Ефим Ушев

В с. Хвойна намирам отец Аролски в дома му и преди да му кажа, че съм дошъл да говоря с него по повод предстоящата му 90-годишнина, заедно с писателите родопчани Георги Гривнев и Васил Венински трябваше да го поизчакаме да разтовари количка с дърва, които току-що сам бе насякъл…
За неговите съселяни, които са свикнали да го гледат и знаят как и на тези години отецът сам се оправя с личното си стопанство – животни, двор, отопление и пр., това навярно не прави някакво впечатление. Но за външни хора като нас, изпълнени с благоговение пред патриаршеската му възраст, не може да не предизвика симпатия и уважение към човешката му простота и скромност.

Атанас Аролски навършва 90 години, но по-младото поколение в Златоград не знае, че близо половин век от тях той прекарва в този град, на който отдава младостта и енергията си, в който се раждат и учат и трите му деца – Мария, Ангел и Елена…
Сега отецът ни въвежда в скромния си дом, черпи ни с шоколадови бонбони и ни разказва потресаващи случки от своя живот в Златоград, което ни позволява да погледнем на него много „отблизо”, почти интимно, извън служебния му блясък в църквата, който познаваме. Защото пред нас той вече говори като обикновен човек за своите патила и преживявания, често с ироничен и хумористичен оттенък, както се говори на маса пред близки познати, но и пред които трудно сдържа на моменти напиращо просълзяване.
От всичко разказано избирам за читателите само два момента, а може би някога ще им дойде времето и на другите.

И дотогава е чувал и са му разказвали
за наличие на скрито християнство в селото

от стари времена насам. Но сега, чрез тези случаи, лично се докосва до това родопско явление.
Някъде много близо след септемврийския комунистически преврат на 1944 г., според отеца – към ‘48-а, умира в Старцево негов приятел и той слиза от върха св. Неделя, за да отиде на погребението. Тогава е имало някакви разпоредби от общината и хората вече се погребвали задължително в ковчег, независимо от вероизповеданието им. Аролски поднася съболезнования на близките и между другото отбелязва впечатлението си, че изпращат човека по новия начин. „Ага чиляк си иде, та да лу кък ще…”, въздъхват хората, но отецът забелязва, че на гърдите на покойника има разтворена ножица, едва-едва поприкрита. И тихо пита за какво е това… „Нимой пита за тева работи, остави се…”, бил отговорът. На настояването му – кажи, кажи, нали знаиш, чи я питам, човекът казал: „Га иде там атгоре, да влезе в раян, има адна ограда, дено не може да премине, ако нема нойце да я атреже. Та му ги клаваме, га иде да може да помине…” Друг старцевец обаче се навежда към него и му казва много тихо: „Нимой го слуша, нимой. Старка ги е клала нойцене, старка ищеше аней, оти мехне кърст разтворенана ножица, нва от майка й гу е запомнила…” Тук отецът разбира, че този начин е останал като проява на старата вяра на хората, без много да бие на очи и с по-благовидното обяснение, като това за пътя към рая… Но явно с нявгашното убеждение за силата на кръста.

Още по-потресаващ обаче е другият
случай, отново със старцевци,

които той е пазарил и завел да поправят покрива на параклиса св. Неделя край селото.
Винаги съм подържал добри и приятелски отношения с местните мохамедани – казва отецът. – Освен че съм непрекъснато сред тях, с тях имам и конкретна работа, която друг не може да ми свърши. Те са майстори и без тях не мога – имам храмове, които са с изгнили прозорци, прокапали покриви, с паднали зидове, олющени стени и дървения. Всичко това иска работа и никога не са ми отказвали помощ.
На св. Неделя работехме по покрива, когато още ги нямаше колибите. Сядаме вечерта под дъбеките по на една ракийка и да хапним, идва един от селото, брат на майстора, с който работим. „Какво става, Юмер, ради ли бе?”, пита майсторът, а брат му вика: „Хаир бе, не рада, какво да правим?”
Нощта е много тиха, осветена е от луна, а другият майстор се обажда: „Найде ли дъската, бре, найде ли дъската, га не може да ради?” Аз само слушам и не мога да разбера каква е тази дъска, която ще им помогне да мине благополучно раждането на жена му. Не знам нищо. На другия ден носим една балантия, дълго дърво 7-8 м за покрива на параклиса, с Ахмед Куцов, който живее в колиба на върха, много як човек. И го питам: – Ахмед, какво беше това за дъската вчера, дето си говорихте с брат ти, не разбрах нищо…? Пък той е запъхтян и вика: „Нема ти казвам, носи се дървото…!” Аз пък го удрям на майтап и спирам малко, казвам нема тогава да нося дървото. „А, то е твою дървото, не е мою…” – вика Куцов. И пак го подхващам, белки каже нещо. Тогава се реши и ми разказва, че става дума за сестрина му дъщеря, първескиня, за първи път ще ражда и от два-три дена се мъчи, не може и не може, пък родилен дом тогава няма – 44-а или 45-а година е. Чепках го аз още и тогава Ахмед казва: „Тая дъска е яца стара, ве й викате икона, на нея е вашта Богородица… Ага са запетлае нещо в селоно, тръсим нея и я носим, яца е помагала от много старо време… Те пази нашто село! Има ли некъв зор, тръсим нея…”
Отеца веднага си влиза в „ролята” и му предлага да донесат иконата, да я поставят в църквата или в музей, да помага на всички хора… „Дума да не става! – отсякъл Куцов. – Запали ма, нема да ти кажа къде е… Никой не знае къде е, вадим я само ага има зор… Ние ку я дадем ще изгори селоно, бе!”
С тая икона те давали сила на родилката, вдъхвали й вяра, и на другия ден се похвалили, отдъхнали, че е родила, казва свещеникът и на няколко пъти се просълзява при разказа си. Предполага, че това вероятно е икона от някогашния манастир на св. Неделя, съхранена незнайно как от хората, които я предавали от поколение на поколение, но след дългия атеистичен период на гонение през комунизма, изчезва.
А може пък и да не е изчезнала и все още да се съхранява някъде… За да пази Старцево. Вярваме, че е така…