителна”. „Отива си от нас// голямата поезия,// преди да е дошла”:

Такава чистота -
до нереалност.
Ноември?
Месеца на тежките мъгли,
на бавните тролеи и чадърите?
Такава чистота
с напомняне за пролет
в разтворения въздух.
И виолетовите планини,
и полуголите дървета с есенни
прецизни цветове.
Отива си от нас
голямата поезия,
преди да е дошла.

Вечерите идат бавни
с хладното тържествено горене
на ноемврийската вечерница.
Приятелите оредяват.
А любовта стои -
голяма въпросителна.
Имаше ли я
и ще я има ли -
неуловима и прекрасна
като парите над езерото сутрин -
отива си от нас голямата поезия.
И ни оставя да тъгуваме
с непоправимия ни спомен
за видение.

Тук завършват драгоценните кехлибарени „Глътки есен”.

Огняненият заключителен спомен-видение с „ноемврийска вечерница” е от балконите на Пловдив. Ето защо прибавям „през мрака и студа” мой спомен-видение и наричане за нашия приравнинно-припланинен Юг:

ДАЛЕЧЕ

Високо, ясно прозвъняха
закривани от сняг ята и
неудържимо, властно се топяха
през мрака и студа - нататък…

Тогава със внезапни земетръси
светулкат в нас селца, където
да се завърнем днес е вече късно.
А само тоя писък ненадеен

помага ни да бъдем живи,
защото утре птици неотклонно
на хълма, нивите, тревите,
на въздуха - за нас ще се помолят.