ТРАКИЙСКИ ЛЕБЕДИ
Златистият рог на луната бавно се скри зад тъмния облак и всичко потъна в мрак. Тъмната фигура на едрия човек леко се плъзна надолу от горския хребет и повървя така още малко в нощта. Когато стъпи на равно усети, че под нозете му вече не е меката, покрита с опадала шума горска пътека, а чакълестата настилка на пътя. Стотина крачки по-нагоре на същия път щеше да излезе още една такава фигура. Така заедно, на разстояние един от друг, двамата мъже щяха да вървят дълго, чак до града.
Единият бе известният на цяла Хасковска околия разбойник Митю Ганев, а следващият го в мрака на нощта, негов ортак. Рано бяха тръгнали, градът беше далече и пред тях имаше още много път. Там щяха да се правят на непознати и преобразени като обикновени селяни да обикалят в ранната утрин из пазара. Нищо нямаше да купуват. Само щяха да проследят един човек, който много им трябваше и да се разправят с него по свой си начин, както си знаеха и както само те можеха. С това смятаха да поправят стари грехове. Митю не забравяше такива неща.
Нощта бе преполовила и той все така тихо, като шепот премина по пътя и неусетно ускори крачка. Запристъпя по-леко по чакълената настилка в тъмното и си каза, че това сигурно е, защото върви по надолнище. „Скоро ще стигна Турска чешма - помисли си той.” Тя бе вляво от пътя и водата й не беше много пивка. Селяните пояха с нея добитъка си. Наоколо нямаше друга чешма и хората понякога също пиеха от нейната вода.
Митю се спря. Слуха му ясно стигнаха нечии стъпки. Различи ги много ясно. Някой непознат вървеше пред него. Зад него, той знаеше това със сигурност, като охрана бе ортакът му. Трябваше да внимава само за това, което е пред него. „Какво толкова съм се разбързал! - упрекна се той. - Така, в тъмното, мога неусетно и на полицай да налетя или кой знае още на кого.” Предпазливостта и предвидливостта бяха от предпочитаните му и заслужаващи уважение качества.
Другият, пред него, сигурно също го усети и стъпките на Митю и шумът от непознатия не се чуха повече. Изгубиха се внезапно и съвсем замлъкнаха. Наоколо бе все така тихо и тъмно като в рог. „Кривнал е към чешмата - сети се Митю и затова, че нанадолнището свърши се увери, че е прав - чешмата беше на равното. Не беше жаден, но решително се отправи на там, където със сигурност знаеше, че е чешмата с големия чучур, от който винаги тече много вода. Не се плашеше от нищо. Щеше му се веднага да разбере кой върви пред него, с кого му предстои да си има работа. От предпазливост трябваше да узнае кой е този, с когото, от нямай къде, сигурно щеше, докато се развидели, да повърви в тъмното. Пред него всичко чернееше непрогледно и мрачно, но той решително и смело крачна. Не беше в нрава му да се страхува. Усети под краката си големите калдъръмени камъни, които щяха да го отведат до чешмата и тръгна по тях. Когато чу ромоленето от чучура високо се изкашля. Другият, за да покаже, че го е чул също покашля. Така правеха селяните, когато им се налагаше да се срещнат в тъмното. До чешмата стоеше човек, Митю поздрави.
- Добра слука - каза той.
- Добра да е - отвърна непознатият.
- Дълго ли вървиш?
- Ида оттатък бърдото - махна в тъмното с ръка онзи.
- Рано си тръгнал.
- На пазар отивам.
Пиха вода и тръгнаха пак по пътя.
- А ти откъде си? - попита непознатият.
- Отдалече съм - отвърна неопределено Митю. - Отивам по работа към долните села.
- Аз бързам да стигна до града и сваря рано пазара - каза непознатият и не попита повече нищо.
През облаците ненадейно се прокрадна сребърният сърп на луната и на оскъдната му светлина Митю мярна пред себе си дребен селянин.
- Доста път ни чака още - дружелюбно напомни на непознатият Митю.
- Дългият път е хубав понякога с това, че по него срещаш доста хора - отвърна непознатият.
- И много чешми - добави Митю.
По всичко личеше, че непознатият селянин е мирен човек. Такива като него не бяха заплаха за Митю.
- По-леко ще ни е, когато сме двама - отбеляза той. - Ще повървим докато можем заедно, докато пътят ни е общ и после кой на когото каквото Бог е начертал.
- Не си за града, така ли? - попита непознатият.
Митю замълча. Не обичаше да се разкрива до край. Къде ще ходи, какво ще прави? Това си е все негова работа. Винаги беше по-добре околните по-малко да знаят, както за това къде ще ходи, така и какво ще прави.
Вървяха и като мирни хора си говореха за разни неща.
- Не носиш стока да продаваш - попита Митю. - Ще купуваш ли нещо от града?
- Ако е рекъл Господ може и да купя - отвърна неопределено селянинът и замълча.
Непознатият не бе от приказливите. Говореше бавно, като едва, едва редеше думите си. Двамата вървяха към града и тихите им стъпки бързо се стопяваха в нощта. Непознатият припомни, че на село трябва да имаш земя. Колкото повече, толкова по-добре. И той като всички искал да има, ама е беден. За много земя трябвали и много пари. За да купува малки нивички пестял всяка стотинка. Продавал на търговци всичко каквото може и каквото има. Останалото после, вече не стигало и за него. Често се случвало, до нова реколта, той и семейството му и да погладуват. Десетки пъти преобръщал в ръката си всеки лев преди да го похарчи.
Разприказва се спътникът му. Митю Разбойника обичаше да слуша, но това, което разправяше сега непознатият беше за него далечно и напълно чуждо. Родил се бе селянин, вкусил бе трудния живот, но отдавна бе загърбил всичко, заедно с многото селски грижи по животни и ниви. Мислите на разбойника Митю тази нощ бяха другаде - на пазара. Ще отиде ли Кабака с воловете си да ги продава, ще се реши ли да се раздели с любимите си. много хубави и добре гледани животни или пак ще отложи тази важна работа за незнаен ден. Митю отдавна се интересуваше от това. Дълго дебнеше той Кабака.
- Който не знае как се спастрят пари от селски труд нищо не знае - говореше непознатият.
Пред тях небето избеля и изсветля. Денят бавно се прокрадваше и скоро щеше да настъпи. Селянинът говореше за трудния си живот, за несгодите, които го следват навсякъде, и от които все не може да се отърве. Всичко това бе познато на Митю.
- Накупих си вече ниви, не са големи - споделяше селянинът, - а да ги обработвам както трябва и както Господ Бог повелява, се разбра, че не мога. Нямам с какво. До сега с две кравички и магаре смогвах някак си, но сега, като се сдобих напролет с още една нивичка вече не може. Огледах се и видях - няма да я бъде моята. Дребни ми са животните за тази, макар и не много земя, която вече имах. Измъчих и себе си и добитъка до мене.
И отново започнал да събира пари селянинът. Този път за животни.
Слънцето се показа на хоризонта огнено червено и след двете фигури на пътя зад тях се проточиха дълги сенки. Крачеха спорно към града, вървяха след тях и сенките им и малко по малко се скъсяваха. Колкото повече идеше денят, толкова и сенките щяха да стават по-малки. Селянинът се обърна към нивите и протегна напред ръце. Там някой скоро бе орал, плодоносно и спорно.
- Каква бразда могат да правят с ралото две крави? - тъжно сподели той. - И колко дълбоки ще са?
Сянката на селянина върху пътя, колкото и дълга да беше свършваше и заприличваше на недовършена бразда в нива. Нещо пришава в гърдите на Митю, нещо се размърда в душата му. На младини бе работил като ратай. Силните му ръце много пъти бяха стискали ралото. Знаеше той, че браздата в нивата трябва да е не само права, но и дълбока. А това можеха да правят само силни животни.
- Затова съм тръгнал за града. Бързам за пазара - сподели селянина. - Не че ще купя кой знае какъв добитък, но поне ще са волове, а не слаби крави. С волове бразди по се правят, и те по-дълбоко орат. С тях работата се насмогва.
- Имаш ли достатъчно пари за чифт волове? - попита го Митю Разбойника.
Селянинът му каза какво е успял да събере. Не беше много. С тези пари не можеше да купи хубави животни. Жалко. Пак щеше да се мъчи по нивите си селянинът, пак нямаше да му достига жито до нова реколта. Но, ако бедният човек успееше да купи волове, поне оставаше с надежда затрудненията му да намалеят.
Митю спря внезапно насред пътя. Нещо много красиво опари съзнанието му. В душата му се надигна непреодолимо желание да помогне на нещастника. Още не знаеше как, но го беше вече решил.
- На пазара - поде той - един човек днес ще продава най-хубавите си волове.
Той все още не беше сигурен, че Кабака ще излезе през този ден на пазара, но му се искаше да е така. Селянинът го погледна начумерено.
- За хубави волове - каза той - трябват и хубави пари. А аз ги нямам.
Митю се пипна по пояса. В себе си носеше достатъчно пари за чифт волове.
- Ще ти дам - твърдо каза той.
Селянинът го погледна с недоверие.
- Не искам - отвърна дребният човек.
- Отказваш! Така ли?
- Да - въздъхна тежко селянинът. - Дадени пари трябва да се връщат, а и от непознати аз пари не вземам.
Митю се упрекна, че не попита за името на човека, с когото върви вече толкова време и сам още не бе казал своето.
- Казвам се Митю. А ти?
- Викат ми Тънката - каза селянинът.
Митю бръкна в пояса си и извади от там тесте едри банкноти. Отброи една част и му я подаде.
- Не ща - отказа Тънката.
- Защо? Сега вече се знаем.
- Ще дадеш, това добре, но трябва да ти ги връщам, ще искаш лихви, а скоро няма да мога. Вече съм продал, де що мога по вкъщи и борч дори направих.
Нещо много измамно и достатъчно коварно се загнезди в душата на Митю Разбойника.
- Няма да ги връщаш - бързо каза той. - Вземи парите. Няма да ти ги искам обратно.
Селянинът го погледна изненадано.
- Как така!?
- Ей така. Ако спазиш една моя уговорка няма да ми връщаш никакви пари.
- Каква уговорка?
- С тези пари ще купиш само тези волове, които аз ти кажа - на Кабака. Ще питаш за него. В града го знаят. Кабака често продава стока на пазаря. Ако сега е изкарал воловете си, ще вземеш неговите и никакви други. Направиш ли го, няма да ти искам да връщаш нищо.
Тънката бе застинал в нерешителност.
- Закълни се в Бога - каза той. - Закълни се, че няма да се отметнеш.
Клетвата в Бог бе тежка. Не всеки си позволяваше да я престъпи, а който го правеше го достигаше Божието наказание. Всички вярваха и никой не се съмняваше в Божието възмездие.
Митю се закълна. Планът му бе вече узрял и не изпитваше никакво угризение на съвестта от това, което бе намислил. Капка колебание нямаше в това, което се канеше да прави.
- Сега ще вземеш ли парите?
- Не.
- Защо?
- Не знам с тези пари каква стока ще купя. Не съм уверен колко работа ще вършат тези волове, които ме караш да купя - все така се колебливо отвърна той.
- Хубави са, сам ще ги видиш.
- Като са хубави, защо ги продава?
- Защото има и други, а е алчен и му трябват пари.
- Не знам - отвърна селянинът и несигурността не го напускаше, а колебанието му го обземаше все повече.
- Воловете на Кабака - убедено говореше Митю - са наистина добри. По-хубави от тях едва ли има някъде по цялото тракийско поле.
Селянинът стоеше все още замислен. Митю не проумяваше, защо така дълго се колебае сега дребният човек.
- Сами теглят браздата, - увещаваше го той - а обърнеш ли се назад да я погледнеш е права като конец. Наистина не знаеш какво ще купиш.
Беден беше речникът на Митю Разбойника. Не можа да намери убедителни думи за толкова хубавите животни на Кабака.
- Какво ще купя?
- Нещо невиждано.
- Какво е то?
- Това няма да са волове, като волове.
- А какво?
- „Лебеди” ще купиш. Ето какво. Тракийски „лебеди”!
Тънката никога в живота си не беше виждал лебеди, но щом Митю ги спомена, ясно си ги представи - хвърчат високо и порят небето с мощните си криле. Съседът му беше ходил до Русе и там бе видял тези големи и благородни птици. Те били силни, но не можели да летят. Размахвали крила и тичали по водата, а след тях оставала дълга и ясна като бразда следа. Така разцепвали водата по реката сякаш орели нива. Ако е така Тънката беше съгласен да купи такива лебеди.
- Ще ги взема - убедено каза той и протегна ръка, в която Митю бързо пъхна парите. Селянинът ги преброи. Банкнота по банкнота и учудено възкликна:
- Защо ми даваш толкова много пари? Едни добри волове струват петстотин лева, а тук има повече от шестстотин.
- Може да ти потрябват.
- Аз също нося пари.
- Воловете на Кабака искам да купиш с мои пари. Те са толкова хубави, че за тях той може да поиска много. Не напразно ги нарекох „лебеди”. Искам, като застанеш пред тях да не се колебаеш и да ги купиш веднага. Само с мои пари да го направиш. Тези, които държиш в ръцете си и с клетва пред Бога няма да връщаш.
Селянинът мълчеше.
- И „лебеди” да са, чак толкова ли скъпо ще ги дава? Шестстотин лева ли ще им иска?
- Ти не го познаваш Кабака - отвърна убедено Митю и си спомни колко непреклонен беше този селянин. Колко пъти ми е отказвал услуги или помощ.
Противил се да му даде дори хляб на къра. „Комат хляб, бе. Не ти го искам без пари, - му казал му Митю - ще го платя”, но оня бил упорит. „На разбойници не давам нищо! Ори и сей, за да видиш как се изкарва този комат” - отвърнал Кабака и отрязал.
В паметта на Митю останал зъл спомен. Много пъти се бяха разделяли все така, и когато в една люта зима не го пусна да се стопли до огъня си, Митю му се закани - „Тежко на този, който е от разбойник прокълнат!” - му каза той и от този ден, започна да го дебне.
От тогава мина година време. Митю не го забрави. Пак закъсваше за храна, но вече знаеше, че Кабака ще го отпъди, до него не може да отиде.
Митю се спря и посочи пътя.
- Върви! Аз ще се отбия за малко по работа - излъга той. - А ти купи само воловете на Кабака. Ако тази седмица не ги е изкарал на пазара, не купувай други. На следващия пазар със сигурност ще ги изведе. Ще го чакаш. Пак ще идеш в града и тогава ги купи. От друг няма нищо да купуваш. Ще вземеш само „лебедите” на Казака.
Тънката мълчеше. Много неочаквано беше всичко това за него.
- Само неговите „лебеди” - напомни Митю. - Такива волове ти още не си виждал. Тракийски лебеди ще купиш, не какво да е - подвикна той и кривна надолу от пътя.
На пазара Тънката попита за Кабака. Бързо му го показаха. Отиде при него да види какво продава и ахна. Неговите волове наистина бяха впечатляващи. Големи и едри, те наистина блестяха от чистота и като лебеди белееха отдалече. Тънката неволно си помисли, че този, който там на пътя се нарече Митю и му даде наистина много за едни волове пари, а после пак така загадъчно, както се появи изчезна, наистина е прав. Такава стока не се продаваше всеки ден.
Тънката се приближи да ги огледа по-отблизо. Воловете лежаха спокойно и кротко преживяха. Каквото и да кажеше човек за тях като похвала и възхищение, щеше да я вярно. По всичко личеше, че са добре гледани животни. Гърбовете им - равни и гладки, налети със сила загатваха за голяма мощ. Гривите им чисти и сресани показваха привързаност и грижи за тях. Застоя се. Наистина не бе виждал толкова хубави волове. Кабака го забеляза.
- Да купуваш ли си дошъл? - попита го той.
- Че, за какво друго! - отвърна Тънката. - Колко ги даваш?
- Без пазарлък и излишни кандърми за по-малко от 600 лева няма да говорим.
Сърцето на Тънката се сви. Никой досега на пазара не бе искал толкова за чифт волове.
- Ако не ти харесва цената, си върви. Не ми губи напразно времето. За по-малко няма да ги дам.
„Колко по-добре щеше да е - помисли си Тънката - да се пазарят и продавача да отстъпи, да свали малко от цената.” Така обикновено се правеше.
- Ще обиколя наоколо - каза спокойно Тънката. - Може да видя и по-евтини волове от твоите.
- По-евтини може и да намериш, - отвърна Кабака - но по-хубави няма да срещнеш.
- Не бъди толкова сигурен - наежи се Тънката.
Не обичаше да го ядосват. Той беше харесал воловете, но искаше да огледа пазара преди да ги е купил. Отдавна не бе идвал в града. Вземеше ли животните трябваше веднага да си тръгва обратно. Пътят до село бе дълъг. Само да огледа за още малко пазара, че кой знае кога пак ще дойде.
Внезапно някой тихо заговори във врата му.
-Внимавай, ще я объркаш!
Тънката рязко се обърна. Очакваше да види среднощния си спътник, но непознатия не приличаше на Митю.
- Ще я объркаш - каза още веднъж непознатият и го погледна право в очите.
Тънката нищо не отвърна и тръгна замислен из пазара. Непознатият го последва. Спираше ли се той, спираше и непознатият. Тръгнеше ли, другият беше неотлъчно по петите му.
Тънката се досети, че който и да беше този, който вървеше сега след него, той със сигурност познаваше Митю. Иначе не би могло и да бъде, иначе щеше ли да му говори така. Бързо се върна до воловете на Кабака и ги огледа още веднъж. Хубави животни! Скъпи, но хубави. Очи не откъсваше от тях. Кабака отиде при него.
- Ти не можеш да купиш тези волове - му каза свойски той.
- Защо? - учуди се Тънката.
- Защото си „дантела” марка. Аз още като те видях и те познах. Не си ти за такава стока. И тези волове не са за тебе. Не можеш да ги имаш.
- Мога! - високо каза Тънката. - Ето ти 600 лева.
Кабака го изгледа отвисоко и с досада кимна към воловете си.
- Кой ти каза, че ги продавам за толкова?
- Нали толкова поиска преди малко за тях - изненадано отвърна Тънката.
- Да беше ги купил преди малко - каза наперено Кабака.
- Колко искаш сега? - процеди през зъби Тънката.
- 650 - каза твърдо Кабака - и присмехулно подхвърли: - А ти нямаш толкова.
Тънката си спомни думите на Митю. „Кабака е алчен, може да поиска много. И 600 лева да ти каже, ще му дадеш. И повече да поиска, ще ги купиш. Ще си тръгнеш само с неговите волове. Искам да ги купиш само с мои пари.”
Кабака изтълкува другояче забавянето и краткото му замисляне на дребния човек. Той още по-високо и подигравателно подвикна:
- Казах ли ти, че си „дантела” марка. Ти мене не можеш да ме излъжеш - потри доволно ръце Кабака и ехидно се присмя: - Такива като тебе не могат да имат моите волове.
- Могат - ядоса се Тънката и извади още пари. - Ето ти 650 лева.
Кабака смаяно го погледна. Взе парите, преброи ги и чак като ги прибра грижливо в пояса си отиде да развърже воловете. Тънката пое поводите, дръпна ги, за да им покаже, че той вече е стопанинът и поведе животните към село. Късно, някъде по тъмно, уморен и доволен, той ги настани в яхъра си и настла в яслите им приготвената от по-рано ярма. Животните също бяха уморени и той искаше с добро да запомнят първата си нощ при него.
На следващия ден из всички села по Околията се разчу как известният из Тракия и цяла България разбойник Митю Ганев, пресрещнал на скрито място идващите от пазара селяни и ги събрал на закрито на поляна в гората. Другарите му ги пазили, за да не издадат мястото на засадата, докато той дочакал и връщащия се от пазара Кабак. Хванал и него. От другите Митю взел дребни неща и вещи, а на Кабака прибрал всичките пари от продадените волове.
Тънката стисна устни и те, останали почти без кръв, заприличаха на малка чертичка върху лицето му. На никого не каза нито дума. Какво беше в душата му, само той си знаеше. След половин година Тънката се прибираше уморено от къра. Някой го застигна и тръгна редом с него.
- Как са „лебедите”? - попита непознатият.
Тънката изненадано трепна.
- Добре са - едва, едва отвърна той.
- Митю ти праща поздрави и заръча да ти предам една негова молба.
Тънката се присви. Нима ще си иска парите обратно?
- Аз спазих уговорката - каза той и плахо се обърна.
- И той ще спази неговата - отвърна непознатият. - Но те моли за утре вечер да му опечеш една фурна хляб. През нощта ще дойде да я вземе.
- Само това ли?
- Само това.
Тънката въздъхна с облекчение.
- Ще опека - обеща той.
- Тогава ето ти пари за хляба. Митю не го иска даром. Плаща си го.
Тънката се възпротиви.
- За такива „лебеди”, които той ми купи, аз мога да му опека не една фурна с хляб.
- И той така мисли.
- Мога и без плата - отвърна с много достойнство в гласа Тънката.
- Без плата той не иска.
- Той не иска, а аз другояче не мога! - каза Тънката и подкара уверено към село.
Пред него вървяха все така белите като лебеди волове.
