По повод Стоян Райчевски „Крайовската спогодба между прагматизма и емоциите”, С., 2020

Панко Анчев

Крайовската спогодба от 7 септември 1940 година, с която на България се връща отнетата по силата на Ньойския мирен договор Южна Добруджа, е един от малкото значими постижения на българската дипломация и властта на учредената през 1878 г. българска държава.

Тази спогодба бе резултат от съобразяване с възникналите нови международни условия, позволяващи преди още Втората световна война да започне и се извърши някаква по мирен път ревизия на несправедливия Ньойски договор.

Радикалните промени трябваше да настъпят след края на войната, подготвена и започната именно с тази цел.

България успешно се вписа в новата геополитическа конюнктура, вярно усети възможностите, които предвоенните приготовления и пренареждания на държавите във военни съюзи създаде.

В крайна сметка не тя самата си връща отнетата преди територия, но дипломацията й успява да убеди тези велики сили, от които това зависи, да не й пречат и да се намесят твърдо и безапелационно в нейна полза при разрешаването на спора ни с Румъния.

Това трябва да се подчертава винаги и навярно да се дава като пример на младите дипломати.

Връщането на Южна Добруджа донесе огромна радост на целия български народ, защото доказва несправедливостта на Ньойския договор и е компенсация за страданията, които България изтърпя след края на Първата световна война.

Но комай това е всичко, което ни кара да помним този акт и да го празнуваме като напълно заслужен и изстрадан от българския народ.

Стоян Райчевски подробно пише за дипломатическите преговори, уговорки, настоявания, старания.

Зад големия исторически факт се крият други факти, за които говорим малко, сякаш се срамуваме да не засегнем някого, да не го обидим и да не излезе, че сме националисти, шовинисти и не-европейци.

Пък и да не обидим великите си покровители, които въпреки угодничеството на българските управници държат не на нас, а на тези, които са срещу нас.

През 1940 г. всичко изглежда радостно и твърде успешно за България. Румъния охотно се съгласява да това нейно намерение, а българският народ е преизпълнен с щастие и надежди за бъдещото си обединение.

Румъния обаче поставя едно-единствено условие: българите от Северна Добруджа и румънците от Южна да се изселят в срок от три месеца.

Но в българската част румънското население наброява не повече от 6 000 души, дошли преди 30 години с установяването на румънската власт, а в румънската част са над 200 000 българи изконно живеещи там вече поколения наред.

Те не са пришълци, не са колонисти, не са свързани с никаква власт, а са просто хора, чиито родови корени там са дълбоки.

По силата на спогодбата ще се извърши истинско етническо прочистване, ще се разруши една вековна традиция, ще се отнемат имоти, създавани дълги и дълги години, ще се прогонят хора от родните им места.

Българските власт оправдават тази клауза в спогодбата с невъзможността да се откаже на румънската страна. Какво обаче означава да се приеме подобно условие, понеже е невъзможно да се откаже?

Щом е невъзможно  да се предотвратят хиляди драми и трагедии на сънародниците ни, как ще бъдат щастливи другите българи, ликуващи че е постигнато премахването на една несправедливост от Ньойския договор?

На българския народ отново е отказано правото на самоопределение и зачитане на неговите права и свободи. Той си възвръща една територия, ала обрича на изгнание двеста хиляди човека на скитничество и страдания.

Отново се прилага правилото „да изберем по-малкото зло” и чрез прилагането му оправдаваме безсилните действия на властите.

Българските власти често вършат подобни безсилни и дори безнравствени действия, защото или се ръководят от безпринципни съображения, или са поставяни в безизходица им е налагано да правят онова, което им заповядват отвън.

Аз тук не съдя личностите, които са подложени на натиска да направят съдбовен и невъзможен избор. Защото и днес сме поставени в такива обстоятелства.

За тях се говори, ала някак между другото, като „условие, без което не може” във външната ни политика.

Това „условие, без което не може” прикрива скверна политическа демагогия, използвана за самоизтъкване и прикриване на угодничества и липса на умения за дипломатически маневри и съхраняване на националното достойнство.

Минималните постижения се възхваляват като национален героизъм, а когато все пак се отвори разговор за компромисите, се привежда като оправдание проклетото „условие”. Тоест имаме право да се хвалим, но вие нямате право да ни корите, тъй като сме направили всичко, което е било възможно.

На това обръщат внимание историкът проф. Петър Мутафчиев, група „добруджанци-интелектуалци”, адвокатът и публицист Данаил Бекяров от Добрич, Иван Теодоров от с Каранасуф, Бабадакско, представител на българите от Северна Добруджа. Тези документи са публикувани от Стоян Райчевски в книгата.

В Народното събрание Спогодбата се коментира  твърде остро и аргументирано. На всички обвинения управниците отговарят едно и също: друго не можеше да се направи. И толкоз!

Авторът на книгата подробно описва как румънските власти „опразват” Южна Добруджа, за да я оставят разграбена и омаломощена на българското правителство.

Документите, които Райчевски привежда, са направо потресаващи.

Нашите братя православни християни дори ограбват и разрушават български православни храмове. Да не говорим са безбройните други зверства и престъпления от румънци над българи.

Специална българска комисия обхожда добруджанското черноморско и дунавско крайрежие и установява колосални липси и повреди в пристанищата, фара на Калиакра, казармените и други помещения.

Само от пристанищата на Балчик и Каварна и фара на Калиакра румънците са задигнали съоръжения и инвентар общо за повече от 15 милиона лева.

Изнесени са документи, книги, църковна утвар, икони, училищен инвентар, картини и артефакти, за да се заличи всичко българско.

Не е за вярване, че са извършени подобни посегателства от официалната румънска власт и нейните представители в Южна Добруджа. И все с цел да бъдат затруднени българските власти, когато дойдат и се установят в Южна Добруджа.

За тези неща не се говори, а се пише единствено в специализираната литература.

Но те трябва да се знаят и да се помнят, защото са част от нашите страдания и трудности. Ето я цената на свободата и независимостта ни.

Още по-ужасяващи са фактите от преселването на българите от Северна Добруджа.

Документите са събрали много, но всичко не може да запишеш в тях. Да се учуди човек на изобретателността на румънските власти, на отделните чиновници и управници, на обикновените румънци най-сетне за всичките им издевателства, приложени върху българите, за да се възползват от положението им и им вземат всичко.

Недоумявам как е възможна чак такава жестокост и насилие над хора, които не са в състояние да се съпротивляват, а и нямат намерение да се съпротивляват. Възможно е!

Те не бива да се забравят - не за да бъде отмъстено, а за да се знае какво ни е струвало връщането на Южна Добруджа и какви хора са управлявали някога и управляват днес многострадалната ни родина.

Стоян Райчевски е написал с помощта на големия брой документи, свидетелства, спомени, писма, снимки, вестникарски хроники забележителна книга.

В нея той пресъздава една величава българска драма. За тази драма трябва да се пише, да се съобщават факти, да се събират нови материали. Защото е поучителна.

Заслугата на автора е голяма. Трябва да му се признае огромната работоспособност, умението да борави с документи, да ги чете вярно и да ги тълкува справедливо.

Книгата му наистина е забележителна!