ДУМИ ЗА ИВАНКО МАРИНОВ
Животът ни е кратък като спаринг на боксьор. Като задъхана за надпревара и изкачване към смъртта писта, арена, сцена…
При посещението си в България един руски поет, видял разлепените ни навсякъде некролози заключи, че българите имат тяга към смъртта. А и защо само ние?
Подсъзнателно всеки бърза към живота наново, дори и без да вярва много в прераждането. Важното е да се хване за някаква утеха, колкото и мъничка да е тя.
Защото всеки е жестоко сам, както казва Иванко Маринов в свое стихотворение.
Вероятно всеки поет, всеки творец, търси утехата-убежище от болката, тъгата на преходното си битие в своите творби.
Навярно, това се отнася в голяма степен и за Иванко, щом казва, че Содом е неизбежен. Щом всичко се стопява, в това число и белият стих, и белият дух.
Щом като дори и вятърът на промяната е уморен, и нашата мечта за нея, както и за любовта, приличат повече на болест, макар и прекрасна.
Иванко си признава, че често търси отговорите на вълнуващите го въпроси в римата, навярно тя е по-мъдра от премислените неща. Пък и какво като толкова ги е премислял, след като не знае правилните отговори.
И какво като предпочита да замълчи, вместо да дава фалшиви надежди?
Щом и тъжните метафори остават като падащи есенни листа да се стелят болезнено и безполезно? Щом и любовта - шарен карнавал с маски, е като болестта на куклите? И много от думите вече нямат глас, особено несторените. И всичките ни песни за глухите остават, май…
А в света на прищракващите с грак проклет челюсти, доброто е фалирал факт. И щом като на света ни обрулен, тъжно музеен паноптикум, дори му е много да остави за себе си кратък, лапидарен спомен на камък изписан.
Най-малко пък за обречената, безбрежната и безнадеждната му суета. И щом като единственото категорично нещо в него е това, че на другата му везна почива меча…
Но дали и това, като всичко друго, може да е въпрос на избор, на отношение, на вяра в нещо друго - това зависи изцяло от нас…
Така както го вижда Иванко в стихотворението си „Април” от книгата му „Хиподрум”.
А именно, че заедно с ранозрейките, небето по-синьо ще расте и семената пак ще кълнат за щастие, макар и бедно…