Валя Василева

Много обичам книжарниците. Мога да прекарвам с часове в тях, разлиствайки книгите, поглъщайки максимално от това, което успявах да видя на пръв поглед.

Понякога се чувствам гузна, какво ли си мислят за мене, че сигурно чета на аванта. Да, така е, ако мога ще си купя всичко, което ми хареса, но не мога.

Някога, когато книгите бяха евтини, хубавите ги нямаше, чакахме на опашки с връзки. Сега има всичко, но са скъпи и трябва да се избира - дали-или. Рафтовете толкова са се огънали от книги за Любовта, Щастието, Холивудски диети, психологични бестселъри, паранормални и окултни шедьоври, че просто ми идва да се разплача, че не мога да си купя например един най-прост Наръчник за щастие.

Ами ако наистина там се крие ключът и истината е в него, ами това е, пак ще си остана нещастна.

Изведнъж се сещам за баба и дядо. Моите баба и дядо бяха градски хора, така да се каже. Другите деца ходиха през лятото на село, а аз в Бургас, на море, не заради морето, а защото баба и дядо живееха там.

Сега, като се върна назад в спомените си, изпитвам приятно и мило чувство, че съм имала щастливо детство.

Нямаше кой да ме води на плажа, защото баба беше сърдечно болна, а дядо беше поливач - поливаше с маркуч цветята в Морската градина и градинката пред Централната гара.

Не, изобщо не ми беше скучно. Имах пълната свобода да се разхождам по Главната, стигах до Морската градина и обратно пак вкъщи.

Бяха спокойни години. Сутрин баба правеше най-хубавата попара на света - сух хляб, сирене, вряла вода и всичкото това залято с пръжка от олио и червен пипер. Казвах й - бабината попара.

После четях две книжки, нямаше други, спомням си, че прочетох „Честна дума” на Цветан Ангелов най-малко десет пъти за едно лято.

Имаше и още една - за Митко Палаузов, но „Честна дума” ми беше някак по-интересна. Понякога дядо купуваше от халите на Главната свински ребра, от тия, дето нямат нищо по тях.

Но баба ги поставяше в тавичка, поливаше ги с водичка, олио, червен пипер и сол, запичаше ги, а после топяхме залците от топъл хляб във вълшебния сос, а кокалите ги смучехме за разнообразие. Изобщо разкош, като в приказката за Хитър Петър и оня с хляба на парата.

Понякога баба и дядо играеха на карти - сантасе. Когато на някой от тях му омръзнеше, просто излъгваше другия, че има 40 или 20, за да развали играта, почваха да се карат, но техните кавги бяха бели, майтапчийски и на мене ми беше интересно и забавно да ги слушам. После аз продължавах да играя с баба, дали й се е играело не знам, но за мой хатър играеше.

Най-интересно беше да гледаме чужденците. Нашата къща е на Главната и от балкона ги гледахме с часове как правеха тегели напред-назад, едни такива бели, червени като скариди, руси с дълги коси, не можеш да разбереш кой е мъжът и кой - жената и децата им още по-бели от тях, като албиноси.

Баба казваше, че всички били грозни, нямало един хубав чужденец, били бозави, безцветни. Питах я защо идват тук, а тя ми отговаряше, че нямали слънце в техните страни, а аз се чудех как така нямат слънце и се чувствах горда, че само ние имаме.

Спомени, спомени…

Баба и дядо не са чели никога Наръчник за щастие, но бяха щастливи по своему, не се караха, не се обиждаха, една лоша дума не чух от тях.

Аз на морето и на плажа не можех да ходя редовно, освен ако някой от големите братовчеди или братовчедки не се смилеше да дойде да ме вземе и да ме заведе.

Но те, баш истинските бургазлии, не ходят на плаж. Да, на морето не ходех, но то си беше вкъщи, у нас, при баба и дядо и аз бях щастлива.

Когато наесен почвахме училище, аз гордо казвах, че съм била цяло лято на море и всички ми завиждаха…

Бях щастлива и без Наръчник за щастие.